Гибелта на Борис Немцов разцепи лявото движение в Русия
Както е известно, руската левица винаги е имала противоречиви отношения с либералите. Пред левите стоеше въпросът как и при какви обстоятелства е възможно сътрудничеството с либералните политически сили. За обитаващите света на идеологическите константи този избор бе затруднен и от множество исторически и теоретически аргументи.
От друга страна, за либералите сякаш е по-лесно: те само отрязват най-пламенните „червени“, които ги заплашват с бесило, а с останалите е възможен безусловен контакт. Още повече че много често с думата „либерал“ се обозначават всички, които – без да са привърженици на тази или онази теория – симпатизират на борбата за демократизация. И щом като кремълските говорители наричат своите опоненти либерали, то те в отговор издигат това име на знамената си.
Като доста маргинална политическа общност, левите в опозицията определят себе си посредством различията си с либералите, даже ако тези разлики нямат позитивно съдържание.
Важен е самият жест на разграничаване или реторични фрази от сорта на „ние, за разлика от либералите…“. Подобен феномен се наблюдава и при националистите. За тях въпросът „Какви са либералите?“ е първичен за формулирането на въпроса „Кои сме ние?“.
Украинската криза изостри до крайност това положение. Ако за така наречените либерали политическият жест се свеждаше до това да отъждествиш своята позиция с тази на Майдана, то за социалистите нещата не бяха толкова прости. Не поради симпатия към военната агресия, а защото отличаването от либералите все пак е необходимо. Либералите биват възприемани като носители на идеологическа хегемония и да споделяш всичките им тези би означавала да загубиш своята идентичност.
Обаче базата на критическата теория позволи на някои леви да подкрепят Майдана заради неговата антимперска насоченост. Тези, които търсеха солидарност с Майдана, се възползваха от тази възможност. Други пък разчетоха Майдана еднозначно като „неолиберален“ десен преврат, а после отредиха на сепаратистите ролята на угнетени. Каква е идеологията на тази доста значителна част от левите? В разгара на полемиката може да им бъде приписана неосъветска носталгия, природен авторитаризъм, симпатии към путиновия режим и най-вече моментна политическа слепота.
Всъщност тази групи винаги е имала собствен конфликт, собствена политическа страна, които нямат никаква връзка с текущите събития.
Природата на тази политическа страст се изясни окончателно след гибелта на Борис Немцов. Част от левите, независимо от политическите си разногласия с либералите, забрави за малко всичките си „но“ заради гражданската панихида. Другата част – главно онези, която яростно критикуваха Майдана и по това бяха в унисон с кремълската пропаганда – се изказваха по друг начин.
Позицията им може да бъде характеризирана като демонстративен отказ да съчувстват на убития политик. Накратко изказана, тази позиция би звучала така: „Така ви се пада заради 90-те години на миналия век!“ Този вид леви смятат за своя главна политическа цел да се отмъсти на либералите за събитията в страната след разпадането на СССР през 1991 г. Техният социализъм губи очертанията си на политическа позиция и самите те се превръщат в карикатурни носители на „ресентимент“, превръщат се в онези, за които язвително пише Ницше. По правило това са ленинисти и привърженици на „пролетарския авангард“.
Фронтът е само един – между тях и либералите. Заради тази борба те могат, без напълно да си дават сметка, да се влеят в кремълския хор. След смъртта на Немцов щатните пропагандисти на Кремъл съчувстваха, но добавяха едно „но“, като обвиняваха убития политик ту за хаоса през 90-те, ту че е служел на Държавния департамент на САЩ. Пропагандистите настояват: „Ние победихме кошмара от 90-те“, но левите смятат, че кошмарът продължава и сега (макар че според тях Путин е несъмнено по-добър от Немцов).
Но те всички работят в едно и също митологично поле и се схождат в някакъв странен етично-политически консенсус. Те всички са съгласни, за разлика от други леви и либерали, да живеят в този политически и културен свят, създаден от путинизма. Само дето мястото на Путин в него трябва да се заема от диктатурата на пролетариата. Те не забелязват, че тази понятийна редица „деветдесетте“, стабилност“, „либерали“ е създадена с цел легитимирането на настояща руска власт. Левите, които споделят с властта този език, стават доброволни проводници за властта на Путин. Докато поне част от левите не схванат своето езиково родство с настоящата власт, те не съществуват като опозиция, а днес те не съществуват политически.
БТА