14 декември 1989 г. – как започна разделението в обществото
На 14 декември вечерта преди 25 години пред парламента имаше протестен митинг, от който започна дълбокото разделение на обществото.
До този момент след свалянето на Живков нямаше радикални настроения срещу политическата власт на БКП, обществото очакваше от нея реформи, преход към демокрация. На първия опозиционен митинг на 18 ноември (няма и месец преди това) дори митингът гласува вот на доверие на президента Петър Младенов за 1 година. Само ораторът Румен Воденичаров обяви пред митинга, че гласува на Младенов ограничен вот на доверие. Единствен той, също така, го наричаше „господин Петър Младенов“, останалите оратори говореха на „другарю“, обичайното обръщение за комунистическата епоха.
Но какво се случи на 14 декември? Случайно станах пряк свидетел на исторически неща. В парламента имаше сесия и същия ден студентско протестно шествие с радикални искания се събра около паметника на Цар Освободител. Студентския протест прерасна в спонтанен митинг, с всякакви привърженици на създаденото седмица преди това СДС.
Протестиращите искаха
веднага да махнат член Първи на конституцията,
който конституираше ръководната роля на партията БКП. Но това беше невъзможно по технически причини. Промяна в конституцията се внася в парламента един месец предварително, обсъжда се, гласува се три пъти. Така беше по старата конституция (то и по сегашната процедурата е толкова сложна). Въпросът беше чисто формален. Хората, които свалиха Живков, започнаха демократизация. Президентът Петър Младенов обяви, че ще махнат член Първи. Пленум на ЦК няколко дни по-рано взе съответното решение за премахването и го внесоха в парламента. Невъзможно беше да продължат комунистическия режим, при всичко което става в Източна Европа, дори в СССР.
Но дълго потисканите хора не повярваха. Помислиха, че им правят някакъв номер. Поискаха да махнат член Първи веднага. Това беше избухване, подобно на това през февруари и лятото на 2013 г. Бойко Борисов при първия си мандат се опита да управлява като Живков, да контролира медиите. И протестите на 2013 бяха като реакция след продължително запушване на устите на медиите, на собствения им глас.
Онези, които не помнят 1989 г., могат да си представят какво избухване беше на 14 декември, след толкова години запушена уста. Протестният митинг в онази вечер беше изненадващ, изглеждаше екстремистки, а сега не би направил особено впечатление.
Млад и зелен журналист, влязох с журналистическата си карта зад кордона (тогава картите ги приемаха сериозно), докато отпред се бяха събрали протестиращи около паметника на Цар Освободител. Бях на 3-4 метра от Петър Младенов, когато се опита да говори пред протестиращите, а те не чуха нищо. Виковете бяха като на сектор Г, когато съдията свири несправедлива дузпа срещу ЦСКА. Когато той се появи и започна да говори, освиркванията избухнаха. Докато говореше имаше само едно или две незначителни затихвания, но и тогава думите му едва ли са били чути добре от тълпата около паметника. На запазените кадри шумът не се чува така, както там, на живо, микрофонът улавя близките гласове, намалява фона. Бях и на 6-7 метра от Младенов, когато после влезе и каза репликата за танковете. Не я чух. Шумът беше силен.
Има ме на кадрите на Евгений Михайлов и други камери. И днес поисках да ги намеря тези кадри. Интересно, но монтираното видео с кадрите, които бяха разпространени предизборно през 1990 г. ги няма в YouTube. Има само едни кадър от тв предавания с края на речта на Младенов и репликата „По-добре танковете да дойдат“. Защо? Няма нищо за криене. Нека пуснат всичко.
В онази вечер пред официалния вход на парламента имаше групи от хора, журналисти, камери, сред които и Евгений Михайлов. Преди да излезе Петър Младенов да говори пред тълпата, преди него безуспешно се бяха опитали да успокояват множеството депутатите акад. Благовест Сендов, Нешка Робева (към онзи момент двамата са с висока степен на доверие), също и председателят на парламента Станко Тодоров (също се ползваше с доверие, защото беше свален и отстранен от Политбюро неотдавна от Живков).
Младенов излезе неочаквано,
с бърза крачка от главния вход на парламента на площадката отпред. Изненадах се като се появи изведнъж близо до мен. Дадоха му микрофона на някаква милиционерска лада с говорител отгоре. Всъщност колата беше на някаква друга служба, но отгоре с мегафон говорител, като полицейска. Той дръпна кратка реч, обясни нещо в смисъл, че няма отказ от демократични реформи, че властта носи отговорност, хората да се успокоят. Слабо го чуваха, а от тълпата се чуха откъслечни викове „Петър педерас“. Аз бях точно от другата страна на тази лада, все още невярващ на какво съм попаднал. Когато Младенов почна да говори, до себе си чух глас „А така, така е по-добре“, по повод на това, че беше махнат калъфа на говорителя, за да се чува по-добре. Обърнах се наляво и отново се изненадах – до мен беше генерал Добри Джуров в целия си блясък в униформа. Както осъзнах после, попаднал съм направо в окото на бурята. Генерал Джуров беше един от стълбовете на 10 ноември. Без негово участие като член на Политбюро и военен министър никакво сваляне на Тодор Живков нямаше да се състои. Според тогавашните първи социологически сондажи, одобрението към него беше достигнало над 90%. Не е имало политик в следващите години, който да се доближи до него. А днес мнозина не знаят кой е ген. Добри Джуров. Тъй минава славата земна, както гласи римската поговорка.
Младенов говори кратко, речта му я записаха няколко репортери с касетофоните си и на другия ден се появи в няколко вестника. Но непреставащият рев на тълпата и подвикванията го ядосаха, той остави микрофона и с бърза крачка влезе в парламента. Точно на входа е изрекъл онази реплика „По-добре танковете да дойдат“. Аз бях на 6-7 метра, проследих го с поглед, и не я чух. На видеото на Евгени Михайлов по-късно се удивих колко слабо се чуваха виковете от тълпата. Учудих се, че в кадрите на Евгени Михайлов се чува все пак отчетливо репликата на Младенов. Звуковият фон от викове на неговото видео беше твърде слаб. Тогава избухнаха спорове дали няма монтаж, видеото, но не оригинал, а копие, както се разбра, го анализира специална комисия и не откри фалшификации. Имаше спорове дали Младенов не е казал „По-добре Станко да дойде“ (тоест Станко Тодоров, председател на парламента тогава). Сега като слушам, ми се струва, че той казва в объркан словоред „По-добре танковете ЛИ да дойдат?“ Като сричката „ли“ е замазана, смутолевена.
Каква точно е репликата, не е толкова важно
Младенов може да е казал и точно това. Това е ядно изпусната реплика, но никакви танкове не е имал намерение да вика. Нито някой употреби сила в онези дни и по-късно, в следващите месеци. А видеото с неговата реплика се появи по телевизията чак преди изборите през лятото. И това стана повод на Младенов му вземат главата. Той веднага след излъчването направи изявление, че не е изричал такива думи. Напрежението в обществото нарасна. Преди това, на Кръглата маса като фундаментален, сакрален въпрос, поставен от новосъздадената опозиция, беше Петър Младенов да не се нарича президент, а председател на републиката. Той и без друго имаше само представителни функции, подобно на сегашния президент. Едната страна на Кръглата маса държеше да го наричат председател на републиката, защото думата президент придава по-голяма тежест на един комунистически лидер. От СДС бяха убедени, че това ще даде предимство на преименуваната БСП в предстоящи избори. Затова приеха правилото да го подписват „председател (президент)“. Президент само в скоби, нещо като компромис от преговорите на Кръглата маса.
След като през лятото на 90-а година се появиха кадрите с танковата реплика, част от тогавашната интелигенция и привърженици на СДС направиха палатков лагер пред президентството и зачакаха оставката на Младенов там. Това беше част от истерията на политиката тогава – комунистическият президент искал танкове да вика, комунистите са искали да се разправят с опозицията и народа и т. н. И това само месец след като същият е свалил Живков и след падането на целия Източен блок. И оставката на Младенов дойде, той се оттегли с едно изявление по телевизията.
Скоро след това, след споразумение между БСП и СДС, във Великото народно събрание беше избран за президент Желю Желев, с квалифицирано мнозинство, с гласовете и на БСП (тогава президентът се избираше от парламента, а не пряко). И досега това споразумение се възприема от мнозина като нещо, което сега наричат „задкулисие“. Нямало истинска промяна, всичко било нагласено, опозицията е създадена от сиви кардинали в БСП и ДС.
Е, добре, а по какъв начин представител на опозицията можеше да стане президент, как да го изберат с квалифицирано мнозинство? По същия начин беше направено и първото коалиционно правителство с участието на министри от СДС и БСП. И къде са били онези чисти опозиционери и дисиденти, които да създадат опозиция? В онзи момент по-изтъкнат и признат и в чужбина дисидент от Желев нямаше. Добър или лош, той беше убеден демократ. Той естествено беше избран за лидер на СДС. И след избирането му за президент СДС сами си избраха за лидер д-р Петър Берон, най-добрият им оратор в онзи момент. А той се оказа с досие от ДС, самият Желев го разкри, като се запозна с досието му и го принуди да подаде оставка.
В онази вечер на 14 декември преди 25 години член Първи беше фетишизиран. Сякаш, ако не го махнат веднага, няма да има промяна, остава комунистически режим, който увърта и иска да задържи властта си чрез конституцията.
Тогавашният парламент и хората от Политбюро, свалили Живков, наивно са подценили този въпрос, не проявиха гъвкавост, по-бърза реакция и предварителни разяснения, за да не се стигне до този сблъсък.
От този момент нататък обществото се раздели. От една страна се оформиха яростни противници на БКП, която още не се беше преименувала. От друга твърд червен електорат, но и голяма
част от обществото, която се стресна
от радикализма на зараждащата се опозиция. Протестът в онази вечер беше толкова изненадващ за несвикналия тогава зрител на телевизията, че като видяха кадрите с виковете, мнозина се отдръпнаха от опозиционерите. Особено в провинцията, която живееше с по-малко вълнения от столицата. СДС беше създаден няколко дни преди това и още не беше разпознаваем. Но мнозина по-нататък започнаха да свързват СДС с крайности и затова опозицията изгуби първите избори.
А в СДС наистина имаше хора, готови на крайности. Както разказа и Желю Желев след години – имало е хора от ръководството на СДС, които казвали, че докато не се пусне малко кръв, няма да се постигне смяна на системата. Желев питал „Колко малко?“
В онази вечер Желев и други представите на опозицията обикаляха с мегафон да успокояват протестиращите и да ги убеждават да се разотидат, за да не се стигне до кървави сблъсъци.
И сега има хора, които смятат, че в онази вечер Желев е предал опозицията. И също така хора, които смятат, че ако в тази вечер са завзели парламента с бой и кръв, нещата в България са щели да се оправят.
Дали? Мирният преход беше оценен положително тогава и по-късно. Но проливането на кръв си има привърженици и до днес.