Ердоган и парадоксът на популизма

Проджект синдикейт

Ердоган произнася речта си от балкона след победата на изборите. Снимка: от екрана

Триумфът на Реджеп Тайип Ердоган на първите преки президентски избори в Турция не е изненада. Ердоган е популярен, а като премиер от 2003 г. се носи по вълна от икономически успех. Той също така е популист, който здраво стяга хватката си върху държавата и медиите, демонизирайки всички критици в процеса (включително бивши съюзници като живеещият извън страната проповедник Фетхуллах Гюлен).

Както и при други популистки лидери като унгарския премиер Виктор Орбан или покойния Уго Чавес във Венецуела, съгласуването на предизборните обещания на Ердоган с постиженията му на практика остава ребус. Подобни фигури започват да атакуват опонентите си за корупция и ги обвиняват в използване на държавата за създаване на политическа система, обслужваща собствените им интереси, която изключва интересите на обикновените хора.

Но, когато са на власт, те започват да се държат по същия начин, като се отнасят към държавата като към тяхна собственост или собственост на партията им, и се забъркват в корупция или поне си затварят очите за нея.

Обикновено това очевидно лицемерие не вреди на изборните перспективи на популистите, както успехът на Ердоган току-що доказа. Защо?

Обратно на повечето общоприети схващания, популизмът не се формулира от определен електорат – като по-ниският среден клас, или от прекалено опростена политика, насочена към масите, както често твърдят либералните наблюдатели. По-точно популизмът е цялостна концепция за политика, а популист е политик, който твърди, че той или тя – само той или тя, наистина представляват народа, като по този начин принизяват всички политически опоненти до ролята на лоши кандидати.

Зад това твърдение стои по-нататъшното предположение, че народът има една обща воля, която истински се стреми към общото благо, и че истинският лидер на народа – като Ердоган, който водеше кампанията си под лозунга „Народна воля, народна власт“, може да я разпознае и приложи. Популистите не са настроени само срещу елита; те неизбежно са антиплуралисти и следователно антилиберални. Политиката им винаги е поляризираща, разделяща населението на чисти, морални хора и на неморалните други, които Ердоган често нарича просто „предатели“.

В очите на популиста не може да има нищо подобно на легитимна опозиция. Този, който е срещу лидера, се смята автоматично, че е срещу народа. И съобразно тази логика този, който е срещу народа, не може наистина да е част от народа.

Това обяснява обвинението на Ердоган, че демонстрантите в парка Гези миналото лято, които протестираха срещу плановете на правителството за построяване на мол, всъщност не са истински турци. И това обяснява скандалното му изказване по-рано тази година, когато прие номинацията от неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за кандидат за президент: „Ние сме народът. Кои сте вие?“.

Често се казва, че популистите не могат да управляват, или че ще се представят като некомпетентни, когато бъдат избрани. Според този възглед популистките партии са в основата си протестни партии, а протестът не може да управлява, тъй като е невъзможно да протестираш срещу себе си.

Нещата обаче не са толкова прости. Популистите обикновено възприемат стил на управление, който е огледален образ на същите обвинения, които те са насочвали към предишната политическа система. Те заграбват каквато власт могат, разбиват системата за контрол на правителството, напълват всички държавни канцеларии със свои приятели и награждават поддръжниците си (и само поддръжниците си) с облаги в замяна на тяхната лоялност – политолозите наричат това „масов клиентелизъм“. Австрийският популист Йорг Хайдер например буквално би раздал банкноти от по 100 евро на „хората си“ на улицата.

Разбира се, всички партии опитват първо да се погрижат за своя електорат. Това, което е характерно за популистките политици, е това, че те може да правят това открито и с чиста съвест. В крайна сметка, ако само техните поддръжници са наистина „народът“, всички останали не заслужават.

В същия дух популистките партии са склонни да колонизират държавата с голяма бързина. Ако само една партия истински представлява народа, защо тогава държавата да не стане инструмент на народа? А когато популистите имат възможност да пишат нова конституция, защо да не погазват всяка опозиция, която по дефиниция трябва да включва враговете на народа (които често са обвинявани, че са чужди агенти)?.

Това обяснява защо клиентелизмът на популистките правителства и корупцията не подкопават същинската подкрепа за лидерите им сред електората. Подобни практики се възприемат като служещи на моралните „ние“ за сметка на неморалните или чуждите „те“.

Така мнението на либералите, че трябва само да разкрият корупцията на популистите, за да бъдат дискредитирани, е напразна надежда. Те също така трябва да покажат, че за повечето граждани клиентелизмът не донася облаги и че липсата на демократична отговорност, неработеща бюрокрация, и подкопаване на върховенството на закона, в дългосрочен план ще навреди на хората – на всички тях.

Още по темата: Ердоган на върха

сп. Икономист

Реджеп Тайип Ердоган, премиерът на Турция, със сигурност знае как да печели избори. Откакто помогна за създаването на Партията на справедливостта и развитието ПСР преди 13 години, той отбеляза осем последователни победи. На 10 август той ги направи девет, спечелвайки първите преки президентски избори в Турция със съкрушителни 52 процента от гласовете. Имайки предвид, че това са в общи линии честни избори, с висока избирателна активност, никой не може сериозно да оспори демократичните акредитиви на Ердоган.

Неговите постижения в продължение на повече от 11 години като премиер също са впечатляващи. Откакто ПСР дойде на власт през ноември 2002 г., икономическият растеж е средно 5 процента. Инфлацията бе обуздана. Армията бе поставена под по-силен граждански контрол. Ердоган постигна по-голям напредък от всеки друг предишен политически лидер в даването на по-големи права на кюрдите в Турция. През 2005 г. той постигна нещо, което се изплъзваше на всички негови предшественици: начало на преговори за членство с ЕС.

Но има основания за безпокойство във връзка с издигането на Ердоган до президентския дворец Чанкая в Анкара. Сплашвайки армията, светските среди и политическата опозиция, той стана по-авторитарен. Когато турците излязоха на улиците при протестите за парка Гези миналото лято, неговата реакция бе да изпрати полицията за борба с безредиците със сълзотворен газ.

След избухването на корупционен скандал миналата година, засегнал дори неговото собствено семейство, той наложи по-строг контрол над съдебната система. Той отговри на критиките с атаки срещу свободните медии и отделни журналисти включително злостни публични нападки срещу дългогодишния кореспондент на „Икономист“ в Турция и с опити за цензуриране на Интернет.

Това, което прави нещата още по-обезпокоитолени, са плановете на Ердоган да даде на президентската институция, досега с церемониални функции, повече пълномощия. Той иска да я превърне в изпълнителна длъжност, както във Франция. За да направи това, той трябва да промени конституцията, за което обикновено е необходимо мнозинство от две трети в парламента.

Малко вероятно е ПСР да постигне това сама, но тя би могла да осигури достатъчно гласове, сключвайки споразумение с кюрдската партия. Това би дало възможност на Ердоган да види постигане на своята цел за президентство със засилени пълномощия, подкрепено от поддаващ се на влияние премиер, в което той би могъл да остане до и след 2023 г., когато е 100-годишнината от основаването на републиката от Ататюрк.

Подобен резултат е нежелан за онези, които вярват в политическия плурализъм. Силните президентства могат да функционират, но те трябва да бъдат ограничавани от силни институции, каквито все още липсват в Турция. Авторитарните наклонности на Ердоган усложняват този проблем. Но защо той би трябвало да внимава? Има два отговора: уязвима икономика и неговото собствено наследство.

Най-голямата причина за изборните победи на Ердоган е осигуряването от него на бързо повишаване на жизнения стандарт. Но икономиката се забавя. Откриващият се дефицит по текущата сметка прави страната силно зависима от постъпването на капитали; когато световните лихвени проценти растат, Турция може да пострада.

И тя е хваната в „капана на средните доходи“, губейки конкурентноспособност в основните стоки, които произвежда, но неспособна да премине към високотехнологични производства. За да запази растежа, Турция се нуждае както от либерализиращи реформи, така и от чужди капитали. Ердоган демонстрира ограничен интерес за реформи. И въпреки че чуждестранните инвеститори не понасят авторитарни режими по света, те не се тревожат много от социалната нестабилност от вида, който обикновено предвещава поляризираща политика от типа на тази на Ердоган.

Надеждата, че Турция един ден ще се присъедини към ЕС също запазва интереса на инвеститорите. Ето в каква посока Ердоган трябва да мисли за своето наследство. Да се строят гигантски инфраструктурни проекти е много добре, но ако иска да укрепи модернизацията на Турция, той трябва да я върне в нейното европейско русло. Членството в ЕС е далечна перспектива точно сега, но отдалечаването от европейските либерално-демократични норми, ще го направи невъзможно.

Първата проверка за намеренията на Ердоган ще бъде изборът на премиер. Тази седмица досегашният турски президент Абдуллах Гюл обяви, че възнамерява да участва в съревнованието. Не само че Гюл е широко уважаван както в страната, така и в чужбина, но той също така за кратко е заемал поста преди това.

Освен това като съучредител на ПСР той има достатъчно политическо влияние, за да стои достойно до Ердоган. Ердоган трябва да приеме, че силен премиер би бил по-добър за Турция. Ако той настоява вместо това да има марионетка, хората могат да започнат да го сравняват не с Ататюрк, а с руския му колега Владимир Путин.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.