Турция загуби „битката за истината“ около арменския геноцид

Франс прес

Избиване на арменци от турците. Илюстрация от френския „Льо пти журнал“ от 2 май 1909 г.

Дженгиз Актар, политолог в частния университет Сабанджъ в Истанбул, предизвика бурни реакции в Турция, като подписа през 2008 г. заедно с други трима интелектуалци прочутия апел „аз искам прошка“, в който той молеше своите сънародници да признаят арменския геноцид.

В навечерието на възпоменанията за масовите избивания през 1915 г. той преценява, че неговата страна окончателно е загубила „битката за истината“ около тези събития и изразява задоволство от постепенната еволюция на турското гражданско общество по отношение на това, което допреди няколко години все още беше абсолютно табу.

– Как преценявате бурните реакции на отрицание на турските власти? – Мисля, че Турция загуби битката за истината. Никой не вярва на това примитивно отрицание, трупът е толкова голям, че вече не влиза в шкафа.

Това правителство не може да излезе извън границите на това, което вече каза Ердоган /турският президент Реджеп Тайип Ердоган – бел.ред./ миналата година, поднасяйки съболезнованията си на арменските жертви и на турските. Това е по-добре от нищо, но все още е далеч от това, което налага мащабът на престъплението, извършено през 1915 г.

Той все пак направи повече отколкото всички негови предшественици, за да отпаднат табутата около създаването на републиката, но спря по пътя; в Турция липсва държавник с визия, който би приел да пристъпи директно към този въпрос. Очевиден ход! Единствената цел на турското правителство през тази 2015 г. е да ограничи щетите, да поеме възможно най-малка част от тях.

Всичко, което мога още да очаквам от него е, то да не пречи повече на работата на паметта в Турция. Някои продължават да полагат усилия за това. Например член 305 от наказателния кодекс, който забранява използването на думата геноцид, все още съществува, макар че вече не се използва.

– Как си обяснявате това блокиране?

– „Първо, съществуват пропуски в образованието. Турците не знаят какво се е случило, за много от тях „арменец“ е просто обида. И когато има някакво образование, то е толкова погрешно, фалшифицирано, че това е позор.

Все още се обяснява това, което се е случило, с тези четири аргумента, повтаряни до втръсване: бунтът на арменците срещу държавата, колаборационизмът с царска Русия, провокациите на империалистите и представянето за жертва по темата „арменците са тези, които са ни избивали“. С това не се постига особен напредък.

Налице е също страхът, много разпространен сред турците, че арменците ще си върнат имотите и земите, които са им били откраднати през 1915 г. Ограбването с нечуван мащаб е един от основните елементи на геноцида.

И освен това съществува фактът, че съвременна Турция се е създала върху изключването и унищожението на немюсюлманите, които живееха в Анадола. Да се постави това под въпрос означава да се поставят под въпрос самите основи на турската нация и засега това е невъзможно.

– Откъде може да дойде еволюция на възприятията по този въпрос?

– Очаквам много от турското гражданско общество.

Семинарите, симпозиумите, публикациите ще продължат да улесняват работата на паметта за това, което се е случило. Неотдавнашно проучване показва, че само 9 процента от турците подкрепят признаване на геноцида. Макар че не разполагаме с инструменти, за да се уверим в това, аз съм убеден, че това е много повече, отколкото само преди пет години.

Духовете излязоха от бутилката. Еволюцията ще бъде бавна, но тя ще настъпи, аз съм убеден в това.

БТА