Паметта за геноцида формира националната идентичност на Армения
ДПА
Армения е страна, обсебена от историята си, и Денят на паметта, с който се отбелязва 100-годишнината от геноцида, бележи кулминацията на колективната арменска идентичност Всяка година на 24 април тази малка страна в Южен Кавказ тотално застива в покой, за да почете паметта на близо 1,5 млн.
жертви на принудителните депортации и убийства, започнали през 1915 г. в тогавашната Османска империя.
„Възпоменанието за геноцида е най-мощният фактор за формирането на националната идентичност на Армения“, казва Ахарон Адибекян, известен социолог в столицата Ереван.
Тази 100-годишнина ще бъде отбелязана в присъствието на руския президент Владимир Путин и френския президент Франсоа Оланд. Но тя ще бъде белязана и с новия остър спор с Турция, чието правителство води кампания против използването на думата „геноцид“, наричайки го „изопачаване на историята“. Президентът Реджеп Тайип Ердоган подложи на критика папа Франциск, след като той нарече извършените жестокости „първия геноцид през ХХ век“, като призова главата на Римокатолическата църква да не говори „глупости“.
За повечето от 3-те милиона граждани на Армения възпоменателните тържества са ключов признак за националното единство, особено с около 10-те милиона техни етнически събратя, живеещи в чужбина. Много арменци от диаспората ще бъдат сред стотиците хиляди посетители, очаквани на мемориалния комплекс Цицернакаберд на хълм в Ереван в петък. Наблизо се намира и Музеят на геноцида, в който е изложена разтърсваща подборка от снимки , напомнящи на посетителите за Холокоста срещу евреите в нацистка Германия, започнал 25 г. по-късно (след арменския геноцид).
В далечината зад мемориалния комплекс се извисява връх Арарат – библейската планина, където се е спрял Ноевият ковчег и която днес е национален символ на Армения. Фактът, че заснеженият заспал вулкан се издига от другата страна на затворената граница с Турция, постоянно напомня на арменците за тяхното страдание. „Винаги, когато погледнем Арарат, си спомняме за несправедливостта“, казва Александър Овсепян – художник, който продава творбите си на сувенирен пазар в столицата.
Границите на Армения бяха формирани в ранните дни на Съветския съюз, който върна територии на Турция, включително връх Арарат. За мнозина млади арменци днес тяхната родина е обкръжена от противници – Турция на запад и Азербайджан на изток. Отношенията с Азербайджан са дори още по-напрегнати заради конфликта за областта Нагорни Карабах. Там престрелките между войници от двете страни зачестяват.
„Това, че турските политици не искат да признаят извършеното от техните предци, е просто нечестно“, казва Рубен, 28-годишен минувач на един площад в Ереван. Други се притесняват, че шансовете Турция да признае геноцида, намаляват. „Ако това не се случи 100 години по-късно, вероятно никога няма да се случи“, казва 23-годишната млада жена Азмик.
Възпоменателни събития обаче са планирани за тази седмица и в Истанбул, където османските власти започват програмата за депортиране, вземайки на прицел арменски интелектуалци в тогавашната столица на империята. Арменци от цял свят се очаква да преминат в мемориален поход. Той ще тръгне от Музея на исляма в европейската част на града, служил някога като полицейско управление, където са били държани арестуваните водачи, и ще достигне до гарата в азиатската част, откъдето арменците са били прогонвани.
Още по темата: Дискретният живот на арменците в Истанбул
Филип Алфрой
Франс прес
Макар да не го обявява публично, Ясмин Ростомян винаги е отказвала да премълчава своя произход. Сто години след избиванията от 1915 г. тази арменка полага усилия малко или много да поддържа жива културата и историята на семейството си в своята страна Турция.
Както всеки или почти всеки ден тази 42-годишна майка изпълнява ритуала за взимане на децата от училище. В центъра на Истанбул в квартал Шишли нейните две деца посещават едно от 20-те арменски училища в мегаполиса с договор с турските власти, което приема близо 200 деца от детската градина до гимназията.
Този следобед в училищния двор отекват викове на двата езика – символ на бавното, много бавно премахване на табутата по арменския въпрос в Турция.
„Ние сме много доволни от това училище, нашите деца могат да научат там нашия език нормално“, казва с радост Ясмин.
„По наше време това беше по-прикрито, не се говореше на арменски на улицата“, казва тя. „Но моят баща настоя ние да взимаме уроци вкъщи, това беше много важно за него“, добавя тя.
В училището Карагьозян преподаването е разделено на турски и арменски, като същевременно се спазват празниците на двете религии – мюсюлманска и християнска. Стените на класните стаи още са украсени с рисунки на великденски яйца и зайци.
„Ние имаме преподаватели с турска култура, така че се опитваме да поддържаме нашите две култури, като привличаме към това семействата“, казва с гордост неговата директорка Арсувак Коч-Моне.
Предизвикателството е огромно. Арменската общност в Турция, която е християнска, изгубена сред население от общо 77 милиона души, което почти изцяло е мюсюлманско, днес официално наброява едва 60 000 души.
Броят в действителност е много по-голям. По време на Първата световна война десетки хиляди арменци са приели исляма, за да избегнат избиванията, извършвани от Османската империя, и са скрили своята идентичност най-дълбоко в паметта си. Някои от техните потомци едва започват да я откриват.
Семейство Ростомян не е забравило своите корени. Нито спомена за депортиранията, избиванията и стотиците хиляди жертви от 1915 г. В апартамента на Ясмин фотография на нейния прадядо, убит същата година, все още стои на видно място върху бюфета в хола сред речниците.
„Ние никога не бяхме чували да се говори за геноцид, когато бяхме деца, това беше голяма тайна. Скривайки го, някои смятаха, че може да се тегли черта върху всичко това“, разказва Ясмин. „Разбрах по-късно, в пубертета“, добавя тя.
Въпреки бремето на това смазващо минало, семейство Ростомян винаги са отказвали да емигрират, за разлика от много други арменци.
През 50-те години на миналия век семейството е напуснало Амасия /Североизточна Турция/, близо до Черно море, за да се премести в Истанбул. То се настанило в жилищна сграда в квартал Бомонти. Едно малко арменско островче сред турския океан, където то се опитва да живее далеч от хаоса на миналото. Дискретно, безшумно.
„Днес е по-спокойно. В безопасност сме“, уверява Ясмин, дизайнер на платове. Но предпазливостта си остава. „Аз все още казвам на децата си: вкъщи ме наричайте „мама“, на улицата ме наричайте „anne“ /“майка“ на турски/“.
На улицата погледът се отклонява и устата се затваря щом стане дума за корените. Все още са малко тези, които приемат да напомнят за тях.
Ежедневието понякога е трудно, но не до степен да искаме да се откажем от Истанбул. „Турция е моята страна, не мога да замина“, посочва Ясмин Ростомян. „И не бих искала също моите деца да бъдат принудени да го направят. Ако могат да продължат да живеят щастливи тук, това ще е достатъчно за моето щастие“, казва тя.
Сто години след драмата от 1915 г. тя все още иска да вярва, че възпоминанията за 24 април ще станат повод за осъзнаване, че турците най-накрая ще признаят това, което тя разглежда като реалност на събитията. Но без много илюзии.
„Вече не очаквам нищо от държавите и политиците, но очаквам нещо от моите приятели. „Бих искала те да ми кажат „скъпа моя Ясмин, за нашите грешки…“, прошепва тя. „За съжаление повечето не знаят какво е случило“ , добавя Ясмин.
В Турция думата геноцид не съществува в историческите книги. И член 305 на наказателния кодекс все още наказва тези, които се осмелят да я споменат. Заради „обида“ към Турция.
БТА