Последният ден от живота на една хризантема (стар разказ с ново герберско звучене)

Червени гербери. Снимка: Любителска снимка от Фейсбук

Тези дни открих един мой стар кратък разказ, публикуван на страницата „Дебюти” във в. „Пулс” на 14 февруари 1989 г. Редакторите на вестника бяха нанесли само една корекция в оригиналния ми текст: бяха махнали думата червени пред карамфили. Така вместо „Е, ясно е, ще се мре. И което е най-ужасно – сред прости червени карамфили”, беше станало „… …сред прости карамфили”.  Двайсет и шест години по-късно се изкушавам да предложа за печат същия текст с една поправка – добавка на гербери към карамфилите…

Купиха ме най-после. Цял ден мръзнах в тази ужасна кофа. Бях готова да се продам и за тройно по-ниска цена, но бабата се заинати и не отстъпи и стотинка от обявения лев. От отчаяние и умора някои от колежките ми оклюмаха, но аз запазих самообладание и това ме спаси. Наградата си заслужава – вместо притисната в грозната кофа, се намирам в топлата ръка на жена на средна възраст. Още две се измъкнаха: красивата съседка отдясно и онази надменната, която все правеше забележки. Не ми е приятна компанията й, но нямам избор.
– – –
Ужас! Пак ще трябва да изтърпим градския транспорт. Дано да оживея в претъпкания до дупка трамвай. Ръката, в която съм, предвидливо се вдига нагоре. Господи, колко плешиви темета и увиснали рамене! Колко са грозни хората. Колко са сиви, как лошо миришат. И тези именно несъвършени същества се разпореждат с живота ни… Несправедливо е устроен светът!
Слизаме. Оцелях и този път. Надменната като че ли малко пострада. Глезла, загуби две листенца и се разохка.
– – –
Може би наистина извадих късмет. Поставени сме в разкошна кристална ваза, която дори е прекалено луксозна за три бели хризантеми. Надменната, разбира се, веднага запротестира, че са й отредили най-неудобното място, ставало течение. Я не се прави на аристократка. От една градина сме, не на мене тия номера!
Какво ли се занимавам с нея, по-добре да погледам телевизия. Ауу, каква шарения! Иначе холчето не е лошо… Тая пък за какво даде толкова пари, като не ни поглежда. Вперила очи в телевизора, сякаш го вижда за първи път. Странни са хората!
Е, аз ще подремна, капнала съм…
Да, но сред хората е невъзможно да намериш покой. Сега пък телефонът…
– – –
Не, това вече е прекалено. Отново съм под дъжда. Целофанът не е най-добрата защита. Какво ли ни чака? Само дано не се опитва да ни продаде. Нямам вече никакъв шанс.
Не било това. Поети сме от пухкавите ръчища на празнуваща сигурно своя стогодишен рожден ден дебелана, след което ни натикват, заедно с целофана и панделката, в претъпкана с долнопробни карамфили стъклена ваза. Ох, едва дишам. И изобщо не достигам водата, ако въобще има такава.
Каква смрад, Господи! Каква врява! На улицата, сред бензина и трамваите, беше къде-къде по-спокойно. По-претъпкано е и от градски автобус. Надменната плаче. Не, миличка, няма да помогне. Не ме блъскай, бе, плебей! Във водата си, нали, какво повече искаш?
… … …
Е, ясно е, ще се мре. И което е най-ужасно – сред прости червени карамфили и гербери. Съдба.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.