Как беше създаден СДС и какво стана после – 25 години от основаването

Началото на прехода: „Времето бе наше”, а всичко останало бе тяхно!

Минитг на СДС 1990 г. Много от лицата на тогавашната опозиция днес са непознати и извън политиката. Отляво надясно: Стоян Ганев, Михаил Неделчев, проф. Елка Константинова, Стефан Савов (покоен), Николай Слатински, Асен Мичковски. Снимка: архив на Владимир Гаджев

На 7 декември 1989 г. в мазето на Института по социология към БАН, се създаде Съюзът на демократичните сили (СДС) с председател д-р Желю Желев. Учредители на СДС станаха: Клубът за гласност и демокрация, сдружението „Екогласност”, независимата федерация на труда „Подкрепа”, независимото дружество за правата на човека, комитетът за защита на релгиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, клубът на незаконно репресираните след 1945 г., независимото студентско дружество, движението „Гражданска инициатива”, възстановените стари политически партии БРСДП (о) и БЗНС „Никола Петков”. Малко по-късно към СДС се присъединиха възстановените Радикалдемократическа партия (РДП) и Демократическа партия (ДП), както и новосформираните Зелена партия, Нова социалдемократическа партия (НСДП) и Обединеният демократичен център (ОДЦ).

Основна характеристика на сравнително хаотичния първоначален период на установяване на демокрацията, продължил почти през цялата 1990 г., бе прякото участие на „улицата” във взимането на политически решения. Революционно настроеното гражданство не само диктуваше чрез своите представители от СДС дневния ред на „Кръглата маса“,  но и предопределяше резултатите от гласуванията във все още комунистическото Народно събрание. Чрез умело съчетаване на улични кампании и конкретни политически стъпки националното движение СДС успя да принуди управляващата БКП да започне реален и видим процес на разграждане на тоталитарната държава.

Вицепремиерът от СДС Димитър Луджев и министърът Иван Пущкаров. Снимка: в. „Демокрация“

Изборите за Велико народно събрание (ВНС) на 10 юни 1990 г. са може би най-уникалният, но едновременно с това и

един от най-противоречивите моменти на българския преход,

в сравнение с другите страни от Централна и Източна Европа. Тогава СДС възприе основната теза, че по този начин се сменя политическата система, а не се продължава започнатата от комунистите “перестройка”, че се създават принципно нови правила за функциониране на държавата чрез приемането на нова конституция. Днес обаче, 25 години по-късно, за всички е ясно, че през лятото на 1991г. бе приета една твърде несъвършена конституция – недоносче, която днес, 25 години по-късно продължава да ни създава сериозни проблеми. Поне за мен няма никакво съмнение, че решението на кръглата маса за свикване на ВНС бе погрешно и стратегически много по-изгодно за БСП, отколкото за СДС.

За съжаление, след избора на д-р Желев за президент, а на Филип Димитров за председател на КС на СДС, СДС се потопи в лепкавата атмосфера на ожесточени и все по-безмислени спорове и вътрешно политическо противопоставяне. В очакване на края на мандата на ВНС и на първите нормални парламентрани избори, започна борбата за власт вътре в СДС или с други думи – маркирано бе началото на края на националното движение СДС и започна войната за неговото наследство. През лятото на 1991 г. ВНС завърши своята

20 години СДС
Първият български президент Жельо Желев говори в НДК на събрание за 20-годишнината на Съюза на демократичните сили. Снимка: emaxpress

едногодишна дейност, а за 13 октомври бяха насрочени изборите за 36-то обикновено народно събрание. Мощното национално дижение

СДС се разцепи на три части

– СДС-движение, СДС–център (БСДП, начело с Петър Дертлиев и ПК „Екогласност”) и СДС–либерали (Федерацията на клубовете за демокрация и Зелената партия) Започна едно  диво боричкане и самоизяждане, с една дума – пълна простотия. Това дразнеше обикновените хора и разбиваше надеждите им.

Един път случило се, трябваше да се направи всичко възможно, да се минимизират последиците от това безумно разцепление. Единственият разумен изход бе да се подкрепи с всички възможни ресурси най-голямото СДС от трите „СДСта със тирета” – СДС–движение. Организационно то пасваше най-добре на същността на СДС, а в него останаха и най-голям брой организации и политически партии, които (поне на пръв поглед) се позиционираха най-далеч от комунистите. Така че цялата кампния бе построена на разбиването на другите СДС-та. Въпреки че с отделянето на СДС-център и СДС-либерали бе откъснато живо месо от СДС и въпреки че непосредствено преди изборите СДС бе напуснато и от БЗНС „Никола Петков“, СДС – движение успя да спечели изборите на 13 октомври 1991г, макар и само с 1% разлика срещу БСП. Със 110 народни представители срещу 106 на БСП от всичко 240, СДС успя да състави правителство на малцинството с подкрепата на (тогава все още) антикомунистическото Движение за права и свободи (ДПС) на Ахмед Доган, което разполагаше с 24 народни представители.

3 ноември 1989 г., шествие на движение „Екогласност“ за връчване на подписка против строителството на каскади в Рила – първата масова опозиционна проява при комунизма. На преден план се виждат бъдещият президент Желю Желев и Петър Берон, който става лидер на СДС. Снимка: Иван Бакалов

Напусналите СДС партии и коалиции действаха тогава по възможно най-неграмотния начин, като не пожелаха да се обединят по между си и се явиха самостоятелно на изборите. Естествено никой от тях не успя да преодолее 4% бариера за влизане в праламента. Но изборните им резултати бяха шокиращи: СДС-център – 3,20%, СДС-либерали – 2,81%, БЗНС „Никола Петков“ – 3,44%. Ако към тях добавим и гласовете за други малки десни партии, може да се говори за загубени 17% от гласовете на избирателите, подадени за демократични политически сили, което математически отговаря на 40 депутатски места. По този начин наивно проиграната възможност за постигане на абсолютно мнозинство на СДС в 36-то НС доведе до парламентарна нестабилност и в крайна сметка до свалянето на правителството на СДС от власт още в края на 1992 г.

Въпреки огромните политически трудности и напрегнатата обстановка вътре в СДС,

дясноцентристкото правителство на Филип Димитров

(8.11.1991-30.12.1992) стартира изключително амбициозно и с подкрепата на парламентарното мнозинство на СДС и ДПС направи твърде важни положителни стъпки в икономическата и политическата област, както и в международната дейност. Само през първите осем месеца на 1992 г. бяха приети фундаментални по своето значение закони – за приватизацията, реституцията, чуждестранните инвестици, кредитното дело, за отнемането на имуществото на БКП, за реформа на съдебната система и за Висшия съдебен съвет, както и за възстановяване на имуществото на българските турци, станали жертва на етническото прочистване в края на комунистическия режим. България първа призна независимостта на Македония, а през май 1992 г. бе приета за член на Съвета на Европа. Тези наистина сериозни ходове за смяна на политическата и икономическата система представляваха действителното начало на реформите в България. Със спечелването и на президентските избори от двойката кандидати на СДС – д-р Желю Желев и Блага Димитрова, в началото на 1992 г. СДС бе в изключително благоприятна позиция във вътрешнополитически и международен план, сравнима с позициите на водещите нови демокрации от централна Европа. За съжаление това продължи много кратко време.

Емблемата на СДС – София

На 24 септември 1992 г. Стефан Савов бе свален от председателския пост в парламента, а през 1994 и изгонен от СДС. През лятото на тази толкова динамична 1992 г., след прочутата президентска пресконференция „Боянските ливади” на 30 август,  започна и жестокият конфликт между президента Желев и СДС, продължил и през цялата 1993г. и придобил зловещи и уродливи форми. Всичко това, съчетано със сериозни конфликти на интереси в правителството и парламентарната група и традиционното за СДС неумение да работи с партньори, в случая тези от ДПС, доведе в крайна сметка до (само)свалянето на правителството на СДС в края на 1992 г. За много кратко време СДС успя да загуби властта, а страната като цяло – надеждите за един бърз и ефективен преход и най-вече международния си авторитет.

Разбира се, за огромните трудности, с които се сблъска СДС в първия си управленски мандат, имаше и много дълбоки обективни и непреодолими причини. През ноември 1991г. БСП разполагаше все още с 476 000 членове, т.е. почти с половината от потенциала си преди промените. Тя притежаваше все още гъста мрежа от свои хора в банките, сигурността, индустриалните предприятия и медиите. Ако имаше по-сериозна промяна, тя бе само в академичните и университетските среди. С други думи „времето бе наше”, а всичко останало бе тяхно. И на този фон, вместо да търси всеки възможен глас и всеки допустим компромис, за да разшири влиянието си, СДС продължаваше да се „люспи” с безметежен аристократизъм. Правителствената криза, възникнала след падането на правителството на Филип Димитров през октомври 1992 г. и неуспешния опит на СДС да прокара второ правителство със същия премиер, бе разрешена със съставянето на 30 декември 1992 г. с мандата на ДПС на „странното”  правителство на безпартийния икономист Любен Беров. То бе избрано от мнозинство, доминирано от БСП, но с участието на депутати от всички парламентарни групи, вкл.21 депутати, избрани със синята бюлетина на СДС. Натрупването на вътрешните противоречия в СДС и двете години на „безвремие” по време на управлението на Беров доведоха до окончателното сбогуване на СДС със съществуването му като мощно национално движение. За голямо съжаление, СДС не успя да се консолидира и съхрани, и не само не разшири влиянието си, а загуби едни от най-ценните си кадри и привърженици, както и международния си авторитет. От мощното национално движение остана някакъв странен хермафродит между коалиция и единна партия, капсулиран вътре в себе си, който

загуби катастрофално изборите през 1994 г.

С поредицата от грешки в организацията, структурирането и взимането на решения в СДС съм се занимавал подробно в двете си  книги „Между емоциите и реалностите на прехода” (2007) и „СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода” (2009). Ще си позволя да повторя някои от заключенията и тук, за да можем да направим един коректен анализ. От основно значение  за проблемите на СДС бе начинът, по който функционираха местните структури и основните ръководни органи на СДС – Националният координационен съвет (НКС) и Парламентарната група. Именно тук, където се взимаха политическите решения, се натрупваше огромно психологическо напрежение и се допускаха най-големите грешки. Фундаменталната причина за проблемите на СДС бе структурирането му на коалиционен принцип или по-точно правилото за равнопоставеност между коалиционните партньори – „Една партия – един глас”.  През цялата „коалиционна история на СДС”, той винаги се е състоял от не повече от 2-3 сериозни партии и десетки измислени незначителни партийки и обществени групички с комплексирани лидери мегаломани, които обикновено представляваха само себе си. Особено смешно бе формирането на местните координационни съвети, където големите партии напълно изкуствено създаваха със свои кадри местни организации на малките партии, за да може да се формира местния ръководен орган на СДС.

След победата на изборите през 1991г., в „коалицията” СДС-движение имаше основно две сериозни и авторитетни политически партии – Радикалдемократическата (РДП) и Демократическата (ДП) със съответно 16 и 14 народни представители в ПГ на СДС. РДП и ДП имаха развити национални структури, активна международна дейност и работеха наистина професионално, като на всички заседания на НКС участваха с предварително подготвени компетентни партийни становища. Към тях до известна степен можеше да се причисли и Обединеният демократичен център – ОДЦ – с 14 народни представители. Останалите 18 членове на коалицията бяха само пълнеж. В голямото си мнозинство те подкрепяха предложенията за решения на Филип Димитров, и при порочния механизъм на гласуване „една партия – един глас“ предопределяха изхода от всяка дискусия. По принцип би могло да се каже, че между 1991 и 1994 г. коалицията СДС се състоеше от 4 почти равностойни субекта – СДС (Филип Димитров), ДП, РДП и ОДЦ. На практика обаче, СДС (Филип Димитров) разполагаше с всичките гласове на „едноличните търговци“, от които беше съставен, докато ДП, РДП и ОДЦ  имаха по един глас. По този начин Филип Димитров (без самият той да има право на глас) надделяваше при всички важни политически решения.

След катастрофалната загуба на парламентарните избори през 1994г. и изборът на Иван Костов за председател, трансформирането на СДС в единна политическа партия продължи вече с ускорен ход и приключи на деветата национална конференция на 15-16 феврурари 1997.

Новата синя партия СДС

бе съдебно регистрирана на 28 февруари същата година, с което партиите вътре в СДС на практика прекратиха съществуването си. За съжаление и като движение, и като коалиция, и като единна дясна партия, СДС никога не е успявал да намери най-добрия и убедителен начин, по който да бъде управляван – и като организация на управлението и като способност на лидерите си да намират най-оптималните стратегически политически решения.

Крещящ пример в това отношение е отказът на СДС на Иван Костов през 2001 г. да участва в коалиция с НДСВ, предложена от Симеон Сакскобургготски. Ако тогава ръководството на СДС мислеше не само за нараненото си его, но и за националните интереси, всичко по-нататък можеше да протече по друг начин. Първо кандидатът на руското лоби „Гоце” Първанов нямаше да спечели президентските избори, второ – имаше всички шансове БСП да загуби и парламентарните през 2005 г. А ГЕРБ просто никога нямаше да бъде създаден.

 

След закъснялата оставка на Костов и отцепването на поредния клонинг ДСБ, само за няколко години, СДС смени четирима лидери – две от знаковите фигури на СДС – бившият външен министър от кабинета „Костов” Надежда Михайлова и бившият президент на България Петър Стоянов, последвани от две малко известни личности – Пламен Юруков и Мартин Димитров. И какво стана – нищо по-различно от това, което вече разказахме. Годините след 2001 бяха белязани от неразбирателства и противоречиви решения. За огромно съжаление СДС си остана наистина „уникална” организация и го доказа за пореден път с поредните си разцепления на микроскопични рудиментарни частици при формирането на Реформаторския блок и участието в съдбовните избори на 5 октомври 2014 г.

Но ако все пак ако днес, 25 години след началото на прехода, си зададем ключовия въпрос, реализира ли СДС националната кауза, в името на която беше създадено, трябва да отговорим: „категорично ДА”. Още през 1994 г. можехме вече да кажем, че българският преход е успешен. Благодарение основно на СДС (тогава още като коалиция), новата политическа система бе разработена и изпробвана чрез свободни парламентарни и президентски избори. Въпреки че бяха създадени при дефицит на демократична политическа култура, разделението на властите и демократичните държавни институции започнаха да функционират нормално. Неслучайно точно при президентите на СДС д-р Желю Желев и Петър Стоянов и при управлението на СДС (вече като единна политическа партия) между 1997 и 2001 г. бяха направени основните стъпки по пътя на евроатлантическата интеграция. Дори и днес като член на „Реформаторския блок” СДС присъства в 43-то Народно събрание (макар и само с 4 народни представители) и има министър в новото правителство.

Ако СДС иска да остане на политическата сцена, трябва да предприеме радикални ходове за приспособяване към новите условия. „Запазената марка” СДС не е забравена нито в Европа, нито в България. Кой друг освен седесарите в различните „фракции” на Реформаторския блок е в състояние да осмисли дълбочината на европейската кауза на България, въпреки финансовите кризи и политическите турболенции. Кой по-добре от тях може да разбере философията на евроатлантизма като символ на свободния свят? България като член на ЕС и НАТО има вопиюща нужда от позитивна приемственост и стабилност, която ГЕРБ не може да осигури.

Ако СДС успее да се обнови и модернизира, ако мотивира нови млади хора да се занимават с политика и разшири личностния си потенциал, няма начин да не бъде потърсен от избирателите, споделящи европейските ценности. А ако се научи и да прави компромиси и успее да допринесе за стабилизирането и укрепването на Реформаторския блок, може да стане отново привлекателен. И нека никога не забравяме че едва ли има избирател, който да не е гласувал поне веднъж за СДС…

От блога на Аспарух Панов

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.