9/11- десет часа, които разтърсиха света
Шест години от този кошмарен ден – 11 септември 2001, вторник.
Малко преди 9 сутринта Стефан, тогава на 17 години, вече беше в училището си на 25-та улица. С Антония пристигнахме от къщата ни в Уестчестър на Гранд Сентръл в сърцето на Манхатън – тя тръгна към университета си, аз към моя офис на 42-ра улица и Второ авеню. Още не знаех, че няма да имам вест от децата си близо десет часа в този ден, който промени света – вероятно за много десетилетия напред.
Щом излязохме от влака, Антония получи съобщение от неин състудент, че нещо става в долната част на Манхатън. После тя тръгна на юг от гарата, а аз на изток.
Паниката вече беше започнала бавно да обхваща града. Патрик, полицаят пред сградата, където се намираше моят офис и още десетина мисии към ООН, задъхано каза: „Нещо става… Самолет току-що се заби в „Близнаците“. Евакуирай си хората… Бързо… И провери дали сестра ми е жива, полет … на „Америкън Еърлайнз“. Стюардеса е там…“
Няколко часа по-късно разбрахме, че сестра му е жива. Нейният самолет не беше отвлечен.
В офиса се събраха тихо всичките ми сътрудници: Бернт Апеланд от Норвегия, Елиза от Чапакуа, Ню Йорк, Фантаие от Етиопия, Дион Суйнкелс от Холандия и Ким от Южна Корея. Всички очакваха да им кажа какво да правят. И гледаха вторачено към телевизора, където CNN предаваше на живо единия от горящите „Близнаци“.
От отдел „Сигурност“ на ООН ми се обадиха да заведа всички в подземието на сградата на ООН. Било сигурно. Две минути по-късно ми казаха, че Кофи Анан свиква всички посланици. 30 секунди след това ми казаха, че Кофи Анан не вика никого. Даже обратно, приканват се всички, които са вече в сградата на ООН, да я напуснат незабавно: ООН също била възможен обект на нападение, според ФБР.
CNN продължаваше да показва за милионен път как самолетът се забива в небостъргача, след което гъсти облаци от дим тръгнаха нагоре към дома на Свети Петър. Той не се намеси.
От Женева също започнаха да звънят като луди и да питат дали си евакуирам екипа. Казах им, че няма къде да ги евакуирам: всички мостове и тунели на Манхатън бяха затворени, останахме откъснати от света.
Всичко това се разигра в течение на 30-ина минути.
Междувременно коментаторът на CNN експлодира с думите: „Гледайте, гледайте, втори самолет се приближава към Световния търговски център…“
Ударът беше очаквано „спектакуларен“ и шокиращ: нищо не можеше да го предотврати. И втората сграда избухна в пламъци.
Отчаяни хора, далечни като отлитащи птици, започнаха да скачат от прозорците на 90-ия, на 98-ия етаж… Летяха дълго и безметежно. Камерите не успяваха да уловят последния им полет.
После горящите сгради рухнаха една след друга, градът потъна в гъст облак от прах (и може би азбест), десетки хиляди се втурнаха да бягат на север от „Граунд Зиро“*, както наричат зловещата яма. Близо три хиляди души бяха стопени или овъглени за секунди. Други прелетяха в небитието.
Евакуирах хората си към 10 часа сутринта в близкия хотел „Мъри Хилс Ийст“, купих им няколко бутилки вино и ги оставих втренчени в телевизора на хотелската стая. Апокалипсисът беше в апогея си. Манхатън беше отрязан от света и никой не можеше да го напусне. Питахме се – къде ще е следващият удар?
От децата – ни вест, ни кост. Мобилните телефони умряха от естествена смърт: антените на телефонната компания бяха на покрива на единия от „близнаците“… Близките от София и колегите от Женева сигурно звъняха като луди… По-късно ги чухме по „обикновените“, стационарни телефони. Те не умряха скоропостижно, само бяха „задръстени“ временно, тъй като сигурно 6 милиарда души по света звъняха едновременно на Ню Йорк…
Отидох да видя какво става в ООН. Не ставаше нищо: сградата пустееше, само нервни полицаи стискаха здраво автоматите си и от погледа им личеше, че нищо добро не се задава.
Градът посивя. Кметът Джулиани, с маска на лицето, ръководеше като храбър опълченец спасителните операции. Полицаи, пожарникари и екипи на Американския Червен Кръст спасяваха каквото можеше да бъде спасено. А то не беше много…. Ранени почти нямаше.
И от този ден насам Ню Йорк и нюйоркчани вече не са същите… И Съединените Щати не са същите. Както иронично казваше покойният Ивайло Петров за „Девети септември“, че бил историческият ден за новото летоброене на България (“преди” и “след” Девети..), както „Седми ноември 1917“ беше същия „знак“ в СССР, така и „11 септември“, или 9/11, както се казва тук, стана нещо като исторически знак в битието на американците.
Промени се визовият режим. Етническите и религиозните белези на хората станаха повод за подозрения, следене и подслушване. „Големият Брат“ на Джордж Оруел започна да наднича отвсякъде. Създадоха се нови служби, нови департаменти, по летищата се възцари желязна дисциплина, обувки и колани се сваляха, парфюми и паста за зъби отпаднаха от ръчния багаж, пътуването от скромно удоволствие се превърна в мъчение за пътници и за летищни власти. Милиони камери следят днес всяко наше движение.
Стигна се и до трагикомични ситуации: една достолепна госпожа, пътуваща със също тъй достолепния си съпруг, беше спряна от охраната на едно от летищата в Ню Йорк и помолена да отвори дамската си чанта. Старата максима, че от дамска чанта може да изскочи всичко, се потвърди. За ужас на госпожата, нейната много лична играчка, известна още като вибратор, се беше (само)включила, само Господ знае по каква причина. Това задействало вниманието на охраната. Унижиха публично жената, като я накараха да отвори чантата си пред очите на смаяния си съпруг…
На другия ден вестниците писаха, че госпожата завела дело за публично унижение. За 4 милиона долара.
Други пътници се оплакаха, че охраната на летищата старателно опипвала по-младите и по-симпатични пътнички, особено онези части от телата им, които са по-заоблени и красиви.
Оттогава половете на пътници и охранители се „синхронизираха“. Вече само жени опипват други жени… И т. н. Това повелява законът.
Нюйоркчани обръгнаха с всички коментари, снимки, филми и годишнини.
Градът днес си живее тихо и спокойно. Само полицаите са повечко. Хората обаче лесно се плашат и паникьосват. Когато един малък самолет се заби в жилищен блок в Ъпър Ийст Сайд преди година, градът настръхна за секунди, а телефоните ни зазвъняха от София моментално. Глобализация… Когато преди няколко седмици стара тръба от парното на Манхатън се спука и предизвика взрив близо до Гранд Сентръл (б. р. – гарата в центъра на Манхатън), тълпите хукнаха да бягат на всички страни…Полицията веднага обгради с кордон целия район.
На пръв поглед градът си е същият. Даже още по-чист, спокоен и дисциплиниран. Влаковете се движат по разписание, Гранд Сeнтръл сутрин мирише на кафе и кроасани, хората са усмихнати, забързани и малко загадъчни.
Но държавата им е по-самотна от всякога, както самите те признават. Събитията след 9/11, и особено войната в Ирак, според самите американски експерти и коментатори, отчуждиха САЩ от много нейни приятели и стопиха моралния капитал, натрупан след плана „Маршъл“ в Европа след 1945.
А бившият кмет Руди Джулиани, храбрият Ханибал, днес е обвиняван от същите тези пожарникари с които се отъждествяваше, че не ги е предпазил от вдишването на праха, които се оказа много опасен и вреден. Много от спасителите на Ню Йорк днес кашлят… И то лошо…
Но, мили читатели, винаги съм искал да ви напомня, че духът на Ню Йорк не може да бъде победен. Звучи като парафраза на Хемингуей, но е така. Градът е горд и непобедим, привлекателен и усмихнат, както винаги. Само около „Граунд Зиро“ още има тъга…
А Съединените щати, въпреки всичко, продължават да са „магнитът на света“: миналата година 702 663 емигранти станаха граждани на САЩ. Тази година списъкът на желаещите – и очакващи гражданство – е 877 039. Ето, така стоят работите по този въпрос (както казва прочутият майстор на словото и присмехулник Захарий Стоянов).
Близо десет часа след като двата близнака се свлякоха на земята в облаци прах и пламъци, Стефан и Антония се появиха в хотела незнайно откъде. Телефонните връзки бавно се възстановиха. Влаковете тръгнаха на север, към нашия дом в Бронксвил, Уестчестър, тунелите се отвориха и народът живна.
Бернт Апеланд днес е началник в Норвежкия Червен Кръст в Осло; Елиза е преуспяваща икономистка; Фантаие е повишена в длъжност (но не заради 9/11); Дион е успешен юрист в Хага, Ким си е в Сеул, млада красавица с дипломатическа кариера.
Но, след онези десет часа, светът вече не е същият.
Искрено Ваш,
Енчо ГОСПОДИНОВ
–––––––––––––––––––-
* б. р. – ground zero – граунд зиро – е термин, навлязъл от военната терминология, който означава цел на ракета или бомба, точка на ядрената детонация. Означава също начална точка. Любопитно, че така е наричана площадката на кулите на Световния търговски център още преди да бъдат разрушени.