Когато пламна Балтимор
Консерваторите понякога побързват да оправдаят полицейското насилие. А либералите – насилието от страна на участници в безредици.Възмутително е, когато полицаи използват прекомерна сила срещу млади, невъоръжени мъже от афроамерикански произход, за които е 21 пъти по-вероятно да бъдат застреляни от полицията, отколкото белите мъже. Възмутително е също, когато участниците в безредици разграбват магазини и нападат служители на реда.
Така че браво на Тоя Греъм, онази майка от Балтимор, която бе заснета на видеозапис как сграбчва своя син на тийнейджърска възраст и го кара насила да върви пред нея към вкъщи. Момчето беше оклюмало – сигурно е унизително в един момент да си „корав“ участник в безредици, а после да те смъмрят жестоко пред твоите приятели и да те пратят да си вървиш в стаята.
„Това е единственият ми син и не искам накрая да му се случи същото като на Фреди Грей“, заяви след това Греъм пред телевизия Си Би Ес нюз. Разбира се тъкмо гибелта на Грей вследствие на причинено от полицията нараняване бе онова, което разпали безредиците.
В социалните мрежи имаше доста хора, които оправдаваха участниците в размириците – едно от често повтаряните неща бе „нищо друго не привлича вниманието“.
Чест прави на афроамериканските лидери, че дадоха твърди морални насоки и подчертаха, че уличното насилие е безотговорно.
Президентът Обама зададе правилния тон. „Когато хора грабват железни лостове и започват да разбиват врати, за да грабят, те не протестират. Те не изразяват позиция.
Те крадат“, заяви Обама. „Когато опожаряват сграда, извършват палеж. И унищожават и подкопават бизнес и възможности в собствените си общности“.
Или както се изрази Кармело Антъни, баскетболната звезда на „Ню Йорк никс“, който е израснал в Балтимор и е инвестирал в младежки център: „Трябва да защитаваме града си, а не да го разрушаваме“.
Обама, Антъни и други лидери обаче отбелязаха също, че съществуват скрити, но едновременно с това изключително важни неравенства, на които е наложително да се обърне внимание.
Безредиците отвличат погледите от тези неравенства, които са далеч по-голямо бреме за американските градове. Това е провал и за нас, американските новинарски медии.
Съсредоточаваме телевизионните камери върху драмата на горящата аптека на Си Ви Ес, но пренебрегваме систематично катастрофалното положение с разбитите училища, безработицата, децата без бащи, хероина, потисническите действия на полицията – и може би най-лошата от всички видове бедност, безнадеждността.
Несправедливостите за Фреди Грей започнали рано-рано в живота му. Като малко дете той пострадал от отравяне с олово /както 535 000 американчета между една и петгодишна възраст/, което има пряка връзка с доживотни психически увреждания и по-високи равнища на престъпност.
В квартала на Грей една трета от възрастните нямат гимназиално образование. Мнозинството от хората между 16 и 64-годишна възраст са безработни.
А представителите на афроамериканското население на Балтимор често са се сблъсквали не само с престъпност и несигурност, но и с правоприлагане, което е несправедливо и расистко. Майкъл А. Флечър, репортер от афроамерикански произход, който е живял в продължение на много години в този град, написа във „Вашингтон пост“, че когато откраднали колата на неговата съпруга, балтиморски полицай откровено му разяснил стратегията на местните органи на реда за намиране на откраднати автомобили: „Ако видим група млади чернокожи с кола, ги спираме“.
Също така балтиморският затвор е прословут с корупцията и върховенството на бандите. Според федерално разследване лидер на престъпна група станал баща на пет деца от четири надзирателки.
Условията до известна степен са окаяни и в райони в много градове, а Шърли Франклин, бившият кмет на Атланта, ми каза, че когато толерираме това, толерираме една лесно възпламенима смес.
„Нещата не опират само до употребата на сила от полицията“, каза тя. „Въпросът е в една система, която не обръща внимание на нуждите на младите хора. Те откровено нападат и въпросът с полицейската сила е просто катализаторът за изразеното от тях недоволство от това, че са изключени“.
Белите понякога подигравателно коментират, че съществува „култура на оплакване“ сред чернокожите. Нима? Когато магнати като Стивън Шварцман протестират шумно, че премахването на данъчните вратички е като нахлуването на Хитлер в Полша, ето това е култура на оплакване.
Ако богатите бели родители бяха изправени пред това децата им да страдат от отравяне с олово, да са оставени в неприветливи училища, да нямат никаква възможност за социално издигане, да е по-възможно да отидат в затвора, отколкото в колежа, тормозени, а понякога и убивани от полицията – е, хайде, тогава щяхме да чуем викове на недоволство. И щяха да бъдат прави да отправят крещят – родителите от всички раси трябва да протестират, мирно, но шумно, когато има подобни несправедливости.
Преживяхме месеци на инциденти с полицията, които засегнаха деликатния расов подтекст, но не е ясно дали си вземаме поука. Отново заявявам, че е време една Комисия за истина и помирение да проучи расовото неравенство в Америка.
Истинската криза не е в това, че млади мъже участват в безредици по улиците. Тя е нещо, за което може би още повече няма оправдание – собственото ни самодоволство от системното, дълготрайно лишаване на хора от равни възможности въз основа на цвят на кожата и местоживеене.
БТА