Мръсна работа
Разказ от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (ИК “Рива”, 2014 г.) на Бистра Величкова, автор на e-vestnik от първите години на съществуването му в интернет. Авторката е завършила журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2011 г. получава магистърска степен по „Европейски науки“ с двойна диплома от Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския Вилхелмс-Университет в Мюнстер, Германия. Журналистически материали е публикувала също във в. „Дневник“, „Култура“, „Труд“, „Преса“, „Дума“, БТА, WebCafe, OFFNews и др. Разкази и стихове е публикувала в „Литературен вестник“, сп. „ЛИК“, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, LiterNet, Public Republic, Dictum, антологията „Лирика 2011″ и др. Наградена е на 15-то издание на Националния конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ (2012), за разказа „Иване, излизам!“. Същата година е избрана да участва в 5-то издание на Созополските семинари по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“. Отново през 2012 г. е отличена на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, за стихотворението „Бъдеще в минало време“. През 2010 г. печели първа награда за разказ в конкурса „Париж без любов“, организиран от издателство „Сиела“ и писателката Мона Чобан.
Горко ви, лицемерни законоучители и фарисеи!
Вие сте като варосани гробници […]
– отвън изглеждате като праведници,
но отвътре сте пълни с лицемерие и грехове.
Евангелие на Матея – 23:1
Момче, я подай буркана с пироните, да не слизам пак от тая стълба! А така, мерси! Та какво ти разправях…? А, да, синът ми е сервитьор. Преди работеше в един богаташки ресторант по центъра, дето само политици и бизнесмени ходят. Ей там, точно зад опашката на коня, нали се сещаш? Ама нещо се развали работата, смени се собственикът, негови хора назначи, знаеш как е… Та сега синът е в едно ресторантче в „Люлин”. Не иска като мен да е майстор строител. Вика: „Мръсната работа не е за мен, тате!”.
Искал добре да изглежда: бялата кърпа – преметната през ръката, панталонът – с ръб, обувките – лъснати, ризата – изгладена. Но пък да знаеш сега какви ги обслужва – само престъпници, наркомани и проститутки. Идват там, седят до късно, после не плащат… Той, като си поиска парите, вадят му нож, пистолет, заплашват го. Загубена работа! А пък дъщерята на шефа по цял ден там виси, води си ги мъжищата и ги черпи в заведението, пък после така си и остава – неплатено. Синът стои да чисти до сутринта, а оная се натиска по канапетата. Хич не му помага, а се води там на работа. Ама нали баща ѝ е шеф… Чудя се, толкова ли в тази страна няма полиция, закони ли нямаме, да се вземат мерки?! А синът ми се смее и вика: „Те, униформените, вътре с престъпниците пият на една маса”. Кипна ми един ден, реших да се обадя в телевизията – там поне да съобщя. Първоначално уж бяха заинтересовани. Направихме си среща, идва едно младо момче с камера, а до него – слаба нафукана журналистка. „Къде е това заведение, където стават нередностите?“, викат. „Нередности” – ей, като ги извъртят някой път думите тия журналии! Показвам им ресторанта и ги моля да не издават, че аз съм ги обадил. Седя си отвън в колата и гледам какво ще стане. Влизат те, какво е ставало вътре, не мога да ти кажа. Излизат след петнайсетина минути, качват се в колата като подгонени и дим да ги няма! Обаждам им се по телефона на другия ден и викам: „Е, ще стане ли разследването?”. Обясняват ми: „За съжаление, няма как, господине! Налице е конфликт на интереси: собственикът на ресторанта финансира нашата медия”. „Конфликт на интереси” – ясно! Пак една от техните засукани фрази. Е, благодарих им за усилието, затворих и това беше. Кой както може да се оправя в тоя живот, ей! Опааа, тоя пирон влезе накриво! Я подай теслата, момче! А, мерси! Та да ти кажа, сега единственото ми спасение е, като дойде събота и неделя. Тогава със сина ходим на лов, та и аз, и той се измъкваме за малко от тая кал в града. Хващаме пушките и айде с дружинката по Балкана. Или ще драснем към Трънско или ако пък е пролет, хващаме пътя за Казанлък – точно когато е розоберът. Скрием се между розите и гърмим пернати – гургулица, пъдпъдък, гривек. Имам си едно ловджийско куче – трицветно гонче, та то много помага. Джафка, лае, крие се зад храстите, като гръмнем нещо – носи ни го. Натъпчем дивеча в торбите, па после си опънем една софра на тревата, постелим едно одеяло, махнем им перата на пилетата и айде на огъня. Всеки от дружинката ще донесе по нещо – домат, краставица, домашна ракийка. По малко от всичко! И най-важното: жени не се допускат на лова! И една жена да има – разваля рахата на цялата дружинка. А и много пищят, като видят убита птица. Та така, момче! Ех, майка му мечка, избега ми тоя дюбел! Я дръж тука в тоя край летвата да избера един по-добър! Ей го къде е! А, пускай! Абе, уж бягаме от мръсотията на света в дивото, ма тя и там ни намира. Ей на, да ти разправям какво стана на последния лов. Пристига горският и се сърди. Ловували сме, значи, в забранена зона. И не стига, че не е прав, ами довел и журналисти със себе си. Като почнаха да ни завират камерите пред лицата, а онзи се прави на възмутен пред микрофона: „Ето, вижте ги как нарушават закона! Вижте как убиват защитени видове!”. Насмалко да го фрасна с пушката, ама се удържах. „Чакайте, бе – викам – ние тук си идваме от десет години и никога не е имало проблем.“ Ама се досетих аз каква е работата – горският се ядосал, че не го каним с нас да яде от пъдпъдъците, и подучил журналистите, че тук стават „някои нередности“. От другите дружинки всеки му дава по нещо след лова – я дивеч, я някой лев. Не че е забранен ловът, ама всеки дава на горския за всеки случай – да му пази гърба. Ние, като не даваме, и се оказа, че нарушаваме закона, разбираш ли номерът какъв е? Пак „конфликт на интереси“ се получава! Ааа, ама ние в дружинката не сме вчерашни! Подадохме жалба и заведохме дело и срещу журналистите за клевета, и срещу тоя, горския, дето иска рушвет. Дело за 5000 лева! Представяш ли си, ако го спечелим? Ще си купя чисто нова пушка и що фазани ще изгърмя… Я подай пак бормашината, че нещо не ги преброих правилно дупките за тия рафтове, дето искаш да ти монтирам! А ти иначе какво правиш? Така и не те попитах! Как го бориш живота? Учиш ли? Работиш ли? Ааа, нито едното, нито другото! Браво! То така е най-добре. И аз исках така, та от ученето се измъкнах, ама от работата не успях. Завърших Строителния техникум и с това си изкарвам сега хляба. Пробивам дупки в стените, забивам пирони, къртя, измазвам… абе мръсна работа. А ти за какво си учил? Какво? Журналистика? Охооо, и ти ли си от тия, бе?! А така! „Де го чукаш – де се пука!”, дето има е’на приказка. Ха-ха! Е, значи, сме почти колеги! И вашата е мръсна работа, и моята! Ааа, викаш, цапате се, ама казвате истината. Цапате се и лъжете и после още повече се цапате, докато не се задушите от лъжи и пари. Такава е вашата работа! Истината не е интересна за никого. Окраските и лъжите – те са интересните. Интрижката! И к’во сега правиш с тая журналистика? Пишеш статии. Е, какви статии? Ааа, за култура. Е, че то има ли култура в България? За първи път срещам човек, който пише за култура. Чувал съм за такива, дето пишат за физкултура, ама за култура – не. Аз, да ти кажа, имам един приятел журналист, дето е много богат. Ама той е богат, защото го направиха платен журналист, нали се сещаш! Пише по поръчка. А ти какъв си? Безплатен журналист май, така като те гледам! В очите ти виждам, че още бачкаш за идеята. За без пари! Ама няма дълго да изкараш така, да знаеш! Или ставаш платен и пишеш по поръчка, за да живееш, или си дигаш шапката и сменяш професията. Ааа, ти пък си харесваш професията! Е, щом си я харесваш – хващай се в някой жълт вестник и ще си екстра. Нали затова е работата – парà да се изкарва. Аз, ако можех да изкарвам с друго парите си, нямаше да… Ех, неговата кожа и пирон… Все накриво влиза! И какво правиш по цял ден? Пишеш? Е, къде? Във вестник? Ааа, в интернет. Абе да ти кажа ли, ако не е на хартия, аз не го признавам. В тоя интернет вече всичко живо пише! Не можеш да разбереш кой е журналист, кой просто си говори глупости. Пък то вече и разлика няма. Всички отвсякъде те лъжат! Аз миналия месец ходих да оправям канализацията на този, най-големия, собственика на най-големия вестник, дето е, как се казваше… Е, сещаш се, де! Аз оправям, а той в другата стая с още някакъв, пак журналист, седят, пушат пури, пият уиски и си говорят за някаква статия, дето им я поръчал някой си министър. Говорят си само какви пари щели да паднат и как ще си ги разпределят. Аз влизам уж да питам нещо, а те викат: „Ела, майсторе, седни за по едно малко”. Туриха ме да седна на един кожен фотьойл да пия и аз барабар с баровците. Аз – мръсен до ушите, ама и те здравата нагазили в мръсотията, като ги слушах какви ги говорят! По е’но време някой му се обади на единия по телефона и го чувам да вика: „Добре, разбрахме се, ще напишем статия за тия нередности и я пускаме още в четвъртък! Какво? Факти ли няма? И тях ще ги напишем!”. Айде, забихме го и последния пирон най-после. Готови са ти рафтовете, момче! Какво ще нареждаш тук? Ааа, книги, ясно! Ти май много четеш, а?! Гледам, натрупал си ги там на купчини до прозореца. Е, и какво ти казват книгите? Нищо! Нищо не ти казват! Само те учат на едни такива засукани думички, зад които всъщност е скрита истината. Оставяй го ти и четенето, и писането, и най-добре като мен се хвани на някоя работа, в която мръсотията да остава само по дрехите. Ако можеш, събота и неделя ходи на лов за пъдпъдъци и гургулици в планината. Това е животът! Всичко друго е мръсна работа.