Барак Обама – „президент на доизживяване“?

Барак Обама. Снимка: Белия дом

Когато беше преизбран за президент на САЩ през 2012 г., Барак Обама изглеждаше като многообещаващ лидер, затвърдил своята власт. За две години обаче той се превърна от тържествуващ герой на демократите в политическо бреме за собствената си партия, застрашаващо шансовете й за победа на следващите президентски избори.

Управлението на Обама през 2014 г. беше съпътствано от редица кризи и от усещането, че Белият дом не се справя добре с тях. Това повдигна въпроси за неговата ефективност, за решителността му и въобще за способността му да ръководи – както в Америка, така и в чужбина.

„Това е правителство, което е много добро в представянето на някои от своите планове и реакции и в произнасянето на речи, но превръщането на тези неща в действие е проблем през последните шест години“, каза изследователят Дейвид Роткопф, автор на книгата „Национална несигурност: американското лидерство в епоха на страх“.

Вторият мандат на Обама започна със смели обещания за прогресивни реформи, но президентът бързо затъна в битки с Конгреса. В опит да си възвърне политическата мощ Обама изложи през януари нов дневен ред в годишното си обръщение „За състоянието на съюза“, което много приличаше на стария му дневен ред. Разликата обаче беше в начина, по който той заяви, че ще търси промяната – президентът каза, че ще подписва укази, за да прокарва дневния си ред, ако не може да спечели сътрудничеството на Конгреса.

„Готов съм да работя с всички ви. Но Америка няма да бездейства, нито ще бездействам аз“, заяви Обама. „Затова, когато мога да взимам мерки, без да минавам по законодателния път, за да подобря възможностите за успех на по-голям брой американски семейства, ще го правя“, каза той.

За разлика от вътрешната политика, където той по същество обяви, че ще се изявява като самотен воин, в международен план Обама се придържаше към многостранния подход – така беше и по въпроса с Украйна, и по конфликта в Сирия, и по заплахата от групировката „Ислямска държава“, и по ядрената програма на Иран.

Обстановката в Украйна постави Обама пред едно от най-тежките предизвикателства за него като президент. Ситуацията в Украйна от няколко месеца се развиваше във все по-опасна посока успоредно с влошаването на отношенията между САЩ и Русия, но през март рязко се изостри с анексирането на Крим от Москва.

Заради ролята на Русия в украинската криза, определена от някои наблюдатели като най-сериозната заплаха за европейската сигурност от Студената война, Вашингтон прекъсна военното сътрудничество с Москва и предприе санкции срещу нея, но като цяло политиката на Обама по въпроса, оценявана от критиците му като слаба и нерешителна, възобнови обвиненията на републиканците, които отдавна се стремят да го представят като идеалист и привърженик на помиряването с враговете на Америка.

За подновяването на тези упреци, които Обама съумя да избегне по време на кампанията за преизбирането си през 2012 г., изтъквайки успехите срещу Ал Каида и особено ликвидирането на Осама бин Ладен, съдейства и поведението на президента във връзка с продължаващия сирийски конфликт. Сирия е един от най-заплетените външнополитически проблеми за Обама. Той отдавна призовава за край на управлението на Башар Асад, казвайки, че неговите „дни са преброени“, но сирийският лидер запазва властта си. Някои американски конгресмени и съюзници на САЩ в Близкия изток са разочаровани от Обама заради нежеланието му да се ангажира с по-решителни действия срещу правителството в Дамаск.

Миналата година Обама беше на път да разпореди ограничени въздушни удари срещу сирийския режим, но тези усилия пропаднаха, след като президентът избра да търси подкрепа от Конгреса, и в крайна сметка не се стигна до пряка военна намеса на САЩ. Бързото настъпление на групировката „Ислямска държава“ това лято в Ирак и извършваните от нея жестокости обаче засилиха натиска върху американското правителство да предприеме по-твърди мерки. През август Обама реши да започне въздушни удари срещу екстремистката организация в Ирак, където САЩ също така разположиха войски, които да помогнат за защитата на американски обекти. През септември САЩ предприеха военновъздушна кампания и в Сирия, оглавявайки международна коалиция срещу „Ислямска държава“. Критиците на Обама обаче го упрекнаха, че цялостната му стратегия за борба с групировката е неясна, а тези обвинения бяха подхранени от самия президент, когато той открито призна, че все още няма стратегия. Оттогава Обама се опитва да разясни целта на САЩ, определяйки я като насочена към отслабване и унищожаване на „Ислямска държава“.

Освен това ангажирането на САЩ с нови военни действия в Ирак – както и в Сирия – представлява сериозно отстъпление за президент, който винаги е изтъквал, че негов основен външнополитически приоритет е да сложи край на американските войни в Близкия изток. Според критиците му сирийската криза подчертава най-голямата външнополитическа слабост на Обама, а именно решимостта му да прилага към международните въпроси напълно противоположен подход от своя предшественик Джордж У. Буш почти на всяка цена. Докато Буш се хвърли във войната в Ирак, без много да се колебае, Обама е решен да ограничи военните ангажименти на САЩ и да разчита на изграждане на коалиции по дипломатически път. Когато президентът демократ се отказа от плановете за въздушни удари срещу Сирия миналата година, дори някои от най-влиятелните бивши членове на неговото правителство като Хилари Клинтън, Робърт Гейтс и Лион Панета поставиха под въпрос подхода му.

„Буш е водач, който не обичаше да мисли“, каза президентът на изследователския център „Юрейжа груп“ Иън Бремър. „Обама е мислител, който не обича да води“, заяви той.

Впечатлението, че Обама проявява слабост, стоящо в основата на критиките, че той първоначално е подценил заплахата от „Ислямска държава“, беше подсилено от кризата с еболата. Действията на правителството за справяне с вируса се превърнаха в част от предизборните теми в надпреварата за Конгреса, а републиканците използваха ситуацията, за да засилят обвиненията, че президентът води слаба външна политика и не успява да опази американците в един опасен свят.

Позициите на Обама западнаха дори в собствената му партия. Дългогодишни политически съветници започнаха да отправят остри критики към ръководния му стил, а демократи, заети с тежки кампании, не искаха президентът да се навърта около тях до изборите за Конгреса. Разочарованието от Обама донякъде беше отражение на неизбежната досада, която предизвиква президент, навлизащ в последните години от мандата си. Но някои демократи заявиха, че то е и последица от сдържания управленски подход на Обама и предпочитанието му да разчита на тесен кръг съветници в Белия дом, което го оставя с малцина верни съюзници в Капитолия или на други места.

Междинните избори в САЩ през ноември бяха спечелени от републиканците, които получиха мнозинство в Сената за първи път от 2006 г. и затвърдиха позициите си в Камарата на представителите. Поражението на демократите превърна Обама в „президент на доизживяване“, тъй като през оставащите две години от мандата си той ще си има работа с Конгрес, контролиран изцяло от Републиканската партия и способен да приема каквото си иска законодателство.

Президентът все пак си запазва възможността да налага вето, за чието преодоляване е необходимо мнозинство от две трети в двете камари. Проблемът е, че съюзниците на президента в Конгреса нямат особено желание да бъдат държани отговорни за подкрепяне на негови решения за налагане на вето, като се има предвид ниската популярност на Обама и фактът, че след две години предстоят избори за президентския пост, целия състав на Камарата на представителите и една трета от Сената. Също както малцина демократи искаха Обама да води кампании в тяхна подкрепа, така и малцина искат да поддържат президента в налагане на вето върху законодателство на мнозинството.

След изборите Обама още повече се изолира от Конгреса с решението си да действа самостоятелно по въпроса за реформирането на американската имиграционна система. Той издаде указ, позволяващ на близо 5 милиона от общо 11 милиона имигранти, живеещи без нужните документи в САЩ, да избегнат депортиране. Републиканците остро разкритикуваха този негов ход, обвинявайки го в превишаване на президентските правомощия, и започнаха да обмислят начини, по които да попречат на прилагането на мярката.

Новата, неблагоприятна политическа конфигурация за Обама не значи, че той не може да действа. Тя означава, че вече за него е много по-трудно да действа, отколкото преди. При положение че сега възможностите му във вътрешен план са крайно ограничени, областта, в която той може най-вече да съсредоточи действията си, е външната политика. Проблемът е, че това навярно е сферата, в която Обама изпитва най-голямо неудобство.

Стратегията на Обама във външната политика е насочена главно към изтегляне на САЩ от войните в Близкия изток и ограничаване на действията на Русия в Украйна. За тази цел президентът може да упражнява военен и друг натиск. Но американските противници са наясно, че той вече е в слаба вътрешнополитическа позиция, президентството му приключва след две години и колкото по-непопулярни решения взема, толкова по-вероятно е неговият приемник да ги отхвърли. Затова, както е ставало в други подобни случаи в миналото, те може да преценят, че е най-разумно да продължат конфронтацията и да преговарят със следващия президент.

Това много ясно се вижда в международните преговори за ядрената програма на Иран, които не успяха да доведат до споразумение до определения краен срок през ноември. Според анализатори, за да се стигне до стабилно споразумение, е необходимо Техеран да е убеден, че преговорните позиции на американското правителство имат трайна сила – т.е. Иран трябва да вярва, че Обама ще убеди Конгреса да се съгласи да отмени санкциите и евентуално да ратифицира договор, основан на постигната от президента сделка; Техеран също така трябва да вярва, че евентуалното споразумение ще се запази след края на управлението на Обама, въпреки че повечето републиканци, обявили вече кандидатурите си за президентските избори през 2016 г. или сочени като възможни кандидати, както и евентуалният водещ кандидат-президент на демократите Хилари Клинтън поддържат твърди позиции за ограничаване на иранската ядрена програма.

Неуспехът за постигане на споразумение за ядрената програма на Техеран беше последван от нов удар за правителството на Обама – оставката на министъра на отбраната Чък Хейгъл. Много медии в САЩ предположиха, че той е бил уволнен от президента заради съмнения в способността му да води войната на Вашингтон срещу „Ислямска държава“, което даде повод на някои коментатори да заявят, че Хейгъл е станал изкупителна жертва за трудностите, които правителството изпитва в международната политика. Впоследствие обаче започнаха да излизат наяве все повече доказателства, че оттеглянето му е било предизвикано от разногласия и нарастващо недоверие между него и Пентагона, от една страна, и Обама и вътрешния кръг от съветници на президента, от друга. Изключително централизираният управленски стил на Обама и значителният контрол, упражняван от Белия дом върху политиката, особено в областта на националната сигурност, са били, както изглежда, в основата на оттеглянето и на предишните министри на отбраната при управлението на Обама – Робърт Гейтс и Лион Панета.

Оттеглянето на Хейгъл може би окончателно уби надеждата на Обама за „отбор от противници“, какъвто той обяви, че иска да изгради в правителството си, още преди да бъде избран за президент през 2008 г. Тогава той каза: „Не искам да имам около себе си хора, които само се съгласяват с мен. Искам хора, които постоянно да ме изваждат от удобното за мен положение.“ През шестте години, откакто е на власт, обаче Обама се изолира все повече, като ограничава ръководенето на политиката в своя тесен кръг от съветници и отстранява тези, които не споделят неговите виждания. В резултат на това той все по-трудно намира съюзници, а според Джим Манли, който беше старши съветник на лидера на демократическото мнозинство в Сената Хари Рийд, ситуацията може да стане по-тежка, ако демократите се дистанцират още повече от него с навлизането в надпреварата за президентския пост.

„Сега навлизаме в последния етап от президентството на Барак Обама и подобно на няколко други президентства след Втората световна война то завършва по начин, който наричаме състояние на провал“, заяви политологът Джордж Фридман, директор на разузнавателно-аналитичната компания „Стратфор“. „Това е оценка не толкова на неговото президентство, колкото на политическата конфигурация в него и около него“, каза изследователят.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.