Емил Конрад – обичан, мразен, малко чопнато от комици, и нищо по средата
Рекорден интерес към дебютната книга на влогъра Емил Конрад. Той беше и номер две в класацията за най-влиятелни хора в интернет – в Туитър след Кристалина Георгиева, във Фейсбук след Григор Димитров, в Инстаграм на четвърто място.
Заради премиерата на книгата му „Нещата, на които не ни учат в училище“ в една столична книжарница имаше такъв океан от нетърпеливи за автограф ученички, че цял булевард беше блокиран. Името на Конрад бързо се превърна в новина и както винаги светкавично се заформиха два лагера – един на превъзнасящи го тийнейджърки и един на крайни критици, които всеки път болезнено понасят новината, че още някой се е превърнал в тийнидол, сякаш вече си нямат Криско и Джъстин Бийбър. Отношение взе и Иво Сиромахов, който защити Емил Конрад от „хейтърите“ с яростна статия. С нея обаче Сиромахов по-скоро целеше да защити себе си, използвайки Конрад, за да докаже тезата си, че „пазарът никога не греши“.
Емил Конрад е най-популярният български влогър, чиято аудитория по груби изчисления се състои предимно от момичета на възраст 11-16 години, а това е една взривоопасна фенбаза. Защото обикновено се случва така, че ако тези деца харесват нещo, то по-възрастните автоматично започват да не го харесват. Примери колкото искаш – Криско, Джъстин Бийбър, One Direction…
И аз пробвах да видя какво прави този човек и… явно съм остарял, защото нямам обяснение защо толкова го харесват. Четях коментари колко е забавно дадено видео, а на мен изобщо не ми беше смешно. Пусках различни негови видеа на колеги и приятели и никой не се смееше.
Но неговата аудитория го обожава
и зад това явно се крие нещо. А зад огромните продажби на книгата му (над 30 хиляди до момента) не може да има само чар, харизма и добра видеообработка. Затова направих нещо, което надали много хора над 20 години са направили – прочетох книгата му.
Аз принципно съм музикален критик (не литературен) и опитът ми в писане на ревюта показва, че много пъти, когато си мислиш, че нещо ще е ужасно, то се е оказва учудващо добро. И си представях, че такова нещо може да стане и с тази книга. Само че „Нещата, на които не ни учат в училище“ се оказа типична тийнейджърска книга за онзи тип хора, които „по принцип не четат“. Трудно си представям как някой, който вече е прочел поне пет класически добри книги в живота си ще се впечатли от която и да е тийн-книжка, включително и тази. Донякъде иронично, книгата идва и с етикет „16+“.
Проблемите зад тази лилава корица са много, но се оказа, че в нея има и немалко достойнства, които повечето критици на автора удобно забравят да изтъкнат. Конрад дава добър акъл за някои неща, осъждайки конформизма, пушенето, хомофобията, насилието, прекомерната употреба на модерна техника и други. Той напада и досадните музикални риалитита и псевдозвездите, които произвеждат те – много добра теза, за пред младите му читатели, защото именно те създават псевдозвездите, които после ни се налага на всички нас да слушаме навсякъде.
Ето го въпросният абзац:
„Ако нещо действително не ни харесва или пък много ни харесва, по-добре е да си кажем. Дали ако си премълчим, няма да е по-зле за околните!? Ето така се появяват не можещи да възпроизведат дори един правилен тон хора в музикални телевизионни формати. Пък накрая чак им пляскат. То реве и се дере. Те му пляскат. Как да го излъжеш. Лошо е, че родителите и приятелите му не са прекрачили тази, толкова трудна за прекрачване, граница и не са му казали: СПРИ ДА ПЕЕШ. Ама нейсе, лъжат ги.“
За съжаление, подобни добри абзаци в книгата не се срещат често, а дори да ги има, те биват засенчени от не особено здравословни тези. Например:
„Аз нямам нищо против тревата и нейното легализиране, макар да е нещо, което аз не употребявам. Моята трева е алкохолът. Харесвам алкохол и пия, когато искам. Приятно ми е. Ако хората, които пушат трева, изпитват същото, което изпитвам аз, докато пия алкохол, с две ръце съм „за“ тревата.“
Разбираемо е желанието на Конрад да бъде максимално честен и открит в книгата си (която, напомням, идва с етикет „16+“). Но поколението на новия век определено
няма нужда от повече стимулация да пие
и пуши (каквото и да е). Тези неща им се навират в лицата от билборди и екрани, та няма нужда да виждат подобни призиви и в единствената книга, която някога са чели отвъд „Под игото“, от което с право им се е „повдигало“ в 5 клас.
Друга по-сериозна тема, която Емил Конрад подхваща, е тази за насилието, против което той очаквано се обявява. Само че преди това разказва следното:
„Когато бях на седем години, обикновено си играех с децата в междублоковото пространство. Може да го проверите в Google! Едно момченце ми лазеше по нервите толкова много, че исках да го набия. Не можех да го сторя това,защото бях хилав и слаб. Другите можеха. Използвах другите. Един ден излязох от нас малко по-рано в междублоковото пространство, постриган по най-идиотския начин. Сам бях взел ножиците и се бях стригал, докато баба ми готвеше. Когато дойдоха другите деца, им казах, че въпросното дразнещо ме момче ми е издокарало такава „прическа“. Така го набиха, че повече не стъпи на детската площадка.“
Надали някой може да си извади добри поуки от подобен разказ. Някак не е окей да разкажеш нещо такова и после да кажеш, че си враг на насилието. Още повече когато малко по-късно виждаме още малко размисли на тема „насилие“:
„Аз съм крайно нетърпелив с хората. Когато някой е отегчителен или прекалено тъп, просто искам да го ударя. Не изпитвам нуждата да му направя забележка. Дори не считам, че заслужава обяснение.“
Ясно е, че това е хумор, но е спорно дали аудиторията му ще го разбере като такъв. Подобна теза (макар и много по-ярка и груба) изказва и стендъп комикът Луис СК. Конрад може да се е вдъхновил именно от Луис СК за нея.
Друг комик пък, от който имам
съмнения, че Емил е заимствал идеи,
е Джей Ларсън. Ето цитат от книгата:
„Като ви звънне телефонът и се изпише непознат номер, какво правите? Да, игнорирате го. Затваряте му. Е, не и аз. Нямам идея дали това не е някой интересен човек […] Вдигайки телефона […] от другата страна се чува дрезгаво и нервно:
– Какво става, Ники? …
Аз мълча малко, но решавам, че няма да разочаровам човека, а и без това имам трийсет минути свободно време. Отговарям:
– Нищо, с теб какво се случва?
Той, още по-нервно и вече на висок глас:
– Нищо, но искам да знам защо си ми предал непълните документи за сделката, при положение че сме минали тънко и сме излъгали за крайната цена, така че да останат 500 000 за нас…“
До тук е моментът с допирните точки с историята „Wrong Number“ на Джей Ларсън. Всеки сам може да сравни с видеото и да прецени дали става въпрос за плагиатство, или за случайно съвпадение на подобни истории.
Разбираемо е защо родните писатели са се засегнали чак толкова много от високите продажби на тази тънка книжка. Много хора, пишещи много по-добре от много години не са продали и една десета от бройката, която Конрад продаде само за месец. Подобно нещо може да обезкуражи много автори –
защо им е да правят добра литература,
когато един 25-годишен младеж разказва историйки на стотина страници малък формат и ги разбива по продажби? Но нека се замислят и те – значат ли продажбите, че Конрад е по-добър писател? Това са пазарни цифри, а изкуството не е математика.
Основната причина, поради която не харесах тази книга е, че в нея де факто не се казват наистина важните неща, на които не учат децата в училище. Като например как да имат критерий, да имат собствено мнение, да анализират сами поднесената им информация и прочие. Другата основна причина е, че …ако сте над 18 години, надали сте част от аудиторията на тази книга.
За финал, в последната глава „Смърт“ Конрад прави лошо впечатление с незнайно откъде вдъхновено изказване, което поне аз не разбирам: „Смъртта е най-шибаното нещо на този свят. По-шибано от нея са само лицемерните копелета, които изказват съболезнования.“
С това горе-долу се изчерпват и поводите за по-сериозна критика към „Нещата, на които не ни учат в училище“.
Важно да се види, че не всичко е черно и бяло, особено когато говорим за някакъв вид изкуство, както и че полярните мнения не са нито верни, нито полезни. Затова поне на мен ми се искаше Конрад да използва популярността си, за да даде някои по-важни напътствия на децата, които четат книгата му – защото те ще я прочетат. За тях е важно да постигнат моментално своя пик на „ентъртейнмънт“ моментално и на всяка цена. А книгата му е отправната точка, от която ще съдят всички други книги, попаднали в ръцете им оттук нататък.
В крайна сметка, ако след като прочетат тази книга тези деца се върнат в книжарницата и си купят още една книга – това ще е истинската, но негласна победа на Емил Конрад. И дано ги призове да сторят това в евентуалните си следващи произведения.