Фаталният пропуск в битката на Запада срещу ИДИЛ

Истанбул. Снимка:форумасил

Истанбул не е загубил и частица от магическата си енергия. Турция обаче е загубила геополитическия си компас.

Немного отдавна правителството на Реджеп Тайип Ердоган обърна поглед на изток. Обидена от Европа, която затръшна вратата на ЕС под носа й, Турция обяви, че мястото й е на основна сила в Близкия изток. Нямаме никакви проблеми със съседите, гласеше официалната мантра. Турция ще бъде модел за ислямските демокрации, които ще се появят след арабските въстания.

Сирийските бежанци по оживените улици на Истанбул показват съвсем различна картина. Регион с възможности се превърна в зона на хаос. С изключение на Тунис, където започна всичко, големите надежди за демократично пробуждане станаха на пух и прах. Египет се превърна в автокрация, Либия е провалена държава, а Сирия стана кърваво бойно поле. Ердоган има проблем с всички съседи.

Проблемите навън се съчетават с авторитаризъм у дома. Ердоган е най-популярният политик в Турция и преминаването му от премиерския на президентския пост през лятото бе подкрепено с огромно мнозинство. Той обаче е предан по-скоро на диктатурата на мнозинството, отколкото на либералната демокрация.

Говори се под секрет, че правителството е измъчвано от собствената си параноя. Протестите миналата година в истанбулския парк Гези бяха последвани от затягане на контрола над медиите и бизнеса. Светската държава на Кемал Ататюрк изглежда все по-малко светска с всеки изминал ден. В регион, измъчван от конфликт между сунити и шиити, Ердоган изглежда все по-голям привърженик на върховенството на сунитския ислям.

Нямаше нищо сбъркано в първоначалната външнополитическа амбиция, макар и понякога тя да носеше носталгична нотка по османския халифат. Като изключим известната високомерност, не бе налудничава идея турският модел между демокрация и ислям да послужи за пример за плуралистични политики и на други места. Ердоган обаче заложи на падането на Башар Асад в Сирия и на успеха в Египет на „Мюсюлмански братя“. Но загуби – в първия случай от гражданска война, а във втория – от военен преврат.

Отварянето на турската граница за наплива от джихадисти, борещи се срещу Асад в Сирия, помогна за превръщането на големи части от Ирак и Сирия в кошмара, наречен „Ислямска държава“. Повече от милион бежанци избягаха в Турция. Ердоган се спречка със Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив заради подкрепата им за новия силен на деня в Египет – Абдел Фатах ас Сиси.

Опит да се затоплят отношенията с Иран бе провален заради подкрепата на Техеран за Асад. Разпокъсването на постимперските национални граници отново събуди страховете на Анкара от независима кюрдска държава, простираща се от Ирак и Сирия до Турция. Ердоган изведнъж заприлича на лидер, заклещен на ничия земя.

Старите приятели на запад не показват много съчувствие. В желанието си да свали сирийския режим Турция не положи много усилия да разграничи „добрите момчета“ от умерената сирийска позиция и екстремистите, за които борбата винаги е за нещо повече от Асад. Дори сега, когато се присъединиха към предвожданата от САЩ коалиция срещу „Ислямска държава“ (ИДИЛ), сред турците има противоречия. Правителството се тревожи тероризмът на ИДИЛ да не бъде изнесен към Истанбул. Още по-важно за него е да не му се наложи да прави избор между побеждаването на ИДИЛ и свалянето на Асад.

Не само турците имат такива тревоги. Подобно на величествения Истанбул, всеки в региона гледа в две посоки. Саудитски самолети извършват нападения срещу бойците на ИДИЛ, но Саудитска Арабия остава основният източник на фундаменталистката теология, която е в основата на джихадизма. Рияд е съгласен, че нещата са излезли от контрол, но не иска да лиши от влияние сунитските лидери, които оказаха подкрепа на самопровъзгласилия се джихадистки халифат.

Това би било от помощ на ръководеното от шиити правителство в Багдад и по-лошо – в помощ на иракския съюзник и вечен враг на Саудитска Арабия – шиитски Иран. В по-голяма или по-малка степен богатите държави от Персийския залив демонстрират същата двойственост: ИДИЛ трябва да бъде спряна, но не в замяна на това да се подари победата на благодетеля на Асад Техеран.

Тук е и фаталният пропуск в обещанието на Запада да бъде победена ИДИЛ. Във военно отношение това не изглежда абсурдно предложение. Въпреки откраднатите пари и военно оборудване, приблизително 20-те хиляди бойци контролират земя без излаз на море, обкръжена от неприятели. За унищожаването на ИДИЛ е нужно повече от западните въздушни удари. Изисква се политическо единомислие и военен ангажимент от страна на регионалните сили, за да се уреди статуквото след побеждаването на ИДИЛ. За Турция и Саудитска Арабия смяна на режима в Дамаск и решаване на проблемите с Иран са приоритет пред каквото и да е помиряване между сунити и шиити. Но умерената сирийска опозиция, готова да замени Асад, е чиста фантазия.

Западът е оставен да води интервенция, която няма ясно определена политическа амбиция и военна стратегия за изход. Да се спре джихадистката вълна, за да се предпази Ирак от разпадане е едно; да се води война с неясен край срещу сунитски екстремисти в Сирия е съвсем друго.

Лесно е да се разбере защо Барак Обама се захвана с проекта с такава неохота. Урокът за американския президент от войните в Ирак и Афганистан е, че Западът може да постигне нещо голямо в Близкия изток само ако се обвърже с регионалните сили. ИДИЛ може да бъде победена само когато Турция, Саудитска Арабия и останалите решат по кой път искат да тръгнат.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.