Великобритания трябва да празнува при патова ситуация след изборите

Британците отдавна с високомерие смятат, че тяхната избирателна система превъзхождала другите, защото водела до решително, невъзпрепятствано правителство. Бъркотията и задкулисните сделки на правителствата на малцинството и коалиционните кабинети били за по-малките държави. Нека си държат консенсусните полукръгове. Великобритания е майката на парламентите. Камарата на общините била стъкмена за политика като битка.

Като се остави настрана удобната стабилност, осигурена от коалицията на консерваторите и либералните демократи през последните пет години, това винаги е било съмнително твърдение.

Политиката на принципа „победителят взема всичко“ предполага монопол върху мъдростта. Тя насърчава ненужно, често лошо законодателство и е акушерка на надменността. Помислете за въведения от Маргарет Тачър изборен данък, който налагаше на херцога и боклукчията да плащат еднакъв имуществен данък, или за пламенната праведност, с която Тони Блеър поведе страната на война срещу Ирак.

Консерваторите в частност би трябвало да бъдат предпазливи към система, която дава на една или друга партия парламентарен карт бланш да преобръща статуквото. След три победи на общи избори Тачър в крайна сметка заприлича повече на маоист, отколкото на консерватор, когато насочи огъня си към митниците и институциите на държавата. Въпреки това четвърт век по-късно Дейвид Камерън, който се оформя като консервативен министър-председател традиционалист, настоява, че алтернативата на категорична победа е нестабилност и хаос.

Доводът за еднопартийно правителство също е несъстоятелен от историческа гледна точка. Вярно е, че това е нормата от края на Втората световна война (с изключение на сегашната коалиция и лейбъристкото правителство на малцинството през 70-те години на 20 век), но опитът през предходните 100 години беше различен.

През по-голямата част от този период Великобритания успяваше да управлява световна империя с правителства на малцинството или коалиционни кабинети. Изглежда, че малцина от британския елит схващат добре това.

Като гледат социологическите проучвания, бюрократите в Уайтхол се страхуват, че съставянето на ново правителство може да отнеме седмици и че дори тогава новият кабинет може да бъде нестабилен. Бизнес лидери казват, че страната има нужда от министър-председател с управляващо мнозинство, но има подозрения, че те може да предпочитат безизходица пред правителство начело с лейбъриста Ед Милибанд. Анализатори от Ситито казват, че пазарите може да бъдат „уплашени“ от неубедителен резултат и изгледи за повторни избори.

Не съм сигурен защо. Ако се хвърли поглед към обширните, лошо оформени законодателни програми на миналите правителства, може да се предположи, че държавата би се радвала на благоденствие в период без правителство. Колко пъти можете да реорганизирате образованието или здравеопазването и все пак да твърдите, че правите някакво добро? Когато човек слуша празноглавите обещания през последните няколко седмици – необичайният план на Камерън да разкъса имуществените права, като отчужди активите на частните благотворителни организации за жилищно настаняване, е едно от тези, които идват наум – усеща облекчение, че вероятно нито консерваторите, нито лейбъристите, както изглежда, ще си осигурят мнозинство.

Развалянето на стария политически ред във всеки случай прави това обсъждане несъстоятелно. Каквото и да е съотношението между двете главни партии след преброяването на бюлетините, изборите най-вероятно ще бъдат убедителни единствено в това да покажат, че избирателната система, при която победител е този, който спечели най-много гласове, вече не води до еднопартийно управление. Дори да допуснем, че броят на либералните демократи рязко ще намалее, повече от 80, а навярно даже 100 от всички 650 членове на Камарата на общините ще бъдат от партии, различни от консерваторите или лейбъристите. При подобно разпределение е трудно да се види как левицата и десницата могат отново да очакват да си осигурят достатъчно места за мнозинство.

Промяната е структурна, както и циклична – отражение на наблюдаващото се от десетилетия намаляване на основната подкрепа за старите партии и възхода на националистите в Шотландия напоследък, както и присъда за едно поколение от политически лидери, което е особено лишено от блясък. Това навява спомени за минали дни. Министър-председателите около началото на 20 век не можаха да получат мнозинство в Уестминстър заради ирландските националисти.

На днешните политически лидери ще им трябва време, докато приемат, че правилата се променят. Най-вероятната последица от избори без категоричен победител следващия месец е ново гласуване след около година. Но в някакъв момент политиците ще трябва да приемат, че старата система вече не работи. Тогава те ще открият, че страните на други места по света редовно са управлявани добре от коалиционни правителства или кабинети на малцинството. Най-накрая те с голяма неохота ще трябва да приемат неумолимата логика на пропорционалното гласуване.

През това време те може също така да помислят, че сегашната уредба води до такъв състав на Камарата на общините, който е отчайващо непредставителен за държавата, на която се предполага, че трябва да служи. По-малко от четвърт от членовете й са жени, а по-малко от 5 процента са от етнически малцинства. Време е, както казват те, за промяна.

БТА