Йордан Ганчовски: „Нощта на Десети” е нашата действителност в два часа сюжетно време
Йордан Ганчовски е издател, поет и литературен критик, живял над 15 години в Чикаго, САЩ. Пише стихове на български и английски. Завършил е журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” през 1983 г. Автор е на стихосбирките на български “Зимна сеитба” (1983), “Нагоре към корена” (1989) и на литературно-критически статии и публицистика. В Чикаго издава на английски книгите “The Stone Boat”(Каменният кораб) (2000), “Letters Sent by The Wind” (Писма, изпратени по вятъра) (2001; 2006). През 2000 г. и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите в Ню Джърси, САЩ. За 2001 г. получава наградата за поезия на същото сдружение. За 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия в Ню Йорк. Премиерата на новия му роман „Нощта на Десети” (Хермес) е на 15 април (сряда) от 18,30 ч. в книжарница „Хеликон – Витоша“.
– Какво те провокира да напишеш сега именно роман?
– Романът „Нощта на Десети” мина криволичещ жанров път, но искрата, която запали творческата смес е внезапното ми хрумване, да „подобря” сюжетното време на Джойс и Солженицин, по-точно по някакъв начин разбрах, с абсолютна сигурност, че вече е в мен изпълнението и затова се хванах на бас, че ще го направя. Бях сигурен, че ще го направя, а запознанството ми с Рей Бредъбъри, довърши останалото.
– Каква е ролята на Рей Бредбъри за написването на „Нощта на Десети“?
– Ами, запознанството ми с него стана точно когато бях към края на роман-антиутопия, в който исках пак да направя нещо ново в жанра, дори бях вкарал образи на учени физици и изобретатели от България – това беше един малък жест към Родината ми, за която не знаеха нищо или почти нищо. Тук му е мястото да кажа вероятно, че бях се запознал и общувал вече с много чуждестранни писатели. Всяка година в Чикаго се организираше панаир на книгата с писатели и издатели от цял свят, но Рей Бредбъри беше нещо друго, всъщност той е най-известния американски писател с когото съм се познавал. Направи ми впечатление необикновената му скромност – от облеклото до изразите, които използваше. И тъй като ми е омръзнало да говоря за литература, говорехме за обикновени житейски неща.Тогава ми дойде идеята, родена почти от комплекс за вина, че трябва да напиша нещо свързано с България, че както всяка билка лекува единствено живеещите в района, където тя расте, така и писателите добиват значимост единствено ако упражнят дарбата си в проблемите на народа, който ги е родил. Направете една справка и ще видите, че е така…И оставих за известно време другия роман.
– Казваш, че романът е дошъл след бас с приятел, че ще напишеш роман със сюжетно време седем-осем часа, но ти успя да го вместиш в рамките на два. Какво спечели от баса?
– Басът беше тривиален – една бутилка уиски, но той написа един много добър семиотичен анализ. Щом ми хареса на мен – повярвайте, че наистина е добър, така че този анализ е по-стойностното от бутилката уиски, която още не съм получил. Книгата е написана с много ирония и свеж хумор.
– Винаги ли се стараеш да гледаш на живота откъм забавната страна?
– Ако е за живота – да винаги гледам, даже със самоирония, ако е за литературата – не. Хуморът и сатирата са много сериозни неща и знам, че е изтъркан израз, но за истините и за аксиомите винаги се използват едни същи изрази – други няма. Понякога зад хумористична обвивка се крият черните краски на нерадостна действителност, но пък душите на героите се запазват от хумора и иронията,както консервант запазва хранителни продукти. Там, където има иронично отношение към ставащото, реалността винаги е по-ниско от героя – ако е литература. И е много по ниско от човека, ако е от живия живот…
– Героите ти са много колоритни. Имат ли прототипи в реалния живот?
– Едно към едно – няма. Имената са взети от цветистата врачанска действителност и съществуват, но не съответстват на изградените образи. Все пак романът е архитектурна постройка, чрез която се гони художествена цел, а не низ от случки и за да се постигне тази цел е необходимо уплътняване на образите, които са подчинени на художествената цел..
– Кой е любимият ти литературен герой от българската и от световната литература?
– Нямам любими герои – имам любими писатели, от които съм се учил и по различно време са били различни. Героите, това са писателите, които са оставили от себе си по нещо в тях. Няма да споменавам приятели – ще кажа обаче с голямо съжаление, че такива писатели и майстори на стила като Ангел Каралийчев и Йордан Йовков са реално неизвестни за света. Това са детските ми учители, през юношеството дойдоха Виктор Юго с невъобразимата си фантазия, Артър Конан Дойл с мистериите на криминалните загадки и вече след двадесетата година, дойдоха Солженицин, Джойс, Достоевски – мога да добавя още една дузина.Всички обединени, представляват духа на писателското майсторство в мощен образ на нещо почти реално..
– Какво те вдъхновява да пишеш?
– За поезията не мога да отговоря – поезията е електричество и за него и поезията няма точна причина.И все пак, вероятно програмата, която е във всеки от нас ни отвежда всеки път към точното вдъхновение Миналата седмица в ЦЕРН, са определили електричеството най-после като една от четирите сили в основата на мирозданието, остава да чакаме и определение за причината за поезията. А за прозата ме води невидимата амбиция, да правя нещо, което не е правено, но така, че да не се натрапва като претенциозно и неразбираемо.