Външната политика на ЕС – ново лице и стари проблеми
Ройтерс
Изпълненият с превратности опит на Европа да изгради обща политика в сферата на сигурността и външните отношения има ново лице – италианката Федерика Могерини. Европейският съюз обаче е затънал в добре познатите стари проблеми въпреки нейното блестящо начало.
За шестте месеца на поста върховен представител на ЕС за външната политика и сигурността 41-годишната Могерини, която е бивш външен министър на Италия, се опита да накара европейската „мека сила“ и дипломация да заработят по-ефективно. Тя също така инициира преразглеждане на остарялата стратегия на блока в сферата на сигурността, както и на неизпипаната „политика на съседство“.
Могерини възприе подход на по-голяма публичност, отколкото британката Катрин Аштън, която не показваше особена охота да застава пред медиите. За разлика от предшественичката си от Обединеното кралство тя също така използва функцията си на заместник-председател на Европейската комисия, която Аштън пренебрегваше, за да координира ресурсите на ЕС в областта на търговията, хуманитарната помощ и изграждането на държавни институции за увеличаване на лостовете си за влияние.
„Ако съберем количествените характеристики на ЕС и броя на държавите членки, то ние сме първи по влияние. Просто не осъзнаваме каква сила имаме в ръцете си и не я използваме“, заяви Могерини на неотдавнашно заседание, посветено на променящата се среда на сигурност за съюза. „Дори само да впрегнем целия си институционален и финансов потенциал, пак ще можем да оказваме съществено влияние.“ „Хората извън Европа гледат на нас с известно недоверие и казват: Вие имате голяма търговска и икономическа сила, но какво правите с нея?“
Фундаменталното предизвикателство пред Могерини е, че когато нещата станат по-напрегнати, основните сили в ЕС поемат нещата в свои ръце, вместо да обединят интересите, дипломацията и въоръжените си сили под общата шапка на съюза – при все че според договорните им задължения би трябвало да го правят. За Франция, Германия и Великобритания двустранните политически и икономически отношения с големите световни сили – САЩ, Русия, Китай и Япония – са твърде важни и чувствителни, за да ги оставят на Брюксел.
Макар да се възползват от договорените от името на 28-членния блок търговски споразумения, те също така се съревновават помежду си за пазари и влияние. И не са склонни да изяснят с колегите си различаващите се национални интереси и да работят за намирането на общ европейски интерес.
Могерини иска да промени това. „Наистина трябва да говорим за нашите различия“, каза тя. Но според хора, които отдавна са вътре в тези процеси, усилията за интегриране на европейската външна политика са изостанали през последните пет години във време, когато националните бюджети за външни отношения и отбрана бяха орязани.
„Финансовата криза доведе до ренационализиране на много области на европейската политика. Външната е една от тях“, заяви Щефан Лене, бивш високопоставен европейски и австрийски дипломат, който понастоящем работи във фондацията „Карнеги“ за подпомагане на общия мир.
„Схващането, че външната политика може да бъде двигател на европейската интеграция, не е особено правдоподобно. Не мисля, че съществува нужното доверие. Когато нещата наистина загрубеят, всичко ще опре до решенията на национално ниво на няколко големи страни или на коалиции на желаещите“, каза Лене, който в миналото беше представител на ЕС в преговорите за статута на Косово.
Могерини признава тази реалност и е по-прагматична, отколкото „европуристите“ за европейския подход в управлението на кризи и дипломацията.
В случая с Украйна германският канцлер Ангела Меркел заедно с френския президент Франсоа Оланд бяха тези, които посредничиха между Москва и Киев, а не Могерини или председателят на Европейския съвет Доналд Туск.
ЕС играе поддържаща роля в изграждането на консенсус за санкциите срещу Русия заради анексирането на Крим и дестабилизирането на Източна Украйна. Съюзът също така се опитва да използва своите правила за конкуренция и енергийна политика, за да парира могъществото на доминиращия руски газов доставчик Газпром.
Могерини и нейните предшественици водиха преговори с Иран за ядрената му програма заедно с три от членките на ЕС – Великобритания, Франция и Германия, а също и редом със САЩ, Русия и Китай. Но в решителната фаза Вашингтон и Техеран постигнаха ключовите компромиси на тайни двустранни преговори.
Същевременно десетки хиляди хора бягат от войните в Близкия изток и Африка и рискуват живота си в опит да прекосят Средиземно море. Италия до голяма степен бе оставена сама да ги спасява да не се издавят със съвсем незначителна подкрепа от партньорите в ЕС, които се опасяват да не би, без да искат, да създадат по-привлекателни условия за миграция.
След като при президента Брака Обама уморените от войни Съединени щати се оттеглиха от военната си намеса в Близкия изток, Европа не запълни този вакуум.
Повечето държави членки на ЕС, с изключение на Франция, Великобритания и Полша, значително орязаха военните си разходи. Обществената подкрепа за операциите зад граница се изпари отчасти заради смятаните за провал опити на Запада да стабилизира Афганистан, Ирак и Либия.
Франция предприе сама военна намеса, за да попречи на ислямистите да превземат Мали, както и да не допусне Централноафриканската република да затъне в клане на религиозна основа. Париж се обърна към ЕС чак впоследствие с молба за помощ в процеса на мироподдържане и обучение на местните сили за сигурност. Когато председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер наскоро възроди дискусията за обща армия на съюза, предизвика по-скоро недоумение, отколкото враждебност, защото тази идея изглеждаше толкова далеч от реалността.
От 2009 г. ЕС създаде нещо като свое външно министерство със сложното наименование Европейска служба за външни действия.
Тази структура разполага с мрежа от дипломати по целия свят и изготвя проектодокументи за политически мерки за Съвета на външните министри на ЕС, който се председателства от Могерини.
Но службата, чийто персонал е 3600 души, включително помощниците, засега среща трудности да създаде някаква добавена стойност. Като в съветска фабрика сумата на вложените в работата човешки и материални ресурси често пъти сякаш надхвърля произведената продукция.
Скептици като бившия външен министър на Франция Юбер Ведрин смятат цялото това начинание за преждевременно и наивно, посочвайки, че ЕС изразходва твърде много време за изработване на добронамерени становища, вместо да се справя с тежката действителност на един жесток свят.
Освен това съюзът загърби може би най-силния си инструмент за влияние върху своите съседи, като затвори вратата за нови членове с петгодишен мораториум върху разширяването, за който някои се опасяват, че може да стане безсрочен.
ЕС изобщо не изпитва недостиг на кризи по границите си и отвъд тях, но въпреки енергията и комуникативните умения на Могерини, е трудно да си представим, че тя ще успее да стимулира европейските правителства да водят по-единна външна политика.
БТА