Западът и Москва в „битка“ за влияние в Сърбия
Домакинствата в Сърбия са получили нареждане да не простират дрехи по балконите в Белград и да пуснат щорите по маршрута от летището до столицата, откъдето трябва да премине руският президент Владимир Путин.
Не се разрешава също на хора да излизат по балконите. В покрайнините на сръбската столица от началото на седмицата са разположени бронирани машини, изтребители съветско производство Миг-29 и Миг-21 порят небето, а във водите на езерото, образувано от двете реки Дунав и Сава в центъра на Белград, патрулират торпедни катери и канонерки!
Руският ръководител пристига в Белград, за да придаде „блясък“ с присъствието си на военния парад, организиран от правителството по повод навършването на 70 години от освобождаването на града от германците. На парада в редици ще преминат 4500 войници, доста по-малко, отколкото са дефилирали преди десетилетия пред „бащицата“ на Червения площад.
Близо 40 години не е имало военен парад в Белград и годишнината би минала незабелязано, ако на дипломатическо ниво присъствието на Путин на него не бе възбудило дебати и разногласия. Каква е причината, поради която сръбското ръководство е поканило само президента на Русия, а не, например, и лидерите на Украйна, Казахстан, Грузия и други тогавашни съветски републики, участвали с елитни части в армията на Толбухин, освободила Белград?
Въпросът се задава от посланика на САЩ в Белград Майкъл Кърби. „Каква е целта и ако поводът е годишнината от освобождаването на Белград, защо не са били поканени и високопоставени представители от останалите 12 държави, чиито армии са били част от Червената армия, като например Трета армия на Украйна“, попита в интервю американският дипломат, предизвиквайки бурни реакции сред проруските среди в печата, политиците и обществеността, които съвсем не са за пренебрегване.
Въпросът придоби размери на пиар студена война между САЩ и Русия, а посланикът на Москва в Белград Александър Чепурин спомена за „американска агресивност“ и „невиждано историческо незнание“.
Какво е това, което притеснява американци и западняци от визитата на Путин в Белград? Очевидно не е историята. Бившият посланик на Сърбия в Париж професор Предраг Симич каза, че „изказването на Кърби е предупреждение към Белград, че не трябва да пристъпва към по-нататъшно сближаване с Русия, на което САЩ и ЕС не гледат с добро око“.
И тук е същността на въпроса. Русия и Западът са се отдали на битка здраво да привържат Сърбия към своята колесница, една страна с особена тежест върху баланса на силите в района на Западните Балкани. След като загубиха всички възможности за достъп до Балканите, руснаците се опитват със „зъби и нокти“ да запазят и да засилят влиянието си в една държава, с която поддържат исторически връзки.
В енергийно отношение сърбите са изключително зависими от руснаците, а руският пазар поглъща почти целия износ на селскостопанска и животновдна продукция на Сърбия.
На политическо ниво Москва подкрепя сърбите по горещата тема за Косово. На другия край на играта на опънато въже западняците предлагат инвестиции и най-вече перспектива за членство на Сърбия в ЕС.
Сърбите сега са призвани да седнат на два стола, всеки от който обаче е носител на проблеми. Те са натискани от Запада да не увеличават и даже да спрат износа за Русия. Ако те обаче го направят ще загинат финансово. В същото време Брюксел слага „нож на гърлото“ на сърбите, като ги заплашва, че ще замрази частта от проекта „Южен поток“, която минава през Сърбия, но, от друга страна, петролните рафинерии и газовите мощности са купени от руснаците.
Самите сърби или поне техните лидери не смятат, че трябва да решат „с кого да вървят и кого да оставят“. Премиерът Александър Вучич говори за „патриотично горда и независима Сърбия“ и смята, че с парада пред Путин „се възражда гордата сръбска армия“.
Той вярва, че Сърбия трябва да наблегне на геостратегическата си тежест на Балканите и скоро тя да се превърне в регионален лидер. Всичко това обаче става на фона на една икономика, която върви от лошо към още по-лошо. БТА
Още по темата: Сърбия на два стола
в. Политика
Владимир Путин тук е мил гост и желан партньор. Неговата украинска авантюра в Сърбия бе схваната като израз на космическа справедливост, като отмъщение на православния праведник на лицемерния Запад. Но руската мощ не трябва да се надценява. Москва е далеч от Белград, а между тях са не само прозападни лидери, но и граждани на уплашените бивши „съветски сателити“, които в лицето на днешна Русия виждат „четвърти райх“.
По време на Студената война много страни се опитваха да бъдат странични наблюдатели, да гледат големия глобален мач, седейки на оградата. Повечето, рано или късно, заеха страна. Някои историци вярват, че окончателният изход е бил решен още в средата на шейсетте години, когато на страната на Запада застанаха Бразилия, Индонезия и Конго, „регионалните великани“.
Имаше чести притичвания в противниковия лагер, но малко страни успяваха за дълъг период да маневрират в тясното пространство на неопределеността. Титова Югославия сръчно лавираше между двете страни, макар комунистическото сърце на ръководството винаги да оставаше на източната страна.
Този голям успех стоеше в основата на самоуправното икономическо чудо и захаросания хибрид, който Радина Вучетич нарече „кока-кола социализъм“. Външната политика бе главният износен югославски продукт и осигуряваше завиден растеж на стандарта.
Имаше и други страни, на които географията и талантливото ръководство даваха възможност обилно да печелят от борбата на великаните – от Австрия до Сингапур. Макар че в умението да превръща външната политика в движещо гориво на икономиката никой не може да се мери с Хафез Асад, покойния президент на Сирия. Работещите в тази страна без големи природни ресурси работеха средно 37 минути дневно и имаха приличен стандарт и безплатно здравеопазване. Такова нещо днес е трудно да се повтори.
Новото съперничество не е глобално, съществува само една суперсила и на актьорите, които са близо до флуидната линия на сблъсъка между САЩ и Русия, няма да им бъде лесно да седят на два стола. Макар такава политика и днес да обещава голяма икономическа полза, тя носи немалко рискове. Затова не са прави нито онези, които твърдят, че поканата на Владимир Путин да дойде в Белград е била грешка, нито онези, които са убедени, че Сърбия тук няма какво да изгуби.
Главният коз в ръцете на властите е готовността на Вашингтон и Берлин, господарите на постдемократична „обединена Европа“, да затворят очи и да толерират външнополитическите залитания с цел достигане на онова, което виждат като устойчиво, трайно решение на балканския въпрос. Главният риск е свързан с последиците от евентуалния неуспех на политиката на необвързаност.
Властите след пети октомври оставиха страната без стратегическа алтернатива. Не я предложиха и партиите, които са против влизането в Европейския съюз. Техният провал на изборите през март не е свързан само с контролираните медии и дългите пръсти на европеизираната политическа класа, обучена в Централноевропейския университет в Будапеща и дообучени в „работилници“ в хотел „Сплендид“ в Бечичи.
Във важните институции и големите политически партии преобладават хора, които свързват съдбата на страната с въвеждането на брюкселските закони. Бъдещето се мери в „глави“, а не в години. Когато нещо не върви, политическият елит обмисля как да промени гражданите, техния манталитет или съзнание, а не как да пригоди внесените правила към тукашните обстоятелства.
По този въпрос новите власти не се различават от старите. Новите арабски приятели на Сърбия са толкова надеждни, колкото и малко по-старите, западни. Не трябва да се залъгваме. Във всички предишни случаи финансовата подкрепа на близкоизточни монархии за държави от нестабилните периферии на глобализирания свят, към които принадлежат и Балканите, бе свързана или с религията, или с осъществяването на дългосрочните американски интереси в тези региони.
БТА