Слово за „Яйцето“

Кратък живот имат някои думи. Всъщност, не думите. Това, което влагаме в тях. Някои чезнат бавно, докато се превърнат в мъгляв неясен спомен. Други горят ярко. За кратко. Заслепяват те. Но като отвориш примижали очи, вече са изчезнали в мрачината.

Едва ли „Яйцето“ говори нещо на двадесетгодишните. На родените след 1989-а. Най-много някаква асоциация да направят тези, които учат в Университета. И то асоциация ароматична. Или по-скоро – миризлива. Мирис на манджа, която се излива на талази от входа откъм двора. „Яйцето“ – сиреч университетският стол. Непретенциозен. За преподаватели и служители, но в него са добре дошли и студентите.

Думата е някак ежедневна. Не се връзва с университет, с „алма матер“. Още по-малко с демокрация.

А имаше години, когато тя свистеше в ушите, като думи, които официално не бяха забранени, но смисълът им беше друг. Като свобода. Като инакомислие. Като несъгласие. Години, когато „Яйцето“ бе знак, символ на нещо, което витаеше във въздуха, като очакване, като надежда, като химера дори.

Та искам да кажа няколко думи за Яйцето и за онези години, които трябва да припомним, преди да сме ги забравили окончателно. А не са малко тези, които биха искали именно тези години да бъдат забравени. За да не боде очите липсата им в тях.

„Яйцето“ и преподаватели и студенти наричаха едно полуподземно помещение, разположено току между краката на статуите на Евлоги и Христо Георгиеви. За какво го бе тъкмил архитектът на сградата, не знаем с точност. Според университетската легенда – за параклис. И оттук овалната му форма. Само че не било разположено според канона. Та нямало как да е осветено от църквата.

Подозрителният ще потърси поличба още тук. Сбъркан план за сбъркани хора. Всъщност, формата повтаря точно формата на централното фоайе отгоре. Но човек не може да надзърта през междуетажните плочи, за да си даде сметка за това.

Икони в „Яйцето“ така и не се появиха. Но някои от надигащите чашката тук през 80-те години после поискаха ликовете им да останат за поколенията като икони на свободата и демокрацията. Дразнеха се, когато и други претендираха за подобен ипостас.

През годините различни ректори сменяха предназначението му. Всеки съобразно това, което смяташе за най-важно за Университета в момента.

Години наред беше физкултурен салон. Кому бе хрумнало да възпитава здрав дух в здраво тяло под земята, където не свежият въздух, а въздухът въобще не достигаше, не знаем. Но в двата края на овала бяха разположени баскетболни кошове, напреки опъваха волейболна мрежа и бъдещи играчи в националните ни отбори, бъдещи спортни коментатори и журналисти въртяха сръчно топките.

Известно време бе хранилище на прашасалите книги на Университетската библиотека. За по-сигурно там бяха пратени най-вече западните издания. Да не бягат. Като британският философ на историята Арнолд Тойнби, чиито трудове не се препоръчваха на философи и историци. Защото твърдеше, че общество, което не може да се справи с предизвикателствата пред него, рухва.
После стана стол за преподаватели и служители.

И накрая някой съзря красотата на архитектурата му. И се реши да вложи средства, за да го превърне в изискано за времето си заведение. С басейн и статуя на голо момченце при входа. С внимателно подчертани архитектурни елементи. И със златна решетка, отделяща едно от страничните пространства за по-специални гости. За кого беше решетката? Според дежурните шегобийци, за ректора, разбира се, който се бе решил да благослови преустройството.

Столът започна да работи и вечерно време като ресторант. За радост на любителите. Бързо си спечели популярност. Не с кулинарните си специалитети. Колкото и да се напъваме сега, не можем да се сетим за някой от тях. И не с набора си от питиета. В соц България той си бе същият почти навсякъде.

Ракия, водка, вино, бира, мастика изчерпваха 90 на сто и асортимента, и предпочитанията на клиентелата. Уиски – че кой беше придобил вкус към уиски – освен ако не искаше да се изфука, като го поръча с широк жест. Вечерно време обикновено беше претъпкан. Тогава около Университета нямаше много ресторанти, та и конкуренцията хич я нямаше.

Но това, с което всъщност привличаше, бе клиентелата. Това, което преди Девети септември бе кафене „България“, през 60-те години – „Бамбука“, през 70-те – „Феята“, сега стана „Яйцето“. С една разлика. Тук се бистреше политика. Свободно. Немислимо свободно за онази България.

Университетът минаваше за оазис на свободомислието. Обичайно бе професори в лекции пред студенти да критикуват социалистическото право, трактовката на Октомврийската революция, ролята на Ленин и Сталин в историята. В известни граници, разбира се, които малцина се осмеляваха да прекрачват.

И не малко от тези малцина се събираха в Яйцето. Да продължат споровете си от сутринта. Да доразвият аргументите си. Рядко се слушаха един друг. Повече се надвикваха. „Яйцето“ навява в съзнанието представа за окръгленост, но хората, които се сбираха тук, не бяха окръглени.

В една система, която диреше хора валчести като речни камъни, които да не се съпротивяват на течението на обществото, устремило се към финалната победа на комунизма, те вървяха насреща. Пречеха му. Разбиваха го. Около тях имаше водовъртежи. Може и да не бяха големи, но водата се запираше около тях, замисляше се за миг. После продължаваше.

Мястото бе знаково за академична свобода. Не на съседни, а на една и съща маса бяха историци, философи, юристи – и още не толкова модерните политолози и културолози. Около тях се отриваха студенти, които жадно попиваха думите им, а професорите се разпалваха все повече и повече, къде от ракията, разнасяна от вездесъщата келнерка със слоноподобни бутове Мамето, къде от разжарените погледи на млади студентки. Критикуваха системата, критикуваха водачите й.

Сред тях имаше и хора от буржоазни семейства, таящи дълбоко в сърцата си спомена за сторената към родителите им неправда в годините след Девети, но и „нови“ хора на социализма, представители на съзнателно изградената нова интелигенция от синове и дъщери на железничари, на миньори, на селяни, на тютюноработници.

Дали мислеха сериозно, че могат да свалят системата. Едва ли. По-скоро искаха да утвърдят обикнатия образ на университета като оазис на свободоречието. Възпламеняваше ги опиянението на перестроечното слово, долитащо от Съветския съюз на Горбачов.
Все още нямаха амбиции за първенство. За това кой да води бащината дружина. И за какво ли щеше да им бъде?

Разгоряха се по-късно, когато доста от спорещите в Яйцето оглавиха всякакви ефимерни политически групи и групички. Тук те отточваха уменията си и аргументите, които няколко години по-късно щяха да възпламенят с чистия си наивитет и стремеж към първична правда десетки хиляди по площадите.

Край масите слухтяха и хора, които си поръчваха ракия и после я отчитаха на държавна сметка. Тези, които подробно пишеха и се мъчеха да обобщят смисъла на споровете за разтревожените си началници.

Не е сериозно да се казва, че „Яйцето“ свали системата, макар мнозина от тези, които седяха край масите, да разбъркаха политическия омлет на 90-те години. То и свободата на „Яйцето” си бе илюзорна. Както си пролича на прочутото партийно събрание, след което четирима преподаватели, осмелили се да критикуват открито властта, трябваше да напуснат университета – трима пенсионирани набързо, четвъртият – преместен там, където по идея не трябваше да има контакти с млади хора.

За съжаление, пак се оказахме силни в забравата. Доста от тези, които трябваше да ни говорят за отминалото, вече не са сред нас. А и тези, които сега публикуват книги, дават интервюта, не приличат много на онези отпреди трийсетина години. Тогава бяха млади, пълни с надежда, сега – с горчиво знание за разбитите илюзии. Повечето от тях обаче изпаднаха от полезрението в дългия поход на прехода. Липсваха им свирепите хищнически инстинкти, които бързо развиха някои нови герои.

Парадоксално звучи, но нямаме дори и кадри от това как изглеждаше тогава „Яйцето“. Че кой ли е мислил, че има историческо значение. През последните години то западна. От доста време не работи. Изместиха го и по-модерни, и по-претенциозни кръчми. Няма я притегателната сила на място, в което можеш да говориш свободно. Сега навсякъде говориш свободно, но какво от това?
Но ние трябва да помним и не бива да забравяме. Голямо е изкушението на всички властници да мачкат, да моделират и да нагаждат миналото в своя угода.
Павел Матев казва в едно от своите стихотворения:

но помня, че морето съществува,
че то бучи, макар да се не чува,
не знаещо покой и тишина
то вика мъжките ни имена.

Така и миналото вика мъжките ни имена. То иска да го браним. Да не разрешаваме да бъде изтривано, за да блаженстваме в настоящето. Защото целта на човешкото съществуване не е удобството и мързеливата немислеща нега, а тревогата за бъдещето и стремежът към едно по-добро – не задължително по-богато – но по-одухотворено бъдеще.

В Еклизиаста се казва “няма спомен за миналото”. Има, макар бледият му светлик да се гъне и снишава под напора на времето. От всички нас зависи той да не прегори.

Проф. Иван Илчев
Ректор на СУ „Св. Климент Охридски”

Бел. ред. Слово при откриването на Международната научна конференция „25 години промени – граници и периодизация на българския преход, институции и качество на демокрацията в България“, организирана от Инициативата „25 години свободна България“ и Катедра „Политология“ в партньорство със Софийска платформа (13-14 декември 2014).

От в. Култура

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.