Войната, която Обама не искаше да води

Президентът Обама държи реч във военната академия в Уест Пойнт. Снимка: от тв екрана

Месец преди инвазията в Ирак през 2003 г. тогавашният държавен секретар Колин Пауъл опетни забележителното си политическо наследство с впечатляваща презентация на „Пауър пойнт“ пред Съвета за сигурност на ООН, която днес не се помни с добро. В нея ставаше дума за предполагаемото притежаване на оръжия за масово унищожение от Ирак и за тайно споразумение на Саддам Хюсеин с терористи от Ал Каида.

Съветът за сигурност отказа да даде разрешение за война, но обвиненията на Пауъл дадоха ясно да се разбере, че конфликт все едно ще има и то скоро. Така започна тази неморална война и многобройните породени от нея по-малки конфликти, чиято цел бе изкореняване на тероризма и на несигурността, но която всъщност донесе невъобразимо човешко страдание, кръвопролитие и нестабилност, каквато не можехме да си представим. На Пауъл не му се водеше война, но нямаше друг избор, освен да настоява за конфликт, който неговият президент искаше.

И на Обама не му се води война. Той дойде на власт с яростна предизборна критика на ръководената от Буш инвазия в Ирак. Но утре, 11 години по-късно, той ще застане на същия подиум като Пауъл и ще призове света да подкрепи една нова предвождана от водена от САЩ война, този път срещу „Ислямска държава“ в Ирак и Сирия.

Жестокостта и рязането на глави накараха света единодушно да заклейми групировката, но няма консенсус как да бъдат победени бунтовниците, нито сред съюзниците на Вашингтон, нито което е още по-важно – в самото американско правителство. Геополитическата ситуация е допълнително усложнена от въздушните удари, извършени тази сутрин от САЩ, по територията на Сирия срещу „Ислямска държава“.

Пет арабски сунитски страни, включително Саудитска Арабия, се присъединиха към ударите, което повдига въпроси доколко те са законни. Заради нежеланието си да започне война Обама бе месеци наред яростно критикуван, като никой друг американски президент през последните 40 години. Когато медиите отразяваха близкоизточните кризи, редовно изтъкваха отказа на президента да въоръжи „умерените“ джихадисти в Сирия като причината за възхода на страховитата „Ислямска държава“. Връзката между двете се смяташе за неоспорим факт, както и твърдението, че съществува жизнеспособна „умерена“ джихадистка групировка, способна да свали от власт режима на Асад.

За да усетим промяната в американския политически пейзаж към подкрепа за военни действия, да си припомним, че далеч по-спорната война на Буш през 2003 г. бе предшествана от национален дебат. Войната на Обама бе предшествана само от раздувана от медиите кампания за засилена военна интервенция. Дори в своята партия Обама не срещна много подкрепа, а големи фигури като Хилари Клинтън се изказаха презрително за неговата сдържаност.

Предвид тази промяна в нагласите, президентът се провали, като не успя да предложи на американците ясна визия как бурните събития в Близкия изток и Северна Африка могат да бъдат овладени, без да бъдат ангажирани САЩ в безкрайни военни интервенции. Но действията му през изминалата година отговаряха на целта да се избегне употребата сила, там, където е възможно: той устоя на натиска да бомбардира Сирия и съдейства за сключване на споразумение, благодарение на което бе унищожен химическият арсенал на Дамаск; привлече Иран към сериозни преговори по ядрения въпрос; разкритикува Израел и палестинците, когато мирният процес се провали; и не размаха инстинктивно меч заради събитията в Украйна.

Дори, когато две седмици се е готвел да съобщи официално за планираната война срещу „Ислямска държава“, според в. „Ню Йорк той е казал на екипа си да не преценява различните политически опции в контекста на силен външен натиск. Казал, че е готов да „плати тази политическа цена“, вместо да бъде насила въвлечен във война. „Не се извинявам, че бях предпазлив в тези области“, допълнил той. Обама бе наясно, че тази война „би била проблем за следващия президент, а вероятно и за по-следващия“.

Но „политическата цена“, изглежда, стана твърде висока за президент, на когото през ноември предстоят междинни избори и му остават още две години в Белия дом. Човек би си казал, че той предприема нова война като подарък за Демократическата партия. Но каквото и друго да постигне, атаките срещу Сирия без разрешение на ООН – което Уставът на ООН и международното право определят изрично като незаконно действие – ще опетнят политическото му наследството.

Никой не поставя под съмнение нуждата да бъдат сразени екстремистките групировки, но това няма да бъде постигнато със стратегиите, използвани след 11 септември, поради които глобалната нестабилност достигна най-високите си за последните 50 години. Възходът на „Ислямска държава“ категорично показва, че – ако изобщо има нужда от други доказателства – провала на целите, които САЩ преследваха с катастрофалните интервенции в Афганистан, Пакистан и Ирак, продължили десетилетие.

Сега има десетки хиляди международни терористи, докато навремето те бяха относително малко. Сега тези разрастващи се терористични банди контролират обширни територии в две страни.

Има голямо несъответствие между висшата цел на САЩ – да защитят своите граждани от терористични атаки – като в същото време се работи за подкопаване на светски държави като Сирия и Либия, които не представляват заплаха за Запада и самите те се борят с екстремизма.

Някои арабски и други мюсюлмански съюзници на САЩ, сред които Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ, имат съмнителни постижения в това отношение. Налагало се е многократно да бъдат притискани от Запада да предприемат действия срещу тероризма, като резултатите в най-добрия случай са смесени. В Сирия основната задача – разгрома на „Ислямска държава“ и други терористични групи, заплашващи Запада – няма да бъде постигната, ако паралелна цел е, както аз смятам, смяна на режима.

Примерът с Либия най-ясно опровергава тези, които са убедени, че в арабския свят има достатъчно много „умерени“ джихадисти, склонни да се борят с оръжие в ръка. Преди три години Дейвид Камерън и Никола Саркози отидоха в Бенгази, за да приветстват възторжено „демокрацията и куража“, показан от групировките, на които помогнаха да вземат властта. Сега Либия тъне в разруха, няма правителство, а десетки милиции, се бият за властта.

Тони Блеър даде собствена интерпретация на причините за либийското фиаско, като каза, че хаосът там е можело да бъде избегнат с използването на сухопътни войски. Няма значение, че десетки хиляди военнослужещи бяха разположени в Ирак и хаосът там не спира вече 11 години. Блеър каза тази седмица, че Великобритания не бива да изключва възможността да бъдат изпратени сухопътни войски да се бият с „Ислямска държава“.

Текущите обсъждания на стратегии за борба с групировката ми напомнят за удивлението, което изпитах по време на заседанията на наложения от САЩ управляващ орган в Ирак, ръководен от Джей Гарнър, когато стана ясно, че екипът му е безнадеждно неадекватен и не разбира както го очаква.

По подобен начин, когато Пол Бремър, когато сформира Преходния управляващ съвет на религиозен принцип, би трябвало да е ясно, че Ирак няма да се възстанови от травмата на инвазията и войната безболезнено.

Специалният представител на ООН в Ирак Сержиу Виейра ди Мелу повтаряше, че бързото прекратяване на окупацията и създаването на необременени от религиозни разделения институции с широко представителство е единственият начин Ирак да се възстанови. Той, разбира се, бе убит с 21 свои колеги при терористичен бомбен атентат през август 2003 г, при който аз като по чудо оцелях.

Използването на сила понякога е необходимо. Но без паралелни политически стъпки, които да бъдат съобразени с дълбоко вкорененото недоволство и от Запада, и от арабските правителства, силата ще подхрани религиозните разделения и редиците на екстремистите. Няма обаче никакъв признак, че някой в момента мисли как да се справи с това недоволство. Войната, която Обама започна с подкрепата и вероятно с бъдещото участие на Великобритания, е рецепта за безкраен конфликт и безкрайни разширяващи се кръгове на радикализация.

Още по темата: Непълноценна коалиция

Антон Евстратов
Политком.ру

Борбата срещу салафитската групировка „Ислямска държава“ (ИД), която укрепна и застрашава целия близкоизточен регион, явно навлиза в нов етап. Досега салафитите срещаха съпротива от армията и органите на реда в Сирия и най-вече в Ирак; но ето че с прясно обявения им „халифат“ ще се сражава и коалиция, която според първия дипломат на САЩ Джон Кери ще включва към 50 страни.

Започналите още през лятото въздушните удари на САЩ срещу бунтовническите позиции ще продължат. Последното развитие сочи, че Щатите не се отказват от тази тактика, дори я разширяват – на 17 септември например американски самолети унищожиха тренировъчен лагер на ИД край Мосул, най-голямото населено място, контролирано от групировката. Малко преди това Франция също заяви, че е готова да се включи в бомбардировките на иракски земи наред със САЩ.

Освен Ирак въздушните атаки на западните страни са насочени и срещу Сирия, разтърсвана от гражданска война – 30 на сто от земите й са под контрола на бойци от ИД. Нещо повече, споменато бе, че над страната може да бъдат въведени зони, забранени за полети. Официален Дамаск вече отговори, че ще разглежда всеки опит за намеса във въздушното му пространство като нахлуване в страната, нарушение на суверенитета й. Правителството на Башар Асад с право се опасява от нов опит на САЩ и съюзниците им за инвазия на сирийска територия, особено щом на практика всички тези „съюзници“ се представят като участници в коалицията.

Но да посочим кого смятат да използват САЩ като маша, за да воюват с 80-хилядните отряди на ИД, които смазват иракската армия, съсипват сирийската умерена опозиция, изтласкват назад дори правителствените войски на Сирия. Само с въздушни удари надали може да бъдат спрени опитните, изключително мотивирани салафити от цял свят. За действия срещу тях по суша първо се предвиждаше да бъде подсилена иракската армия; в момента обаче тя не демонстрира достатъчна боеспособност и губи все повече селища. Освен това подпомагането на иракските и кюрдските формирования бе поето от съседен Иран, получил вече благодарности от Багдад и Ербил. И американците по принуда заложиха на проверени съюзници – бойци от „умерената“ сирийска опозиция, също разгромявани неведнъж от силите на ИД и забравили вече кога са имали сериозни успехи в борбата с Асад, но продължаващи да бъдат едни от регионалните играчи.

В помощ на САЩ се притече и друг техен съюзнник – Саудитска Арабия, която прояви готовност да изгражда на своя територия лагери за обучение на „Сирийската свободна армия“. Разчитайки на умерената опозиция в Сирия, Вашингтон сякаш удря два заека – първо, действа срещу салафитите, второ, продължава натиска върху режима на Асад. Но тежкото положение на ССА и елементарните трудности дори в снабдяването на войските (защото ИД постоянно заплашва комуникациите на „армията“) будят известни съмнения в нейните възможности. Дори с оглед евентуалния успех на ССА в Сирия остава съвсем неясно кой ще воюва със салафитите в Ирак – умерената сирийска опозиция безспорно няма сили за интервенция в съседната страна.

Сформираната наскоро коалиция би могла да намери естествен съюзник в лицето на режима на Башар Асад, който воюва със салафити от различни групировки още от 2011 г. – общо взето успешно. Непримиримата позиция на САЩ спрямо Дамаск обаче прави невъзможно сътрудничеството със Сирия.

Също тъй невъзможна се очертава и съвместната дейност с Иран – Ислямската република не само че остана непоканена на Парижката конференция, но властите на Бахрейн (съюзници на САЩ и НАТО в региона) струпаха върху нея и вината за „бедствията на сирийския и иракския народ“. Върховният ръководител на ИРИ Али Хаменей впрочем заяви, че страната му е получила покана да се включи в новата коалиция, но е отказала. И посочи като причина за отказа двойните стандарти на САЩ и съюзниците им.

По думите му, мнозина участници в коалицията, призована да се бори с тероризма в Близкия изток, сами са били уличавани неведнъж, че финансират терористични оранизации. А именно Иран, граничещ с Ирак, би намерил достатъчно сили, за да спре и ликвидира „Ислямската държава“. При сериозна подкрепа от международната коалиция този вариант би могъл да се превърне в реалност. Но както и неведнъж преди, това сътрудничество, явно изгодно за всички привърженици на мира и сигурността в Близкия изток, няма да се сбъдне – главно заради тоталното неразбиране между Техеран и Вашингтон, всеки от които не признава геополитическите интереси на другия.

Ами коалицията? Конференцията за създаването й не даде никакъв конкретен резултат. Участниците във форума не разработиха планове за борба с „Ислямска държава“, нито посочиха какъв принос трябва да осигури всяка държава. От една страна, случаят е очевиден – за няколко часа, колкото трая конференцията, делегатите от 40-те поканени държави просто нямаха възможност да се разберат за каквото и да било. От друга страна, коалицията бездруго не разполага със сухопътни сили за борба със салафитите, а ето че няма и определено бъдеще.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.