Лидия Димковска: Заедно протестират македонци, албанци, роми, турци… Груевски трябва да падне
Македонската писателка Лидия Димковска пристигна у нас за премиерата на романа си „Резервен живот”, отличен с Наградата за литература на Европейския съюз през 2013 г. Премиерата се състоя на 19 май от 19 часа на сцената на Пролетния базар на книгата в НДК. „Резервен живот” е покъртителна лична история, през която отеква голямата тема за равносметката след политическото разделяне на бившата югославска федерация. Сребра и Злата са сестри – сиамски близначки. Те си мечтаят да бъдат разделени. След рискована операция оцелява само едната от тях, Злата, чийто глас ни води през страниците. Романът сплита болезнени теми и мотиви като отстояването на правото на идентичност, сбъднатите пророчества, тежкото бреме на вината, акултурацията, семейните ценности и традиции, нищетата на духа, дегизирана като социална бедност. Присъствието на Лидия Димковска в литературата на Македония, а вече и на Европа, е осезаемо и автентично. Родена в Скопие през 1971 г., където завършва литературознание в университета „Св. св. Кирил и Методий”, тя има в творческата си биография пет книги с поезия и два романа – „Скрита камера” и „Резервен живот”, издадени у нас от Издателство „Колибри”. Живее и работи в Словения.
– Госпожо Димковска, след Куманово накъде отива Македония?
– Трагичните събития в Куманово само още повече задълбочиха политическата криза в Македония. Два дена по-късно подадоха оставка министрите на вътрешните работи, на транспорта и директорът на Службата за сигурност и контраразузнаване. И макар че задуха вятърът по-приятно, все пак това не е достатъчно. Протестите за оставка продължават в държавата с още по-голяма сила. И което е най-важно, обединиха се всички, на които им е по-важна демокрацията от разделенията – заедно протестират и македонци, и албанци, и роми, и турци, както и всички други народности. Подобно нещо не се е случвало в по-новата история на Македония. И тук, в Любляна, където живея, в неделя имаше протест за солидарност с гражданите на Македония. Авторитарното управление на Груевски трябва да падне и това е единственото възможно решение за Македония.
– Можете ли с няколко изречения да убедите читателите да си купят и да прочетат вашия роман?
– Не е много коректно да се пита такова нещо автора, но, добре, хайде на шега ще ви отговоря. Според отзивите на читателите в Македония моят издател направи следния извод: романът от 520 страници като цяло се чете за два дена и половина. Преди няколко дни излезе третият тираж. А тази сутрин една читателка ми написа: «Вълшебен, силен, и надреален роман. Роман, който ме стопли». И наистина, идва лято, но в душата невинаги е толкова топло, та за това романът ми може малко да стопли и българския читател.
– В каква степен разпадът на Титова Югославия промени дотолкова вашия живот, че ви вдъхнови да напишете „Резервен живот”? Доколко сюжетът е автобиграфичен?
– Разпадът на Югославия е само един от контекстите на романа и е метафора на разединението на иначе слетите републики, както и главите на моите героини – двете сиамски близначки. Всяко разединение, разделяне иска жертва, обикновено смъртна жертва. Трагедията се състои в изгубените животи, домове, семейства, а не в разпада като такъв, който ако беше мирен и хуманен, щеше да бъде израз на демокрация и зрялост. Романът преди всичко е посветен на моето поколение – хората, родени през 70-те години. Поколение, което нямаше време само за промени в личния си живот. Поколение, на което му се случиха много трагедии – на историческо и на политическо, а и на лично ниво. Сюжетът обхваща периода от 1984 до 2012 г., засягащ живота на главните герои от тяхната 12-годишна възраст, та до 2012 г., когато разказвачката е вече преминала 40-ата си година. Това е не само личната история на двете близначки, но и разказ за света, в който живеят – животът в периферията на Скопие, на Балканите, всички онези промени, които се случиха в Югославия, войните, разпада и промяната на системите в Европа. Скопие–Лондон–Скопие е оста, по която се движат събитията, но Злата – като разказвач и като свидетел на всичко, което се случва, говори и за събититията в Сребреница, в по-ранната Югославия, в Европа… Разказва и за пътуванията си в Америка, Китай…Така че много гласове и визии от различни политически системи и контекст се събират в едно. Винаги са ме интересували граничните разкази за живота, пресъздадени в книги, необикновените персонажи, крайностите в живота на хората, положителните и отрицателните постъпки, всичко във възходяща, но и в низходяща линия. Във всеки случай това, което е различно и отстъпва от всекидневието, в същото време е част от него.
– Смятате ли, че човек може да издържи на всякакви превратности – исторически и психологически? Ако отговорът е „да”, как се справят героите ви?
– В романа разказвачката Злата казва: «И все пак животът продължава. Не знам дали в това се състои всяко щастие и нещастие на живите. Колективните трагедии и трагедиите на колектива, колкото и да са силни, не могат да надхвърлят индивидуалната трагедия. Нито пък комедията. Също така: «трагедиите не правят йерархия. Трагедиите се случват една след друга, а не една върху друга». Героите на моята история преминават през страшни премеждия в живота, техните индивидуални трагедии се случват заедно с историческите, и преди всичко с военните трагедии в бивша Югославия. А на края човек се издига над себе си, дори да умре.
– Остана ли нещо между редовете, когато разказвате за драматичната история на двете сестри? Какво премълчахте или оставихте на читателя сам да усети?
– Всяка история за живота , каквато е и историята на близначките Злата и Сребра, е история с отворен край, и не свършва със смъртта. И докато трае, крие много нюанси, които могат да се съберат само в един роман. Читателят може сам да съпреживее голяма част от събитията и да се идентифицира с тях и да продължи историята и извън книгата, чрез собствения си живот.
– Вашият роман спечели Наградата за литература на Европейския съюз през 2013 г. Състоя се премиера на българското му издание на 19 май на Пролетния базар на книгата в Народния дворец на културата в София. Вълнува ли ви срещата ви с българските си читатели?
– Да, много. Мисля, че всеки писател трябва първо да бъде четен и признат у дома, в собствената си страна, и след това в съседство, и най-накрая и по света. Това, че романът е издаден от отлично издателство като «Колибри» и ще бъде представен на Пролетния базар на книгата в София, е за мен и субективно, и обективно щастие. Знам, че ме очаква хубава среща с българските читатели, но също така и че се случва един по-добър обмен на българската и македонската култура, както това е редно в ХХІ век.
– Смятате ли, че сюжетът на романа ви ще бъде разбран в България, след като десетилетия наред българо-югославската граница в известна степен беше като Желязната завеса?
– Сигурна съм, защото става въпрос за човешка, психологическа история, която чисто географски може да се случи навсякъде по света, а навсякъде хирата също чувстват и преминават през подобни предизвикателства в живота. През 1991 г. македонско-българската граница отвори Желязната завеса, която въпреки това имаше дупки и по времето на Югославия, през тях българите и македонците не само общуваха, но и разменяха някоя и друга стока и информация. Сещам се за българите, които идваха в селото на баба ми и дядо ми в Източна Македония и продаваха най-вкусната халва и най-малките парфюмчета от рози и се връщаха вкъщи със стоки, които ги нямаше при вас. Да не забравяме и това, че България първа призна държавата Македония след разпадането на бивша Югославия. Пътувайки към Румъния, където живях няколко години, често съм преминавала българо-македонската граница. На същата тази граница в романа загива един от героите ми, така че романът е свързан и с българската реалност.
– Ако не е тайна, пишете ли нов роман и какъв ще е сюжетът му?
– Да, пиша нов роман, роман за изгубени домове, хора и градове заради политически и лични причини в определено време и пространство. Човешки съдби , разказани и от женска, и от мъжка гледна точка.
Интервюто е взето със съдействието на Издателство „Колибри”.