Уроците от провала в Йемен

Дейвид Игнейшъс. Снимка: от тв екрана

Защо се провали подкрепяното от САЩ правителство в Йемен и какви са последствията за антитерористичните операции срещу най-опасния клон на Ал Каида? Отговорите и на двата въпроса са твърде обезпокоителни.

Президентът Обама похвали Йемен съвсем неотдавна – през септември, че е страна, в която САЩ „успешно преследват терористи, които ни заплашват, и която подкрепя партньорите на фронтовите линии“. Някои служители в администрацията изразиха опасения, че хвалбата на Обама ще го урочаса, и ето, че само седмица по-късно шиитските бунтовници от движението на хусите завзеха йеменската столица Сана.

Миналата седмица след 4-месечен неотслабващ натиск от хусите и след рухването на неговата армия президентът Абел Рабо Мансур Хади подаде оставка. Йемен стана поредната отломка от разпадащия се Близък изток. Двете най-влиятелни сили там – подкрепяните от Иран хуси и „Ал Каида на Арабски полуостров“ (АКАП) са яростно антиамерикански.

Това, което се случи в Йемен, не е много по-различно от перипетиите в другите арабски страни, разтърсени от революциите на Арабската пролет. Армии, които изглеждаха мощни при авторитарните режими, се огънаха пред бунтовниците. Военната намеса на САЩ не успя да предотврати разпада, нито пък оттеглянето на американците. Заключението е толкова очевидно, че ние понякога го пренебрегваме: тази история се пише от арабите, а не от външни (хора или сили). Чуждестранната помощ може да помогне на силни правителства, разполагащи с широка подкрепа, но не и на крехки и обременени с вътрешни противоречия.

Йемен изглеждаше като страна, в която САЩ са се поучили от пагубната иракска инвазия през 2003 г. САЩ искаха да заменят един корумпиран диктатор – Али Абдула Салех, но споразумението да бъде поставен на власт Хади през февруари 2012 г. бе постигнато от регионалните сили в Съвета за сътрудничество на страните от Залива. Вашингтон предложи военна помощ, но с ограниченото участие на спецчасти, вместо с окупационна армия по иракски образец. САЩ се опитаха да търсят компромис чрез „национален диалог“ и конституционен процес под егидата на ООН.

Това бяха все добри идеи, но резултатът бе подобен на онзи, който се получи и в другите слаби страни. Надеждите за диалог бяха погубени от реалностите на слабото управление, шуробаджанащината и наслоените от десетилетия религиозни и племенни вражди.

Шефът на администрацията на Белия дом Денис Макдона не успя да скрие дълбокото разочарование на президентския екип, като заяви в неделя: „Ние не можем да бъдем окупационна сила в страни като Йемен или Сирия с надеждата, както казвате, да сложим край на този хаос“.

Какво ще стане сега с антитерористичната кампания срещу АКАП, след като нашият йеменски партньор рухна? Отговорът е, че САЩ ще разчитат на „преки действия“, което означава удари с безпилотни самолети, макар че вече няма да имаме съгласие от правителството на страната домакин. Американски спецсили все още се намират редом с някои елитни йеменски части край столицата.

Но при намаления приток на разузнавателна информация за насочване на дроновете определянето на мишените вече няма да бъде така прецизно и рискът от убийството на цивилни ще се повиши. Така възниква омагьосан кръг.

Стратегията на администрацията, колкото и странно да звучи, си остава същата: американските длъжностни лица правилно смятат, че истински напредък в Йемен е невъзможен без ново правителство, което да помири малцинството. Затова те ще поощряват диалог, включване (на малцинството в управлението), нова конституция – същата смес от привлекателни, но дългосрочни реформи, за каквито САЩ се изказват от 2011 г.

В краткосрочен план политиката се определя от един от онези аморални близкоизточни силогизми: и Америка, и хусите мразят Ал Каида, затова вероятно могат да се сработят.

Какви са поуките от този нагледен пример на разбити надежди за стабилност? Мога да предложа един добре проучен отговор от анализаторите на корпорацията „Ранд“. Простичко казано, техният извод е, че американската стратегия за помощ за укрепване на сигурността изглежда не работи в нестабилните арабски страни, които най-много се нуждаят от нея.

Тези обезсърчителни констатации се съдържат в неотдавнашно проучване по поръчка на армията, озаглавено „Оценка на сътрудничеството в сферата на сигурността като превантивен инструмент“. Анализирайки данни от 107 страни от 1991 до 2008 г., „Ранд“ констатира, че оказването на помощ в сферата на сигурността, както в случая с Йемен, „не води до намаляването на нестабилността в страни, в които тя вече е особено висока“. Такава помощ „не е достатъчна, за да ограничи нестабилността“, защото слабите държави не могат да я оползотворят, заключава „Ранд“. Този проблем е особено очевиден в Близкия изток и Африка.

Най-добри резултати според експертите на „Ранд“ се получават от „нематериална помощ като образование, правоприлагане и борба с наркотрафика“. „Ранд“ обяснява, че този извод „подкрепя общата идея, че инвестирането в човешки капитал дава значително по-добри резултати“.

Това е болезнената поука от този последен близкоизточен обрат. Въоръжаването на слаби страни като Йемен не ги прави по-силни. Това е дълга война, в която най-добрите оръжия могат да се окажат книгите и съдиите.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.