Призракът на Насър витае над Йемен

Когато Саудитска Арабия и нейните съюзници започнаха да бомбардират Йемен миналата седмица, това не бе първият път, в който йеменските съседи са превръщали страната в бойно поле. По добре би било правителството на Обама и саудитската монархия да си припомнят последния път, когато Йемен стана пионка в регионална борба за влияние.

През есента на 1962 г. кралят на Саудитска Арабия Сауд наблюдаваше нервно как египетски войници навлизат в Йемен.

Египет бе преживял революция 10 години преди това и под ръководството на харизматичния си президент Гамал Абдел Насър се беше превърнал от приятелска монархична посестрима в огнедишащ републикански дракон.

Насър се зае с износ на Египетската революция в Близкия изток, посявайки страх в сърцата на монарсите от Багдад до Сана.

През 1956 г. кралство Йордания почти падна в ръцете на пронасърски сили. През 1958 г. рухна иракската монархия. Същата година Насър обяви сформирането на съюз между Египет и Сирия, полагайки основите за панарабска империя. Саудитците, в отчаян опит да спрат египетския проект, преди да се добере до Рияд, според слуховете са финансирали неуспешно покушение срещу Насър и организирали заговори за разрушаване на сирийско-египетския съюз.

Само въпрос на време беше Насър да нанесе ответен удар. Точно след една година група йеменски офицери, подкрепени от египетските разузнавателни агенции, извършиха преврат в Сана, свалиха йеменската монархия и учредиха република. Отстраненият от власт имам, Мохамед ал Бадр, потърси убежище в планините сред благосклонни племена на шиити зайдити в северната част на Йемен (същите племена, от които ще се роди движението Хуси през 90-те години) и обяви война на републиката.

За Насър превратът в Йемен беше шанс да стартира революционна верижна реакция в Персийския залив, която, както се надява, ще повлече и династията Сауд. Саудитците, ужасени от представата за враждебно настроена египетска армия, базирана в задния им двор, решиха да подкрепят имама с щедри доставки на оръжие и злато. Последва продължителна гражданска война с висока човешка цена, която приключила едва с изтеглянето на египетските сили от Йемен след Шестдневната война от 1967 г.

Дали историята не се повтаря сега пред очите ни? Саудитците без съмнение наблюдават падането на йеменското правителство и разрастването на бунта на хусите с болезнено чувство за дежавю.

Ролите, разбира се, са се променили през последните 50 години. Тогава „Немезидата“ за Саудитска Арабия бе републикански Египет на Насър, който се стремеше да яхне вълната от Арабската революция и да разпростре влиянието си над руините на съборените монархии в Близкия изток. Днес смъртният враг на саудитците е шиитски Иран, който сръчно маневрираше сред развалините от Арабската пролет в усилието си да изгради „шиитска ос“, простираща се от Багдад до Сана. Тогава, както и сега, централната арена на бойните действия беше Йемен – бедна затънтена територия, чието стратегическо значение произтича от географската й близост до Саудитска Арабия и ключовия проток Баб ел Мандеб към Червено море.

Още веднъж намеса на враг в Йемен накара саудитците да действат – този път под управлението на нов крал, Салман, и на амбициозния му син Мухаммад. Иранската подкрепа за хусите днес е несъизмерима с египетската инвазия в Йемен през 60-те, но регионалният контекст изглежда призрачно познат. Първо в Ирак, после в Сирия и сега в Йемен саудитците са наблюдавали с тревога как Иран печели влияние сред хаоса.

И като че ли нещата не бяха достатъчно зле, та отгоре на това и Америка, верният съюзник на саудитците и дългогодишен гарант на тяхната власт, прави дипломатически жестове към врага.

Видяна в този контекст, оглавената от Саудитска Арабия интервенция представлява нещо като „начертана линия в пясъка“ – демонстрация на сила, насочена колкото към Техеран, толкова и към Вашингтон.

През последните дни критици питат как администрацията на Обама може да съвместява подкрепата си за Иран в битката срещу „Ислямска държава“ в Ирак със съпротивата срещу марионетките на Иран в Йемен. Американската политика страдаше от същите противоречия преди 50 години. Когато започна войната за Йемен през 1962 г., САЩ нямаха избор, освен да защитят притиснатите си саудитски съюзници. И въпреки това администрацията на Кенеди тогава бе посред деликатна фаза на флиртуване с Насър, въз основа на презумпцията, че американското влияние в арабския свят изисква разбирателство с Египет – най-важният регионален съюзник на Съветския съюз. За голямо разочарование на саудитците (и на техния съюзник по това време, шахът на Иран), Америка възприе нюансирана политика спрямо конфликта в Йемен, която не остави никого доволен.

Както предричаха саудитците, опитът на САЩ да обуздаят революционните амбиции на Насър, като го манипулират чрез американската помощ, не свърши добре. Насър упорито стоеше няколко години в Йемен, Египет постепенно гравитира към Съветския съюз, американско-египетските отношения се срутиха в дима на бойното поле на Синайския полуостров през 1967 година.

Паралелът със сегашното протягане на ръка към Иран от страна на Обама няма как да убегне на 79-годишния саудитски крал.

В края на краищата администрацията на Обама ще трябва да избира дали да угоди на иранските лидери в ущърб на традиционните американски съюзници или да се съюзи със саудитците и египтяните против тях. В рамките на една последователна регионална стратегия, кризата в Йемен може да осигури полезен лост за натиск над Иран, който би могъл да засили шансовете за успех в текущите ядрени преговори.

Американска „червена линия“ в Йемен, подкрепена от саудитски и египетски военновъздушни сили, би била сигнал към иранците, че смекчаването на санкциите зависи от прекратяването на тяхната подкрепа за брутални марионетни режими – от Йемен до Ирак и отвъд. Това важеше за Египет през 60-те. Важи и за Иран днес.
БТА

Джеси Ферис е автор на книгата „Хазартният ход на Насър: Как интервенцията в Йемен причини Шестдневната война и упадъка на египетската мощ“.