Мирът може би е истинската заплаха за лидерите на Израел и Хамас

Ройтерс

Време е да се замислим дали Израел и Палестина някога ще излязат от моралната бездна, в която сами са се потопили, и дали ще обсъдят заплахата от мира.

„Заплаха“ е правилният термин. Защото мирът е опасен за лидерите в Близкия изток.

Винаги е бил. В началото на 90-те години обаче председателят на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат и израелският премиер Ицхак Рабин, всеки от които мразеше всичко, което символизираше другият, знаеха, че всеки от тях има свои причини да работи за мир. Може пък мирът да се окаже по-добър от войната за бъдещите поколения, мислеха си те. Със сигурност нямаше да е толкова опустошителен. Не че онези дни бяха някаква идилия, но мирът поне беше нещо вероятно.

Трагичната истина е, че позициите сега са се втвърдили.

Днешните управници, учудващо лишени от въображение и реагиращи на ставащото, не изгарят от желание до поемат лекарството на мира. И Рабин, и Арафат научиха по груб начин, че стремежът към мир е опасна и рискована задача.

След изминалото десетилетие могат ли двете страни някога да намерят толкова смелост, че да преодолеят изкривената си взаимна история и да седнат на клатещи се нестабилни столове на масата за мирни преговори?

Това не значи, че двете страни носят еднаква вина за смутовете и кръвопролитията от последните десет години.

Поведението на Хамас може и да е жалко и безотговорно, но Израел окупира ивицата Газа дори когато се изтегляше от нея, а безразборното му бомбардиране на цивилно население в място, което държи в плен, не може да се оправдае.

В крайна сметка обаче воюващите страни трябва да минат от взаимно избиване към траен мир, при който не се „окосяват морави“ (циничната израелска метафора за многократния им обстрел на ивицата Газа), нито се отвличат войници, нито се екзекутират тийнейджъри, нито се разрушават квартали, нито се бомбардират играещи момчета.

Трудно е да се стигне дотам, защото ако има мир в Израел, населението вероятно ще стане по-неспокойно, по-загрижено за тежките вътрешнополитически проблеми, с които трябва да се захване правителството. Мирът значи индивидуализъм и тежки политически битки. Войната значи групово мислене, тоест инстинктивна подкрепа за военните и премиера, който отива на война.

В Палестина (да я наричаме Газа засега) мирът би означавал предизвикателство да се измисли как да се управлява една нация, как да се създаде икономика, как да се води нормален семеен живот. Мирът отклонява общественото съзнание от омразата към Израел и груповото мислене. Войната, от друга страна, спира хората да се замислят дали техните управници им служат добре или зле.

Преди всичко обаче мирът е за умерените, а управниците както в Израел, така и в ивицата Газа презират умереността. Те презират компромиса, боят се от ръкостискането. Ненавиждат всичко, което води до мир, включително преговорите. До масата за сключване на примирие могат да бъдат заведени само от външни хора.

За тях войната е по-проста, по-лесна. Всъщност понякога изглежда, че омразата към Израел е просто инструмент в палестинската вътрешна политика, а презрението към Хамас – просто очакван предизборен елемент в Израел, ключова точка в политическата платформа.
Войната е основна съставна част от мита за сътворението на Израел. По същия начин интифадите са част от палестинската идентичност. Поведи война, организирай интифада и всички твои хора ще те последват.

Израелският премиер Бенямин Нетаняху например е с много по-висок рейтинг сега, отколкото преди да започне последният кръг убийства.

А почти всеки в ивицата Газа знае, че дългогодишната блокада на територията от Израел, плюс спорадичните му интензивни бомбардировки, са тласнали местните жители още повече в ръцете на Хамас.

Сега поне три поколения палестинци са отгледани с романтичната идея за съпротивата. Така сегашната най-нова израелска операция в ивицата Газа „Защитно острие“ укрепи позициите на екстремистите. Ако утре се произведат избори, Хамас ще ги спечели убедително.

Гледната точка на всяка от страните е напълно понятна.

Израел, както винаги, чувства, че е в екзистенциална война и сочи новите тунели и ракетите с по-голям обсег на Хамас като основания за лошо израелско поведение. Хамас, разбираемо, посочва бавното уморяване от глад и държане в плен на палестинците в ивицата Газа като причина за продължаващия, макар и безрезултатен, обстрел на Израел.

Цялата афера с Газа е патологично повторение на дисфункционалното отношение на тези два народа. И двата възприемат сами себе си като жертви, дори докато изстрелват ракети, които убиват цели семейства или имат за цел да убият цели семейства. Всеки психоаналитик може да ви каже, че и двата трябва да си променят поведението.

Лидерите от двете страни обаче не виждат така нещата. Като болни братя, всяка от страните има нужда другата да установи собствената си идентичност. Израел сега е почти лишен от смисъл без палестинската заплаха. Колкото до палестинците, без съпротивата на израелското потисничество, кои са те в този момент?

Все пак по-отслабен от сегашния конфликт е Израел. Той е като ядосан голям брат. Просто продължава да удря и да удря без да осъзнае, че малкото братче е станало по-пъргаво, по-хитро, по-изобретателно и че има нови приятели.

Докато израелците отново използват задоволяващото мъжеството им клише на смазващите въздушни удари за справяне с врага, палестинците сега имат по-добро оборудване и инфраструктура за съпротива, а и по-умело крият ходовете си от израелското разузнаване.

Сега Хамас може да удържи по-дълго и да докара мача до продължения. Докато Хамас продължава борбата, нови и нови палестинци загиват в израелските бомбардировки, а подкрепата на международната общност за палестинския лагер расте. Това е блестяща стратегия: биеш се, умираш и губейки, печелиш.

Хамас трябва да поеме част от отговорността за цивилните жертви от неговата страна в този кръг на конфликта, обаче няма по-добро място да скриеш моралния си позор от телата на собствените си хора. Международното отвращение от убийството на невинни цивилни понякога може да спре превъзхождаща огнева мощ.

Сега е старомодно дори да се споменава мирният процес от Осло, но си струва да му се обърне внимание. Каква беше идеята зад мира според Израел?

Причината за стремеж към мир беше, че нормализацията на палестинците би ги вкарала в семейството на порядъчните държави,с отговорности, различни от съпротивата и екстремизма.

Този мир обаче драматично рухна след като екстремистите в двата лагера унищожиха умерените си хора. Започна втората интифада; Хамас превзе ивицата Газа; Фатах, организацията на Арафат, която се стремеше към мира, бе маргинализирана, а израелците отцепиха ивицата и бомбардираха летището й.

Войнстващият Израел денормализира жителите на ивицата Газа и гарантира, че те ще останат крайни в омразата си към Израел. Какво друго да прави едно население, където безработицата е 70-80 процента?

Наблюдателят на Близкия изток М. Дж. Розенбърг, който от десетилетия пише за израелско-палестинския конфликт, наблягайки главно на Израел, реши да спре да пише по време на тази последна битка.

„Простичко казано, предпочитам повече да не пиша за Израел. Даже бих предпочел повече да не мисля за него. Най-вече защото загубих всякаква надежда за бъдещето му“, написа той.

Може би е грешка да се стига чак дотам. Екстремизмът на израелското държавно ръководство обаче дава твърде малко поводи в скоро време да се очаква смислена промяна в грозното статукво.

БТА

*Ейми Уиленц е бивш кореспондент на сп. „Ню Йоркър“ в Ерусалим. Тя изразява своя лична позиция – бел. Ройтерс

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.