Войници гастрономи
Франция се превърна в най-близкия европейски съюзник на Америка що се отнася до политиката в областта на сигурността
Преди десетилетие, когато Франция оглави лагера на антиамериканската опозиция срещу войната в Ирак през 2003 г., Вашингтон смяташе тази страна за досадна и ненадеждна. Президентът Жак Ширак заплаши да наложи вето върху инвазията в Съвета за сигурност на ООН и Париж отказа да участва в коалицията, свалила впоследствие от власт Саддам Хюсеин. Дори като отражение на влошените политически нагласи по онова време в заведенията на Капитолия премахнаха определението „French“ от „French fries“ (на английски ‘пържени картофи’).
Оттогава вече изминаха десет години, но промяната е очевидна. За пръв път от онова време Франция и Америка нанасят въздушни удари в Ирак по цели на „Ислямска държава“. Париж стана първият съюзник, присъединил се към кампанията, оглавявана от САЩ. Тази (б. пр.: миналата) седмица западноевропейската страна изпрати още изтребители в Йордания като подкрепление на вече действащите от френската база в Абу Даби въздушни сили. Наред с готовността си да удари Ирак Франция също така зае ястребова позиция към Сирия и Иран, изпрати войски, за да пресече оформилата се „предгеноцидна“ обстановка в Централноафриканската република, и оглавява борбата срещу джихадизма в района на Сахел. „Франция се превърна в един от най-дейните и постоянни европейски партньори на Америка по въпросите на сигурността извън Европа“, отбелязва високопоставено длъжностно лице в Белия дом.
Част от обяснението се крие извън Франция. Великобритания е единствената друга европейска сила със сравнима военна мощ, като тя се включи във въздушните удари по Ирак 11 дни след Франция. Тя обаче стана по-сдържана към интервенциите в чужбина след злощастната авантюра в Ирак и дадените от нея жертви в Афганистан. В Франция днес се наблюдава смесица от военен капацитет за използване на сила на далечни места по света, политическа система, която улеснява президента при пращането войски на бойни мисии, и траен обществен апетит за подобни операции.
Друга причина е оформилият се нов политически консенсус в тази страна за необходимостта както да се пращат войски на предната линия, така и да се работи с американците. За изненада на някои наблюдатели, след идването на власт на социалиста Франсоа Оланд през 2012 г. имаше приемственост по отношение на десноцентристкия му предшественик Никола Саркози, а не скъсване с неговата политика. Партията на сегашния президент на Франция има дълга традиция в пропагандирането на антиамериканизъм. През 2009 г. тя заклейми решението на Саркози да върне Париж във военното командване на НАТО – сериозен завой от десетилетния голистки скептицизъм към оглавявания от САЩ военен съюз.
Но точно Юбер Ведрин, бившият министър на външните работи от социалистите, изковал понятието „хиперсила“, за да заклейми едностранчивата политика на Америка, бе този, който заяви в свой доклад за Оланд преди две години, че Франция трябва да остане във военното командване на НАТО. Сегашният френски външен министър Лоран Фабиюс и американският му колега Джон Кери (който, между другото, говори френски) се спогаждат добре. „В областта на сигурността френският антиамериканизъм изчезна“, каза Камий Гран, директор на мозъчния тръст „Фондация за стратегически изследвания“.
Този консенсус става факт основно благодарение на триумфа на реалистичния прагматизъм над чувствата и идеологията. Най-добрият пример за това е стратегията за борба с тероризма в африканския регион Сахел. По исторически причини Франция има постколониални връзки с обширна част от Африка, която днес се е превърнала в зона на нестабилност, контрабанда на оръжие и джихадизъм, като особена загриженост предизвиква пропускливата южна граница на Либия. Франция също така се изправя пред все по-голямата радикализация на нейни граждани, двама от които бяха разпознати в неотдавнашен видеозапис с екзекуцията на американския хуманитарен работник Питър Касиг. Така че Париж е наясно с пряката терористична заплаха и по стечение на обстоятелствата й се налага да се бори с нея.
Наскоро Оланд предприе „Операция Бархан“ – реорганизация на над 3000-те френски военнослужещи, разположени в Сахел. Идеята е Франция да разполага с по-гъвкави и по-подвижни сили, които да улеснят реакцията на терористични заплахи, както и за да бъде нарушена дейността на действащите там терористични мрежи. По това направление французите работят отново в тясно сътрудничество с американците, които ги снабдяват с безпилотни самолети и разузнавателни данни, а също така разполагат със свои собствени специални сили. „Такова засилено френско-американско сътрудничество в тази зона е безпрецедентно“, каза френско длъжностно лице.
Може би най-голямата загадка е защо успоредно с този енергичен френски подход към външната политика и политиката в областта на сигурността в Африка и Близкия изток действията на Париж в Европа са прекомерно предпазливи. По почти всички належащи въпроси, било то за кризата в еврозоната или за санкциите срещу Русия, те са мудни и дори трудно разбираеми. Франция смути американците и европейците, като месеци наред настояваше, че ще продаде на Русия два десантни кораба клас „Мистрал“. Тази позиция предизвика тревога, която бе частично разсеяна едва от решението на Оланд на 25 ноември да замрази доставката на първия плавателен съд „до второ нареждане“.
Що се отнася до кризата в еврозоната, френският президент бе избран въз основа на обещание да сложи край на строгите икономии и да направи икономическия растеж свой приоритет. Едно съчетание от политическата му слабост (популярността му достигна рекордното дъно от 13 процента), икономическата уязвимост на Франция и нейните неотговарящи на правилата държавни финанси обаче подкопа позициите на Оланд в Европа. Френско-германските отношения от своя страна са особено проблемни и обтегнати. Канцлерът на Германия Ангела Меркел си остава безспорният, а понякога и единственият лидер на Европа; процесът по вземане на решения в Европа почти изцяло зависи от нея.
За американците това означава, че Меркел все още е основният човек за контакт по политически въпроси. Колкото и да ценят те военната активност, Оланд не е онзи, на когото биха се обадили първо. Освен това съществува и загриженост, че икономическата слабост и натискът в последно време върху бюджета за отбрана може да поставят под въпрос способността на Франция да продължи да финансира военните си амбиции.
Оланд от своя страна може да открие, че икономиката и слабостта в Европа имат по-голямо значение за общественото мнение, отколкото проявената решителност някъде далеч зад граница. Войните в чужбина рядко носят вътрешни ползи на политическите ръководители, а и изгряващата звезда на французина във Вашингтон не е подобрила неговите позиции в страната му.
БТА