Да загърбим политиката, за да спасим Ирак

Два факта определят обхвата на смислен дебат за политиката за Ирак: На войната не може да бъде сложен край само с военни средства. Но също така, невъзможно е да „се сложи край“ на войната само като се напусне бойното поле, защото предизвикателството на радикалния джихадизъм не признава граници.

Хенри Кисинджър. Снимка: Ройтерс

Внезапното изтегляне от Ирак няма да сложи край на войната; то само ще промени посоката й. Вътре в Ирак верският конфликт може да достигне мащабите на геноцид; районите с терористични лагери може отново да се появят. В следствие от абдикацията на Америка, Ливан може да изпадне в зависимост от иранския съюзник Хизбула. Сирийско-израелска война или израелски удар срещу иранския ядрен комплекс може да станат по-вероятни в опитите на Израел да пробие радикалното си обкръжение; Турция и Иран вероятно ще посегнат на кюрдската автономия, а талибаните в Афганистан ще получат нов тласък.

Ето това се има предвид под „прибързано“ изтегляне – изтегляне, при което САЩ губят възможността да въздействат върху събитията в Ирак, на бойното поле на антиджихадизма или в света като цяло.

Подходящата численост на войските в Ирак няма да бъде определена с политически компромис у дома. Ако намаляването на числеността на войските стане лакмусов тест за американската политика, всяко изтегляне ще породи искания за още изтегляния, докато политическите, военните и психологическите механизми се разпаднат.
Правилната стратегия за Ирак изисква политическо ръководство. Но политическото измерение трябва да бъде в тесен съюз с военна стратегия, а не да се отдръпва от нея.

Символични изтегляния, към каквито призовават мъдри възрастни държавници като сенаторите Джон Уорнър, републиканец от Вирджиния, и Ричард Лугър, републиканец от Индиана, може действително да успокоят за момента тревогите на обществеността. На тях обаче трябва да се гледа като на временни мерки.

Аргументът, че мисията на силите на САЩ трябва да се ограничи до аспекти на конфликта като победа над тероризма, защита на границите, предотвратяване появата на структури, подобни на талибаните и избягване на гражданската война, също е привлекателна. В действителност ще бъде много трудно да се направи разграничение между различните аспекти с каквато и да било точност.

Някои твърдят, че най-добрият политически резултат най-вероятно може да се постигне чрез пълно изтегляне. В края на краищата, политическите лидери ще бъдат държани отговорни – често от обществеността, със сигурност от историята – не само за това, какви са били надеждите им, а и за това, от какво е трябвало да се боят. Нищо в историята на Близкия изток не подсказва, че чрез абдикация може да се печели влияние.

Онези, които подкрепят този курс на действие, трябва да представят вижданията си какво ще се прави, ако ужасните последици от внезапно изтегляне, които предвиждат много експерти и дипломати, действително настъпят.

Липсващата съставка не е график за изтегляне, а политически и дипломатически проект, обвързан с военна стратегия. Въпросът не е дали арабските или мюсюлманските общества някога ще станат демократични; въпросът е дали те могат да станат такива под американска военна опека във времеви рамки, зад които да застане политическият процес на САЩ.
В хомогенните общества дадено малцинство може да се стреми да стане мнозинство чрез избори. Този резултат е слабо вероятен в общества, където историческото недоволство следва съществуващи етнически или верски разломни линии.

В Ирак има много етноси и много вероизповедания. Сунитите са доминирали над шиитското мнозинство и са държали в подчинение кюрдското малцинство в течение на цялата иракска история от по-малко от сто години.

Америка настоява за национално помирение въз основа на конституционни принципи, извлечени от западния опит. Но това не е възможно да се постигне за шестмесечен период, фиксиран с увеличаване на числеността на американските войски в изкуствено създадена държава, разкъсвана от наследените от сто години етнически и верски конфликти.

Опитът би трябвало да ни научи, че стремежът да се манипулира крехка политическа структура – особено такава, която е резултат от подкрепени от Америка избори – вероятно ще налее вода във воденицата на радикалните елементи. Нито пък сегашната неудовлетвореност от работата на правителството в Багдад е достатъчно извинение, за да си наложим стратегическа катастрофа.

Колкото и американците да не са съгласни с решението за намеса или с политиката след това, сега САЩ са в Ирак до голяма степен, за да работят в служба на ангажимента на Америка за световния ред, а не за да правят услуга на правителството в Багдад.

Възможно е сегашната структура в Багдад да е неспособна да постигне национално помирение, защото нейните представители са избрани на верска основа. По-мъдър курс на действие би било да се фокусират трите основни района и да се подкрепи технократска, ефективна и хуманна администрация във всеки от тях. Ако се осигури по-ефективно регионално управление, което да доведе до значителен спад на нивото на насилие, да предприеме стъпки към налагане върховенството на закона и към функциониращи пазари, то би могло, след известен период от време, да даде на иракския народ възможност за национално помирение – особено ако никой от районите не е толкова силен, че да наложи със сила волята си над останалите.

В противен случай страната може да стигне до фактическо раздробяване под етикета „автономия“, каквото вече съществува в кюрдския район. Тази перспектива може да окуражи политическите сили в Багдад да тръгнат към помирение.
Вторият и в крайна сметка решаващ път към преодоляване на иракската криза е чрез международна дипломация. Днес най-голямата част от бремето за осигуряване на регионалната сигурност във военен, политически и икономически аспект се носи от САЩ.

Въпреки това много други страни знаят, че тяхната вътрешна сигурност и в някои случаи дори оцеляването им, ще бъдат засегнати от изхода от кризата в Ирак. Те със сигурност се тревожат, че ако ситуацията излезе от контрол могат да бъдат изправени пред непредвидими рискове.

Тази пасивност не може да трае дълго. Най-добрият начин останалите страни да предприемат реални действия и да отстранят тревогите си е да участват в изграждането на гражданско общество. Най-добрия начин ние да подпомогнем е стъпка по стъпка да превърнем възстановяването в международно усилие, основано на сътрудничество под многостранно ръководство.

Тези цели няма да се постигнат с един зрелищен ход. Военният изход в Ирак в крайна сметка трябва да се отрази в някакво международно признание и някакво международно налагане на неговите клаузи. Международната конференция на съседите на Ирак, включително постоянните членове на Съвета за сигурност, установи възможен форум за това. Би било полезно, ако ООН също играе роля в подкрепата на усилията за постигане на такъв политически резултат. Подобна стратегия е най-добрият път към намаляване на американското военно присъствие в дългосрочен план.
Все пак, никоя от тези цели не може да се реализира, ако не бъдат изпълнени две условия: САЩ трябва да поддържат присъствие в региона, присъствие, на което техните поддръжници могат да разчитат, и което противниците трябва да вземат на сериозно. И преди всичко, страната трябва да признае, че двупартийността се е превърнала в необходимост, не в тактика.

*Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър сега ръководи консултантската фирма „Кисинджър и съдружници“.

По БТА от в. „Интернешънъл хералд трибюн“