Ако Гърция излезе от еврозоната…
Гръцката криза се наближава връхна точка. Въпросът всъщност е доста прост. Гръцкото правителство дължи много пари на европейските институции и на Международния валутен фонд (МВФ). То е натрупало този дълг с течение на времето, но за Гърция става все по-трудно да изпълнява плащанията си. Ако Гърция не изпълни тези плащания, МВФ и европейските институции заявяват, че няма повече да продължават заемите за Гърция.
Гърция трябва да си направи сметка. Ако тя плати заемите навреме и получи допълнително финансиране, ще бъде ли това по-добре за нея, отколкото да не плати заемите и да бъде отрязана за други? Очевидно въпросът е по-сложен. Не е ясно, че ако откажат да платят, гърците ще бъдат отрязани за по-нататъшни заеми. Първо, другата страна може да блъфира, както е правила в миналото.
Второ, ако те наистина платят следващата вноска и наистина получат следващия транш от финансирането, това просто протакане ли е? Решава ли то основния проблем на Гърция, който е, че дълговата й структура не може да бъде поддържана? В свят, в който присъстват Аржентина и American Airlines, ние научаваме, че фалитът и липсата на достъп до кредитни пазари не вървят непременно ръка за ръка.
За да разберем какво може да се случи, е необходимо да погледнем Унгария. Унгария не се присъедини към еврото, а нейната валута – форинтът – загуби от стойността си.
Ипотеките, взети от унгарци, се обезцениха в евро, швейцарските франкове и йената увеличиха стойността си спрямо форинтите, а голям брой унгарци бяха подложени на изпълнителни производства от европейски банки. Унгарското правителство направи сложен ход, като обяви, че тези дългове ще бъдат изплатени във форинти. Банките, общо взето, приеха условията на премиера Виктор Орбан, а Европейският съюз недоволстваше, но се съгласи.
Унгария не беше единствената страна, преживяла този проблем, но нейният отговор беше най-категоричен. Ако се възприеме стратегия, вдъхновена от Будапеща, това значи гърците да печатат драхми и да обявят (не да предложат), че дългът ще бъде изплатен в тази валута. Еврото може да продължи да бъде в обращение в Гърция и да бъде законно платежно средство, но правителството би платило своите дългове в драхми.
По-дълбоките въпроси При разглеждането на този и други сценарии ключовият въпрос е дали Гърция ще напусне или ще остане в еврозоната. Преди това все пак има два основополагащи въпроса. Първо, независимо дали вътре или вън от еврозоната, как Гърция ще плати сега своите дългове без да предизвика социален хаос? Вторият и доста по-важен въпрос е как Гърция ще съживи икономиката си? Люшкането от едно дългово плащане към друго, от едни заплахи на Германия и МВФ към други е забавно от разстояние.
То обаче не решава истинския въпрос: Гърция и други страни не могат да съществуват като нормални, сплотени държави при тези обстоятелства, а в европейската история дългосрочните проблеми в икономическото функциониране обикновено водят до политически екстремизъм и нестабилност. Въпросът за еврото може да е интересен, но по-дълбокият икономически въпрос е от съществено значение както за длъжника, така и за кредиторите.
В наше време икономическите и финансовите въпроси обикновено стават морализаторски. От една страна, кредиторите осъждат гръцката безотговорност. Европейският съюз отхвърля повечето претенции, че това е противопоставяне между него и Гърция. Все по-очевидно е, че макар залогът за Европейския съюз да е голям, в дългосрочен план това засяга Германия и Гърция, а в краткосрочен план засегнатите са МВФ и Гърция.
Германия усеща, че гърците се опитват да се възползват от нейното добродушие, а МВФ институционализира модел, при който жертвата е не само икономическо стимулиращо средство за длъжниците, но и морално изискване. Това не е проява на малодушие от страна на Германия и МВФ. Ако те направят известна отстъпка на Гърция, други длъжници ще поискат същото и повече. Ако се направи компромис за Гърция, това може да накара Италия да поиска същото, а компромис за Италия може да задръсти системата.
Гръцките решенията се вземат от лидерите на партия СИРИЗА. Тези лидери имат съвсем ограничена възможност за маневриране. Те дойдоха на власт, защото еврократските партии от основното течение бяха загубили своята легитимност. От 2008 г. гръцките правителства изглежда се тревожеха повече за оставането в еврозоната, отколкото за намаляване на безработицата или значителното орязване на заплатите на държавните служители. Тази позиция може да работи известно време, ако въобще работи.
От гледна точка на гръцката общественост тя не работеше; много гърци казват, че те не са вземали назаем парите и не са имали контрол върху начина, по който са били изхарчени. Те плащат цената за решенията на други, макар че ако трябва да сме честни, всъщност гърците са избрали тези партии. Интересно е, че гърците не искат да напускат еврозоната. Те искат да запазят статуквото без да плащат цената. В крайна сметка обаче не могат да платят цената, така че обсъждането е несъстоятелно.
При това положение гръцкото правителство мисли за две неща. Първо, изпълнението на следващото плащане по-добро ли би било от дефолт или по-лошо? Второ, дали СИРИЗА ще бъде сполетяна от вътрешно разделение и изложена на опасност от поражение от нова партия, ако постъпва като еврократските партии, които притисна до стената? Германия трябва да преценява дали евентуален гръцки дефолт, което не е краят на света, би довел до преоценки в други страни длъжници, причинявайки ефекта на доминото.
Бъдещето на свободната търговия По-основополагащият въпрос не засяга нито еврото, нито последиците от гръцки дефолт. Главният въпрос е бъдещето на европейската зона за свободна търговия. Основната предпоставка за европейската интеграция беше, че зона за свободна търговия би била от полза за всички икономики.
Ако тази предпоставка не е вярна или поне не винаги е вярна, тогава цялото основание на ЕС е поставено под съмнение, а въпросът „драхмата срещу еврото“ е незначителна дреболия.
Идеята, че свободната търговия е от полза за всички страни произтича от една теория на класическия икономист Дейвид Рикардо, чието съчинение за сравнителното предимство било публикувано през 1817 година. Според сравнителното предимство свободната търговия позволява на всяка държава да се стреми да произвежда и изнася тези продукти, при които тя има някакво предимство, изразено в печалба, и дори ако една държава има широк кръг от предимства, съсредоточаването върху най-голямото предимство ще облагодетелства страната най-много. Тъй като извличат полза от своите най-големи предимства, страните се съсредоточават върху тях и оставят по-малките предимства на други странни, за които те са най-голямото сравнително предимство.
Не се изразявам достатъчно точно, когато казвам, че това е повърхностно обяснение на теорията за сравнителното предимство. Не прекалявам, когато казвам, че тази теория е задвижила възхода на свободната търговия като цяло – и в частност в ЕС. Тук интересното за мен е идеологията и широките очертания на това схващане, а не важните подробности, тъй като се опитвам да добия представа за европейската държава.
На първо място, законът за сравнителните предимства не означава, че всяка страна се справя еднакво добре. Той просто означава, че като се имат предвид ограниченията на географията и образованието, всяка държава ще се справи толкова добре, колкото може. И именно в тази точка теорията на Рикардо едновременно движи голяма част от съвременната търговска политика и представлява главния проблем за Европейския съюз. По мое мнение теорията не е грешна. Тя обаче е непълна в смисъл, че разглежда държавата (или корпорацията) като цялостна същност, а не като единици, съставени от отделни и различни интереси.
Според мен има три проблема, които произтичат от истината, която в основата на тази теория.
Първият е времето. Някои предимства се проявяват бързо. Други отнемат много дълго време. В зависимост от стойността на предимството, което има всяка държава, някои държави ще станат крайно богати от свободната търговия и то бързо, а други няма да се справят толкова добре и ще им трябва дълго време. От икономическа гледна точка това все пак може да представляват оптималните стратегии, които могат да бъдат следвани, но погледнато в по-широк план, това различие създава другите два проблема на закона за сравнителните предимства.
Първият от тях е проблемът за геополитическите последици. Икономическата сила не е единственият вид сила, който съществува. Различните нива на икономически растеж правят по-бързо растящата икономика по-силна в сравнение с по-бавно растящата икономика. Тази сила е както политическа, така и военна и може да бъде използвана – наред с икономическото предимство – за вкарване на държавите не само в подчинено положение, а и в положения, при които тяхното по-малко сравнително предимство намалява още повече. Това не трябва да бъде преднамерено. Максимизирането на сравнителното предимство прави някои сили по-въздействащи от други, а с течение на времето тази сила може да остави по-малката сила осакатена по начини, които нямат почти нищо общо с икономиката.
Последният проблем е вътрешното разпределение на богатството. Държавите не са независими същности. Те се състоят от самостоятелни човешки същества, които преследват своите интереси. В зависимост от вътрешните икономически и политически норми не съществува гаранция, че няма да има крайни различия в начина, по който е разпределено богатството – с малко на брой много богати хора и множество много бедни хора. Законът за сравнителното предимство не се интересува от това явление и затова не е свързан с последиците от неравенството.
Нарушаване на закона за сравнителното предимство Когато погледнем ЕС, предпоставката е, че всяка държава, която се стреми да осъществи своето сравнително предимство, ще максимизира възможностите си. С това имам предвид, че всяка страна ще изнася това нещо, което прави най-добре, и ще внася нещата, които другите произвеждат по-ефективно. Сравнителният аспект е не само между държави, а и между продуктите вътре в държавата. Затова всяка държава се съсредоточава върху нещата, които прави най-добре. Но понятието „най-добре“ не ни казва колко качествено го правят. То просто ни казва, че това е най-доброто, което могат да правят, и от него ще преуспяват.
Проблемът е, че времевата рамка може да бъде толкова голяма, че може да минат поколения, докато се види значим резултат от тази мярка. Така Германия вижда резултатите по-бързо от Гърция. Тъй като икономическата сила може да се изрази по много начини, силата на Германия ограничава практическите възможности на Гърция. Освен това каквото и предимство да има за гърците в свободната търговия, то протича неравно.
Това е положението, когато сравнителното предимство се развива както би трябвало. Но то не се развива по този начин в Европа, защото Германия е принудена от своята икономическа реалност да се стреми да изнася не само тези продукти, при които има сравнително предимство във вътрешен план, а много продукти, за които й липсва вътрешно предимство, но за които има сравнително предимство във външен план – това не са непременно нещата, които тя прави най-добре, но ги прави по-добре от други. Тъй като е ефективна в много отношения, Германия има предимства в множество продукти и се възползва от това предимство. Германия има зашеметяващо ниво на износ от над 50 % от брутния вътрешен продукт. Сравнителното предимство предполага, че тя ще иска да изнася тези неща, които произвежда най-ефективно. Вместо това тя изнася всеки продукт, който може да изнася конкурентно, независимо от сравнителното вътрешно предимство.
Казано по друг начин, Германия не следва закона за сравнителното предимство. Социолозите имат много закони за поведението, за които се казва, че описват това, което хората правят, а после превръщат в морални доводи за това, което би трябвало да направят. Аз не правя това. От емпирична гледна точка Германия не е движена от теориите на Рикардо, а от собствените си нужди. С други думи, законът за сравнителното предимство не работи в Европа. В резултат на това Германия има по-бърз растеж от други европейски страни, натрупва повече сила от други страни и успява да разпределя богатството по начин, който създава политическа стабилност.
Сравнителното предимство и гръцкият въпрос Резултатът е, че Гърция отговаря пред Германия за своите дългове. Също както не може да се дава морална присъда на Германия, така не може да се дава и на Гърция. Тя е такава, каквато е. Какъвто и проблем обаче да има тя с максимизирането на своя износ, действията в тази насока в среда, в която Германия се стреми да се възползва от всички възможности за износ, при които има някакво предимство, намаляват възможността на Гърция за износ и по този начин създават дългосрочен проблем във функционирането в Гърция. Германското превъзходство се увековечава.
Важно е да се отбележи, че Германия не действаше без протекционизъм след Втората световна война. Тя защитаваше своите възстановяващи се отрасли от американската конкуренция. САЩ, представляващи икономически колос, който изнася сравнително малко количество от своята продукция, също упражняваха силен протекционизъм в края на 19 век. По подобен начин Обединеното кралство поддържаше тарифи за защита на пазарите на Британската империя. Гърция няма такава защита.
Теорията за сравнителното предимство е вярна като цяло, но не взема предвид времевите неравенства, геополитическите последици от времевите забавяния или вътрешното социално разместване. Затова казах, че тя е едновременно вярна и непълна. И затова ЕС, както и да е схващан в най-простия си смисъл, страда от големи неравенства в скоростта, с която държавите натрупват богатство, включва държави, които не се държат както би трябвало според предвижданията на теорията, и създава геополитически неравновесия във външен план и социално разместване във вътрешен. Не че свободната търговия не работи. Но тя има непланирани резултати. Затова бих казал, че при целия този смут около дълга на Гърция и бъдещето на еврото се пропуска същността.
Основополагащата същност е, че последиците от свободната търговия не винаги са положителни. За мен не е ясно как въобще Гърция ще се възстанови без защитите, които имаха Германия и САЩ в периода на своя начален растеж. А тъй като държавите правят това, което трябва да правят, въпросът не е еврото, а свободната търговия.
А това е ужасът на Германия. Тя е държава, която изнася толкова, колкото потребява, а половината от това отива в европейската зона за свободна търговия. Повече от когото и да било тя има нужда от зоната за свободна търговия за собственото си благополучие. Затова, колкото и да мърморят германците, това, от което се страхуват, не е излизането на Гърция от еврозоната, а увеличаването на тарифите. Ако позволят по-големи тарифи за Гърция, тогава докога ще продължи това? А ако не го направят и Гърция се срине в социално отношение, докъде ще се стигне? Свободната търговия може да бъде чудесна или ужасна в зависимост от обстоятелствата, а понякога и двете едновременно.
БТА