Репортаж от Пазарджик: Има ли кой да ви чете, г-н Терзийски?
Б. р. – Тези дни в началото на турнето си за срещи с читатели в Пазарджик и близки населени места авторът Калин Терзийски сподели разочарованието си от общуването с читателите на личната си страница.
„Попитах ги: Чели ли сте нещо от мен?
Те мълчаха. Но лицата им отговаряха: Не.
Чели ли сте нещо от някой съвременен български писател? – питах аз с малко болка зад гръдната кост.
Децата мълчаха, момчетата придобиха малко презрителен вид (можа така да ми се е сторило, но все пак – май беше така). Лицата им отговаряха: Не.
Аз въздъхнах, във въздишката ми имаше доста горчива слабост: Чели ли сте въобще някой български писател?
Тук децата направиха физиономия все едно: Не ни се отговаря, сега пък какви са тия въпроси?!
Но отговорът на лицата им беше нещо между да и не. Иначе просто си мълчаха. На някои от тях лицата бяха стреснати, на други – глупави, на трети – глупаво-нахални. Усещах някаква наглост в лицата на две от момчетата. А може би така ми се струваше?
Не съм ли аз един гаден мърморко, който иска някакви нереалистични неща от горките деца? От някакво малко градче? – така се запитах за миг.“
В името на обективността предлагаме и гледната точка на една местна медия за срещата с Калин Терзийски в Пазарджик.
Да си известен, не означава да си четен, признава авторът на 18 книги
ПАЗАРДЖИК. Първите срещи с писателя Калин Терзийски от шумно рекламираното турне на издателство „Сиела“ бяха миналата седмица. Четири за един ден. Ще има и още. След среща във Величково в 10.30 часа, след това с библиотекарки в 14 часа, в 18 часа бе ред на събитието в регионалната библиотека „Никола Фурнаджиев“, на което бях и аз. А за 19.30 часа бе насрочена и среща в пазарджишката книжарница КнигАрткафе.
Началото бе обичайно за автора – „аз съм Калин Терзийски и съм алкохолик, не пия, но написах книгата „Алкохол“ – това е забележителен роман, заради това, че е написан от човек, който въобще не се интересува от това как се пише роман…“. След това писателят се опита да отговори на въпроса
защо се занимава с писане, щом никога не е искал да стане писател
Категорично се разграничи от всички онези писатели, които по думите му станали писатели, защото така трябва и пишат за каквото трябва да се пише – за селото, за овцете, за селското стопанство…Приравни избора на авторите отпреди десетилетия да хванат перото с този „на олигофрена, който отива да работи в завода за заплатка“. Обрисува една безрадостна и безнадеждна България – и по времето на комунизма, който той ненавижда, и сега.
„Пътувам много и срещам живи, тук-таме полуживи и най-много умрели лица“,
каза авторът на „Алкохол“ и „Лудост“, а също и на сборника „Има ли кой да ви обича“, получил за него европейска награда за литература. Може би и ние, присъстващите в залата около 20-30 души, му се сторихме такива, защото след като телефонът му иззвъня, той отвърна на обаждането: „Говоря пред публика в Пазарджик. Да се чуем по-късно“. И после всички разбрахме, че го търсят от телевизия за интервю в неделя… Да ви изглежда неуважително?! Ами!
А авторът заяви,
че му иде да набие всеки, който му каже, че много се показва по телевизията
„Да стоят хората на четмото и писмото пасивни и недоволни от положението си и да не правят нищо, за да са по-известни и по-влиятелни хора в обществото – това е техният грях и ужасен дефект. А защо ми е да съм известен, защото трябва да има ужасно известни български писатели. Смачкани сме, защото постоянно се натяква, че сме смачкани. Говоря като психиатър на срещите, а не като писател“.
Проявилите интерес към срещата разбраха, че българските автори не струват. Почти до един. Изключваме Тома Марков. За Вазов – хората харесвали „Под игото“, защото нищо друго не са чели, Радичков – как да му вярваш, като пише за селото без да живее в него, на всяка снимка е с „Марлборо“, просто пишел за това, за което се очаквало да пише.
„Това е подлизурско, това означава, че си влечугото, което ще мине през дупчицата, през която се очаква да мине“.
И за Антон Дончев определенията не бяха ласкави.
На въпроса ми
има ли български автор, извън съвременните, когото да харесва,
отвърна:
„По-скоро има произведения, които харесвам от Елин Пелин, Йордан Йовков и Иван Вазов, когото харесвам като дух, „Осъдени души“ на Димитър Димов. Вапцаров – най-комунистическия автор, е един от любимите ми поети. Но аз не харесвам българската литература като цяло, защото винаги е обслужвала.“
Дали?!
Попитаха го не е ли по-добре да гледаме литературния текст, а
не да квалифицираме автора като влечуго или идиот?
„Не, не може. Не може нищожество да напише нещо прекрасно“, категоричен бе Калин Терзийски.
За псувните няма да коментирам – те са част от срещата със съвременните автори. Имаше ги и този път.
А Калин Терзийски пише.
„Изпердаших 18 книги – пиша за неща, които искам да изкрещя на хората“, каза писателят, който никога не е искал да стане писател. И сега мисията му е да е известен и да има влияние. След N на брой изявления, че мисията му е да е известен, го попитах:
„Да си известен автор, означава ли да си четен автор?“
Отговорът бе: „За съжаление не. Слава Богу моите книги се четат. Четат се и книгите на Георги Господинов, малко по-малко на Захари Карабашлиев, слава Богу на Милен Русков, който написа знаменита книга за възраждането на котленски диалект. Иначе известността е встрани от книгите – „Ааа, знаем ви от телевизията“. Но като ги попитам чели са нещо мое, отвръщат: „Ами…не. Чели сме една ваша статия“.
Повече от час чаках да видя онзи Калин Терзийски, когото срещнах преди година и половина в Братаница, където беше поканен от местната библиотекарка. Тогава говореше пламенно за своята мисия – ново българско възраждане: „Тук съм, за да поговоря малко за себе си, за литературата, за изкуството и за България и нейното бъдещо възраждане. Защото, ако не го осъществим, жалко за нас.
Единственият ни шанс е възраждането на България.
А ако някой каже: „Не е възможно“, аз ще му кажа: „Гледай си работата!“ Аз съм се захванал да го правя! На това съм обрекъл живота си и ще го правя, доколкото мога! Един с друг ние сме вълци и за това не са ни виновни политиците. Ако искаш светът да бъде малко по-добър – преставаш да бъдеш животно и ставаш добър човек!“
Нямаше и помен от този Калин Терзийски. Тръгнах си преди да свърши срещата. Преди мен го направиха половина от хората в залата… Тръгнах си, питайки се каква е целта на това турне?! Защото, ако е да запали хората по четенето, така няма да стане!
От в. Знаме