Музеят на Орхан Памук – най-необичайната му книга, на живо в Истанбул
Алена сграда, къща от 19-и век посред преливаща от антикварни магазини и котки улица в турския квартал Чукуркума (долу котки, горе – чайки, това е симетрия на Истанбул).
Едно от първите неща, които правят впечатление в „Музея на невинността“, създаден от Памук по името на едноименния му роман, е огромният часовник с махало, надвесен измежду етажите на зданието. Дамоклевият меч на времето тук обаче е победен от множество предмети, разказващи една колкото измислена, толкова и реална история. Колекцията включва над хиляда обекта. Музеят е създаден с парите от Нобеловата награда за романи като „Сняг”.
Идеята за проекта спохожда Памук през 80-те години, след вечеря на писателя с последния принц от династията на Отоманите (озовал се в изгнание след обявяването на турската република). Според сведения, след изгонването си принцът бил директор на музей. По времето на срещата с Памук, на дневен ред стоял въпросът какво би могъл да работи принцът в днешно време в Истанбул, решавайки да се завърне. Някой се пошегувал, че той би могъл да е гид в кралския музеен дворец. От този кремък може би е проблеснала идеята на Памук за човек, който става гид на собствената си съдба, превеждайки невидимо посетителите си из къщата, обитавана някога от него.
Няколко турски ученици пушат пред сградата, преди да влязат вътре заради домашно за музея (Памук още не е пристъпил в литературния канон, но книгите му бавно придобиват очертания в допълнителните часове). Учениците, не повече от 15-годишни, се смеят неловко, когато става дума за писателя. Казват, че не е много четен в Турция, поне от по-възрастните, заради либералните му възгледи.
62-годишният Памук, нееднозначно приеман в родината си, всъщност има няколко родини в една – многолика Турция.
Пребивавал дълго време във, но и отвъд Турция, в миналото той е съден от петима турски граждани за обида на турската държавност след изявление в швейцарска медия по повод чувствителната тема за масовото избиване на арменци в Османската империя. Следва оправдателна присъда през 2006 г., след което апелативният съд връща делото за ново разглеждане (следва глоба, сензационни заглавия в медиите).
Силно дискутираната обществена фигура на Памук отразява съвременна Турция, едва побираща калейдоскопичната си същност в романите и музея му. Немаловажни са и най-скорошните обществени събития в Турция. След протестите на площад „Таксим” в обществения въздух се утаява напрежение от изказвания на турския президент Реджеп Таийп Ердоган за ролята на жената (в Турция дори се прокрадват мнения за разделно ползване на градския транспорт от мъже и жени). Тема, косвено или директно засягана от Памук. Затова и модерните туркини в романите му, като „Музея на невинността”, плащат цена на свободолюбивостта, например на една връзка без или преди брак.
Вероника Хохлова, украинска журналистка, която често пътува до Истанбул, разказва:
„В продължение на две години живях в Чихангир и знам, че и Памук е живял там. Успоредно с книгите му помня и текста му за ужасното земетресение в Турция през 1999 г. Там той описва как заедно с негов приятел се опитват да преценят доколко минарето на старата джамия в близост би паднало върху къща в случай, че настъпи ново земетресение. Те правят множество мъчителни изчисления, докато накрая не осъзнават, че не минарето ще падне върху къщата, а е по-вероятно къщата да падне върху минарето. Обичам подобен черен хумор за обречеността, това е добър пример.
Освен Турция, и в бивша Югославия има много примери за такъв черен хумор, както и в Източна Европа като цяло. Всичките ни политически шеги, стари и по-скорошни, са една такава съкровищница.“
Хохлова добавя, че плакала много и при четенето на книгата, и при посещението в музея.
Музеят на невинността може да се нарече една от най-добрите книги на Памук. Ключов негов проект, той е израз на концепцията му за значението на музеите за съвременния човек. Силата на индивидуалната съдба, заслужаваща да влезе в музеите, е в основата на тази концепция. Спояване на противоречията, идентичността, надграждане над житейското напрежение с изгледа към общата бродерия на живота – това е „музейното” значение на този наратив, препариран (или пък пуснат жив) зад стените на музея.
В залите могат да бъдат видени посуда, перлени обеци, червило (главният герой Кемал го открадва в банята на любимата си, вече омъжена), рокля на алени цветя, чаши ракия и помагала за кормуване – множество предмети, които според замисъла конструират живот на любов и спомени, описван от Кемал. Реконструираната с реални обекти измислена история за Памук цели да покаже, че човешката съдба може е по-вълнуваща от репрезентираната национална история. И не по-малко важно е тя да изрази самата себе си – своята собствена тежест.
„Моля ви разсъждавайте върху моята дилема”, гласи едно от сякаш едновременно отвъдните, но и всеприсъстващи послания на главния герой Кемал.
Четири от петте етажа на музея са пространство на многобройни витрини, носещи името на отделни глави от книгата. Според Памук романът и музеят могат да бъдат мислени независимо, и едното не включва задължително прочита на другото. Музеят разказва много и за Истанбул, конкретно за периода от 70-те години до 2000 г. Колекцията, изобилстваща от снимки, разкрива живота на турския елит, представител на който е главният герой Кемал, както и на т.нар. средна гласа, от която произлиза далечната му братовчедка и негова любима Фюсун.
„Това е един по-честен музей”, смята Катерина, гръцка студентка по антропология, която говори сдържано за музея, подчертавайки че разговорът е в същината си неизчерпаем.
„Всички музеи целят да разкажат определена история, много често измислена, като този музей признава тази история за измислена и сякаш успоредно с това, тя е много истинска”, добавя тя.
За Катерина ключът на музея е в това, че посетителите свързват изложените обекти със собствените си чувства и опит. Тя посочва послание от героя Кемал:„Искам всички да знаят, че живях щастлив живот”.
Друг надпис на един от етажите се спира на философската концепция на Аристотел за времето, според която то е линия, свързваща важните моменти от живота. Неслучайно времето е по-скоро мяра за движението според Аристотел. Движение на на земните тела, които обаче пораждат и движение на мисли. Това е фрагмент не само на на любовния, но и на времевия дискурс, тревожещ мислите на всекиго – на посетителите, на критиците, подобно на наратива, придобил веществена обвивка.
„Да четеш и разбираш Памук изисква много търпение – отне ми година, за да привърша „Сняг”. През Музея на невинността човек може да премине по-бързо. В книгата Фюсун умира – нещо, което не усещаме толкова силно в музея. Има и нещо друго в самата история на книгата, което може много да натъжи човек, но за това може да се говори още след нейния прочит”, заключава Вероника.