Тук хората умират, преди да са умрели (за клиниката „Интензивна терапия“ във ВМА)
Това не е журналистическо разследване. Нито репортаж. Това са парчета “живот” на третия етаж на Военна болница в София. Там няма камери, като онези заснели лудостта на една акушерка. Малко от пациентите оживяват. Свидетелствата са оскъдни…
Първият път, когато си дадох сметка, че увитото в одеало нещо в коридора на клиниката за интензивна терапия в тази най-елитна болница е безжизнено тяло на умрял човек, ме стъписа не толкова фактът на случилото се, а това че часове наред покрай него минаваха сестри, лекари, санитари… Минаваха и отминаваха. Смъртта тук е нещо обикновено. Свикнали са. Не им прави впечатление.
Тук всички са трупове,
каза една от сестрите от трета зала – фактически още не са, но технически никой не ги брои за живи. … Към тях не се и отнасят като към живи. Професионалистите общуват с апаратурата, която поддържа някакви жизнени функции, но не и с човека, вързан за тази апаратура. Занимават се с механиката на затихващия живот, с остатъчните спазми, регистрирани на екрана, с рефлексите на обърканата биохимия – за повече нямат сили, нито душа, нито способност. Нито култура. Онова, което прави от биологичния вид висша материя – хомо сапиенс, човек, е не просто смазано, смачкано, сринато. То е отхвърлено и отблъснато със самосъхранителна погнуса от персонала. От част от персонала. Ако правех журналистическо разследване, може би щях да добавя: не са виновни те! Сестрите стоят тук заради графика – почивните дни след нощно дежурство са сякаш единствената компенсация за този вид работа.
Идвам тук по четири пъти на ден –
на всеки шести час от денонощието. Заради човека, който в различни периоди от моя живот е бил за мен и баща, и майка. Извършвам една проста манипулация изливане и вливане на перитонеален разтвор през имплантираната на пациента тръбичка. Отварям и затварям капачка с добре измити ръце. Това е всичко. Сеансът е около 45-50 минути. Умножени по четири – това е времето, което ежедневно прекарвам в тази обстановка. В клиниката по интензивна терапия, където има денонощно екипи от сестри, лекари и санитари, медицинският персонал отказва да се занимава с болни на перитонеална диализа. Няма отговор на въпроса какво се случва, ако болният няма близък, който може да върши това. Тяхната професионална неадекватност е моят пропуск в тази зала.
Лесно е да се ориентираш в качеството на екипите, които се сменят в залата. В професионалната им състоятелност. И в хуманната им пригодност. Защото именно тук едното без другото губи стойност.
Точно преди една година вероятно
в същия коридор е лежало и тялото на майка ми
Съобщиха ми за нейната смърт с 12 часа закъснение. Без да обяснят как така никой не е намерил една минута време от 9 сутринта до 19 вечерта да набере телефона записан в картона й…
Не знам каква е официалната статистика – знам, че тук хората умират преди да са умрели. Упоени, интубирани, седирани, на командно дишане, вързани, безпомощни. На тях не им е оставен дори бутон, за да повикат някого, ако започнат да се задушават. Лежат в обща зала. Унизително зависими. Предадени от нас-живите. “Тук не лекуваме – поддържаме жизнените функции – това е”. Няма значение чии са тези думи. Непоносимо е, че сме стигнали до тази пропаст на човешкото. Непоносимо е. Точно толкова, колкото да научиш как една акушерка бие и души бебе родено преди четири дни.
От страницата на авторката във Фейсбук