Джордж от Казанлък: Чужденците умеят да се забавляват, ние гледаме лошо
Истинското му име е Георги Мирчев, но всички го наричат Джордж. Музикант, който е свирил години наред на пасажерски кораби, също и в Австрия, Франция, Скандинавските страни. На 43 години продължава да си вади хляба с музика по чужбина. Зиме е във Франция, а от това лято е кумир за посетителите в единственото рок-заведение в Слънчев бряг – „Heineken house”. Свири на китара и пее. В паузите между песните се майтапи с публиката на перфектен английски, който кара дори кореняците британци да се чудят от къде всъщност е Джордж.
Всяка вечер тълпи чуждестранни туристи идват тук, за да го чуят на живо, танцуват върху баровете и не си тръгват, докато музиката не спре. От време на време в пъба прогърмява дружно „Хоголо-Боголо!” – фраза, която Джордж е измислил и превърнал в нещо като универсално „Наздраве”, еднакво разбираемо на всички езици.
Джордж разказва за странстванията си в чужбина, за особеностите на българите и за приключенията на европейските туристи в родния Слънчев бряг.
Аз съм от Казанлък, но исках да отида в София, в София се ходеше само с жителство, значи трябваше да уча някъде или да работя в Кремиковци…. Кандидатствах в консерваторията, но не ме приеха. Навремето, за да работиш като музикант, трябваше да се явиш за категоризация. Изпратиха ми от Бургас една покана за конкурс за солисти в оркестър Бургас. Дойдох тук, работих година и половина, обаче не беше това, което исках. Общо взето повечето от музикантите много ги мързеше, имаше какво да се прави и добри пари можеха да се изкарват тогава, но просто има хора, които от 40 г. нагоре преждевременно се пенсионират за музиката.
Исках да изляза в чужбина. Случи се, на един концерт дойде един човек и ми каза „Ако искаш да излезеш с мен в Норвегия, ето ти телефона, обади ми се”. През 1988 г. тръгнах, трябваше да свиря на китара, а дотогава на китара бях свирил само по градинките. Бях на 24, заминах първо за Австрия, после за Норвегия. Много гот беше, само дето не знаех една дума на английски. Обаче проговорих.
Първото място, в което свирих беше в Австрия, в една дискотека, която се намираше точно на гърба на една кравеферма. Аз така и не можах да повярвам до последно, защото беше някаква супер дискотека. В едно селце някъде нагоре от Грац, по планините, с население 6000 души.
Бях много впечатлен тогава – за пръв път излизам от „сивото петно“. След като поработих малко, се оказа, че това не ме удовлетворява и трябва да си направя моя група и да гледам какво трябва да се свири, как трябва да се държат хората. И това направих. „Joker Band” се казваше групата. 90-та година ги събрах тука. Обещах им, че след 6 месеца ще ги изкарам в чужбина. След малко повече от 6 месеца излязохме в Норвегия.
Отидохме там със 7-месечен договор, като първия и последния месец – на едно и също място. Отидохме с много високо самочувствие. Тук си мислехме, че едва ли не сме едни от най-добрите. Обаче шефката на първия клуб вика: „А, вие сте много зле! Ако не си оправите репертоара, ще откажа седмия месец!”. Оправихме положението, тя ни даде една касетка с песни, които да свирим. И си викам, за тия песни ще трябва да й целуваме краката на тази жена, защото това ни дръпна поне две години напред. Важното е, че някой, когато ти каже нещо, трябва да се заслушаш, а не да викаш: „Хммм, тоя ще ми казва на мене!”. Това е естествената реакция на българина, като му кажеш нещо. Първо това се казва и после, ако си по-настоятелен може и да помисли, но не е сигурно.
Оттам ни предложиха варианти. Оздравителен процес – спираме да работим, само се грижим за нов репертоар изцяло, друга апаратура, друго демо. Дадоха ни един шанс тогава, да изкарваме повече пари. Другите в началото се запалиха, после казаха – не, другото е по-сигурно – малко по малко, като аквариумни рибки, топлят ни водата, чистичко, хранят ни отгоре, това е най-добре. Аз казвам: „Добре, значи намирам оттук един изход, вие оставате, аз заминавам…”
Почнах първо на корабите Финландия – Швеция. Това беше първото изпитание след групата. Отидох там, без да знам какво, защо и как. Имах един приятел, който ми вика: „Разбери, не мога нищо да ти кажа повече. Има две възможности, или ще те харесат, или не. Нищо повече не мога да ти кажа, бъди това, което си ти, оттам нататък само се успокой. „Гримирай се”, работи няколко вечери…”. И аз викам: „Не разбрах”… „Ще слезеш – казва – в таксфрий шопа, има едни малки плоски бутилчици, обаче лекичко се „гримираш”, да не се гримираш много, защото тогава губиш чувството….”
Оттам нататък ходих в Норвегия, Франция, на Канарските острови и сега четвърти сезон ходя във Вал Д’Изер, Франция. Миналата година и тази съм тук, в Слънчев бряг. Обаче където има българин намесен, нещата се бъркат. Жалко е, но е така. Уж има хора с леко напредничаво мислене, мъчат се да направят нещо, но всъщност най-важните неща са дребните детайли, довършителните моменти. Във всяко едно нещо. Тук основното е да се забравят тия неща, дори да бъдат изключени.
Мисля, че е целият ни проблем идва от всичкото това време на социализма, през което ни манипулираха мозъците, на родителите ни, оттам те на нас, уеднаквяването, да бъдем всички еднакво нямащи и еднакво глупави. Не става. Винаги има хора, които вървят напред. И оттам хората забравят основното нещо – че трябва да дадеш, за да получиш. Никой не ти дава, без да иска нещо от теб. Трябва нещо да направиш. Където и да е, без значение. Когато дадеш, когато си изстрадал някои моменти, и се докажеш, винаги това се възнаграждава. Имам много колеги, които винаги търсят някакво оправдание. „Ами няма време, снощи се напих, днеска съм махмурлия, утре имам проблеми със жена си…” и т.н. Крайният резултат е един – на края на месеца нямаме нито една нова песен. Това са кривите моменти. Хората навън са спокойни, знаят какво искат, оттам нататък те освобождават изцяло, ти си човекът. Защото наистина там аз решавам какво ще стане.
Всъщност винаги има хора, които те възприемат различно, заради това, че си българин. Отиваш някъде и го виждаш, че цяла вечер ти се е радвал, харесва те. Накрая идва и те пита откъде си. Ти казваш, от България. Той: „Е, как, ти си правиш майтап!”. Няма как, не мога да го скрия това нещо, нито пък искам. Защото тук съм роден, тук съм израснал, но другаде съм се учил на други неща. Всичко позитивно, което съм научил в работата ми и за много други неща, е било навън. Не искам да казвам, че в България няма позитивни хора, че няма нищо хубаво. Не. Всъщност след контактите навън аз се научих тук да мога да оценявам това, което е положително около мен и така се живее по-спокойно.
Има един израз от някакъв филм, че когато има заложници, 30 процента от тях винаги са обречени. Това абсолютно си е заложено в сценария. Значи по един или друг начин ще гледат жертвите да се намалят, но общо взето 30% са обречени. С публиката е същото. Не може да се угоди на всеки. Идват хора, поостанат, горе-долу да разберат каква е концепцията и си тръгват. Преди го приемах много лично и се сърдех. Защото нали имам амбиция да съм много добър, голяма мъка. Започват да си тръгват или да си говорят и да не ми обръщат внимание. Направо полудявах и не знаех какво да правя, блокирах. Сега аз им давам, съвсем искрено им давам. И забелязвам, че едни и същи хора продължават да се връщат.
Вече не знам на колко езика мога да казвам „Наздраве”. В началото, когато започвах, се мъчех се по всякакъв начин да направя нещо. Вървят добре вечерите, но веднъж отивам към десет часа да свиря, пъбът на кораба беше фрашкан. Викам, тая вечер ще е хубава. Почвам, първите 40 минути, без значение какво съм правил, все едно ме няма. И на мен в един момент просто почнаха да ми треперят краката от нерви. Седнах, чудех се какво да направя, свирих фалшиво, пях фалшиво, поне някой да се обърне, да ме погледне че съм там – не …. И тогава взех да се чудя какво да кажа, понеже имаше туристи и казвам, „Наздраве!” на няколко езика и по едно време не знам как ми дойде в устата „Хоголо-Боголо”, харесва ми как звучи, ритмично, има нещо. На третия път като го казах, един се обърна и изтърси „Хоголо-боголо”. И тогава вече лафа си стана. Първата година, като работех в Слънчев бряг в една кръчма, бяхме стигнали дотам, че само като си вдигна чашата и цялата кръчма се провиква ‘Хоголо-Боголо’. Тия, които не викат, значи са новопристигнали.
Всяка вечер свиря по три часа, без вторник. Репертоарът ми включва много неща – и Nirvana, и Deep Purple и ирландски пиянски песни и Rage Against the Machine и всичко. Чалга никога не бих свирил. Аз съм може би един от най-големите врагове на чалгата. Това за мене е антиморална, анти-всякаква музика. Това е произведение на мутрите, тяхно изчадие ли, не знам как да го нарека. Всички плюят мутрите, а същевременно боготворят тяхното творение. Защо не харесвам рапа? Робърт Де Ниро има една такава много хубава приказка в едно интервю, те го питат дали слуша рап, той вика – не. Казва: „Не може един тъмнокож да ми се кара, да се пипа по гениталиите и на мен това да ми харесва”. Това е за хора, които или са безкрайно тъпи, или нямат нищо против да позатъпеят малко. Попфолкът – там е…, аз съм го казал, чаршафни певици… Слушайте си ги, само по-далече от мен.
Клиентите тук са основно чужденци, българи чат-пат засичам. Има всякакви. В един период преобладаваха холандците, но общо взето са всякаква народност. В момента вече са започнали тихите вечери… Умеят да се веселят. Специално за Скандинавия много ни удариха с оная случка в Несебър (б. р. – случаят с убийството на шведски турист от охрана на дискотека – виж тук). Много просташко.
Това е другата болка, по тия дискотеки са се събрали едни, дето по цял ден се помпат по залите, едни торби, щото те са същите дебелаци, какъвто съм и аз, само дето аз не си помпам мускулите, уж направил някакъв бицепс, обаче един корем пуснал… И това са едни безмозъчни същества, които не гледат да предотвратят създаването на някакъв инцидент. Винаги има някой, който може да създаде проблем. Проблемът трябва да се реши тихо, кротко, по възможно най-добрия начин… Затова има хора, които следят за тези неща. Аз например, от сцената знам кой ще създаде проблем. Но това трябва да го знаят те.
Случаят се отрази на репутацията на страната ни. Щото и горе е пълно с тъпунгери, които се оставят много лесно да бъдат манипулирани от медиите. Без да вникнат, логично да се замислят за някои неща и човек да си зададе въпроса, виждал ли е нещо подобно около себе си. Тука набедиха страната ни, че е страна за алкохолен туризъм. Първо, за да дойде някой в това гето, в което е превърнат Слънчев бряг, трябва да е или извънредно тежко психично болен или наистина да му е много евтино. А по отношение на алкохолния туризъм, първото нещо, което трябва да затворят, това са супермаркетите. Защото те хлапетата се напиват там. Знаеш ли какво им наливат по заведенията – нямаш шанс да се напиеш – те пият оцветен лед с 15 грама водка. Колко коктейла трябва да изпие, за да се напие така?. Те си ходят, взимат си от супермаркета, докарат се хубаво и това е. Няма контрол.
Тук до момента не сме имали инциденти. Няма от какво да се провокира този агресивен момент у хората.
Аз ставам агресивен, когато слушам чалга. Буквално съм си търсил повод да се сбия с някой, а не съм такъв човек.
Ние просто не знаем как да се забавляваме. За нас забавлението е: седнали на масата, стояли пет часа и изпили десет бутилки водка и накрая поне двама са се сбили. Говорят си за политика, и започват да се оплакват, а никой нищо не прави за решаването на проблема. Това е нашето забавление. Отиваш някъде, стоят всичките и гледат тъпо по масите, пие една кола и стои и нищо, пускат се някакви музики – нищо, пуснат чалгата и изведнъж всички скачат. Всички са по масите качени и щастливи.
Не знам. На тях (б. а. – чужденците) малко им трябва, за да се забавляват, да си танцуват, да си пеят. Имат друга информация, не са осакатени откъм музика. Аз продължавам за толкова години, през които съм от другата страна, да си мисля колко съм бос по отношение на музиката, колко неща съм пропуснал. Просто докато хората са слушали музика – човекът създава албум и го пуска и те гледат и концерта, и всичко – ние гледаме Васил Найденов и викаме, той е страшен певец, Силвия Кацарова, Маргарита Хранова… Да, добри музиканти, обаче всъщност ние нищо не знаем за другите неща… В един момент аз видях певици, които работят в чужбина или по корабите, които пеят десет пъти по-добре от тях, могат много повече от тях, изглеждат 1000 пъти по-добре от тях и си викам „Какво става тука!?”. Щото нали все разправят за техните турнета по скандинавските страни, където публиката ги била приела много радушно… А те свирят в същите кръчми, в които ние свирим. Те не свирят на големи места, не правят големи концерти… И това, което ме дразни, че и в днешно време продължават да си вярват на тия неща. Иначе се показват по телевизиите, дават едни интервюта, разправят едни фантазии….
Единствените ограничения, които са там и са различни от тука е, че в Скандинавия, а и не само там, трябва да си минимум на 21, а някъде и на 23, за да те пуснат да влезеш в заведение, където се сервира твърд алкохол. Другото е, че сигурно ще те свалят, ако се качиш на масата. Тук не се качват на масата, на бара се качват, защото той ще ги издържи. Но дотам. Оттам нататък нещо да е кой знае колко по-различно от това, което го правят там не мога да кажа. И във Франция в едно от пъбчетата, където свиря, и там се бяха съблекли четирима много яки холандци чисто голи пак на въпросното парче, на масата качени..
От другата страна е българинът, който седи и гледа лошо. Аз затова веднага познавам кой е българин. Стоиш и обсъждаш, тая как била облечена, оная що била дебела пък оголила пъпа. Пука й на нея, тя си прави кефа и си танцува, и си пие, и си пее, и всичко. Това е, ние сме свикнали да обсъждаме, свикнали сме да осъждаме някой. Ето дори и аз сега ги осъждам тия хора, но това е само мнение, това, което виждам отгоре. Така че нямам впечатление, че тези хора правят нещо по-различно, когато дойдат в България.
В Скандинавия системата е много добре измислена по отношение на алкохола. Тука слушам хора, които никога не са били там, да ми обясняват, че там бил „полусух” режима. Много ми е интересно какво влагат в думите „полусух” режим, за сух съм чувал, ама за „полусух”… Системата е проста – алкохолът, който е по-силен от 4-4.5 % се продава в определени магазини. В петък вечер в 5.30 магазинът се затваря, но остават баровете, ресторантите… Това пък е другата индустрия, така че малко или много пак си се напиват. Другото са митове и легенди. Даже наскоро гледах едно тъпо шоу по „Канал 1” с Тончо Токмакчиев и Аня Пенчева. Правеха една абсолютна тъпня, тя имитираше някаква шведка, не знам защо трябваше да говорят и на развален български… Ако бях там, щях да му кажа две думи: „Те без нас могат, ние без тях не можем”. Това е голата истина. Защото, ако ги няма тях и това, което е в момента, нещата ще са много, много други…
Публиката е готина навсякъде, стига да й даваш, тя да откликва. Не откликват, когато са изморени, примерно след голям купон. И на човек това му липсва. Както и на мен сега ми липсват ония лудите вечери, които са накачени навсякъде, когато има повече от 400-500 души. Няма нищо по-хубаво от това, само помисли колко позитивна енергия идва към теб. Затова когато в края на лятото тръгнат да утихват нещата, на човек му става тъжно.
Понякога се бъзикам, нарочно говоря с някакъв акцент, понякога леко британски вкарвам, понякога американски, или типичния акцент на холандци и белгийци, по три лафа им вкарвам, обаче ги обърквам, и почват спорове откъде съм точно, но никой не допуска, че съм от България. Иначе българите са едни от най-добре подготвените по отношение на езиците. Децата ми ги държа изкъсо да учат… Те са на 11 години, имам 3 деца – наведнъж 2 момичета и 1 момче, тризнаци. Слушат тази музика, която трябва. Аз им казах: „Показвам ви истинската музика, да я знаете, оттам нататък действителността няма да ви пощади, ще ходите по рождени дни, по купони, след време щете не щете ще чуете и другата музика. Аз обичам рокендрол и блус, изчистените неща, истинските неща.
Най-трудно е със семейството, защото непрекъснато трябва да ходя да работя. Все съм в разход… Децата са на училище… В края на септември ще се кача на един кораб Германия – Норвегия за един месец. Ноември се прибирам тук и средата на декември заминавам за Франция и съм там до 20 април. Няма да почивам, а без почивка не става… Защото в момента, в който спра да работя, се получава „изтичане“. Трябва да се поддържат „места“, а не мога да съм на много места едновременно… Да се появявам, да видят, че съм жив, и че съм по-добър.
Записа: Нели Томова, снимки: авторката