„Левски” – отборът на нашите сърца

Аз преобърнах, каквото и да значи това, живота си на една почтена възраст. Тогава реших да остана да живея в Париж, тоест да започна своя живот наново, на непознато място, сред други хора…
Поех най-огромния си риск в своето битие, пълно с рискове.
И сега, след дълги години, осъзнавам, че едно от най-стойностните и чисти неща, което ми е давало сила през цялото време на трудности и неистово напрягане в живота ми на българин в България и в чужбина, което всъщност е осмисляло моето пребиваване на тази земя, е обичта към чистото име „Левски”!
Без тази обич аз щях да бъда неизмеримо по-беден. А и надали щях да имам куража да поема рисковете на живота си.
Защото той, „Левски”, за разлика от много други хора в живота ми, никога не ме предаде, сигурен съм, и не ще ме предаде! Както и аз него, разбира се.
И защото това не е обикновена обич. Това е обич, идваща от сърцето и пак утаяваща се в него, сърцето…
Да можеш, а което е и по-важно, да получиш възможността така да обичаш, не е никак малко, нали? Особено пък за един временен човешки живот, и то на един българин…
Левскар значи Свобода, на „синия“ запалянко най-добре му приляга да е с високо вдигнато чело, а не с унил поглед! На препълнения стадион „Васил Левски”, по време на честването на стогодишния ти юбилей, привържениците ни доказаха най-накрая чий е „Левски“! Той, отборът на Апостола, е НИЧИЙ! Защото негов единствен собственик е българският народ! Той е отборът на нашите сърца! А има ли нещо, което да е по-силно от зова, от тласъка на сърцето, приятели?
Още веднъж – поздрави за стореното и … празникът да продължи… Дори и мъничко с тази моя дан, тоест книгата ми… Колко е хубава тази мисъл на войводата Яне: “ Не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме“, нали? Да, сега идва най-трудната задача – да превърнем сивия делник в… празник. Във вечен „син“ празник! САМО „ЛЕВСКИ”!

За моя „Левски” или думи за Гената

Тази книга за моя „ЛЕВСКИ” не би била възможна, ако не бяха тези хора, тоест членовете на тъй наречената от мен СИНЯ ОБЩНОСТ .
Случи се така, че веднага след завършването на университета във Велико Търново, аз се озовах в едно симпатично и много, много „синьо” градче – Кюстендил.
Там, още от първия ден, спонтанно и по воля на съдбата, станах частица от една групичка влюбени до полуда в любимия отбор „Левски” хора.
Евгени Буховски, Бог да го прости, или Гената, както всички му викахме с любов, Борката, художникът Борислав Испорски, с неговата неизменна усмивка, останал ми верен и топъл приятел и до днес, ветеринарният лекар Стойне Тодоров, неговият приятел д-р Любомир Павлов, историкът-журналист Денчо Митев експанзивните младоци Ангел Байрактарски, днес прокурор, Сашо, Румбата и брат му, готвачът-виртуоз от тогавашния легендарен ресторант „Москва” Стоянчо и неговият приятел от военното окръжие Георги, автомобилният инструктор Данчо Кюркчиев, вечно усмихнатият Иван Цветков – Ванката, зевзекът Сашо Ряпов, неврологът д-р Кюркчиев, Боянчо, бивш футболист от „Велбъж”, бай Цвятко Харизанов, Иво Сарафски-Автографа, Стефан Джонев… – това бяха чисти в любовта си към любимия отбор мъже и юноши, те не осребряваха за нищо на света своята обич, не търсеха облаги, дори и помисъл нямаха за това, те обичаха синия цвят, те бяха просто люде-левскари и в душата си…
Тези хора, а и още неколцина около тях, бяха моята общност, моите роднини, моите най-близки същества, които в един от най-трудните моменти на моя живот бяха и моето упование, и надежда, и радост…
Представяте ли си – по ирония на съдбата попадаш в едно абсолютно непознато до този момент за теб място, къде е родното Малко Търново, къде е Кюстендил, да точно по диагонала на родината…Попадаш на улицата – сам, без познато лице, без надежда…
Но с „Левски” в сърцето си.
И всъщност това се оказва твоето спасение!
Защото изведнъж, без дори до този миг и да си предполагал, че тези хора съществуват, ти ставаш приятел с тях, само заради това, че си левскар. И те безкористно, само защото сте привърженици на един и същ отбор, са готови да ти окажат помощ от каквото и да е естество.
Сега – вече наближаващ шестдесетте години, мога да кажа убедено – най-добрите ми, най-верните ми, в тази иначе невярна наша България, приятели, спечелих чрез общата ни обич към „синята” машина.
Тази неистова, понякога стигаща до маниакалност обич към един футболен отбор в ония години, когато светът бе затворен за нас, българите, бе източникът и на малките ни, но неподправени и дълбоки радости, ония мигове на усещане за все пак истински изживян живот и радост от земното ни съществуване. Тръпното и незаменимо усещане за Свобода!
Нима някога, дори и да имам десет живота, биха се повторили ония невероятни мигове на спонтанна, неподправена и дълбока като планински извор радост, която избухваше сред нас, представителите на „синята” общност, когато любимият отбор спечелеше поредната си победа?
Обикновено ние тръгвахме с няколко коли от Кюстендил към София, Перник или Благоевград – там, на стадионите, където играеше нашият „Левски”.
Тръпката се раждаше още от уговорката предния ден, събирахме се на нашето място – там, пред павилиона за вестници в центъра на Кюстендил, в подножието на прочутия хълм Хисарлъка. Под завистливите погледи на „червените” привърженици ние, усмихнати, предвкусващи идната радост, се уточнявахме – бавно, така-а-а, с една неподражаема наслада, до последния детайл за утрешното пътуване-пътешествие…
О, тогава нямаше по-щастливи хора на този свят от нас, нямаше тогава по-щастлив човек от Гената!
Този едър, попрегърбен мъж, останал за мен еталон на безгранична любов към „Левски”, стар ерген, живеещ сам с възрастната си майка, тогава бе в стихията си. Той ходеше напред-назад като замаян, но с достойнство, пушеше хубаво, така-а-а, с настроение и респект играеше цигарата му под къдравия, малко поопоскан и поръждавял мустак…
– Ей, да сте точни – все повтаряше Гената, обръщайки се към нас, останалите – да не забравите часа, че трябва навреме да отидем, да вземем билети, да седнем на трибуните…
Да, това бяха ония истински мигове на Гената, късовете време, когато той се усещаше… човек.
– Хайде стига, бе, Гена, ей, ще ни побъркаш – хубаво се смеехме ние…
Толкова незабравими мигове… Толкова мачове…
Ще си позволя сега да споделя с вас няколко думи само за един от тях.
За този мач, чудо на чудесата, всъщност такъв винаги бе поредната среща на „Левски”, ние … закъснявахме.
Причината бе необикновена – на срещата не идваше… Гената. Усетихме, че нещо лошо има.
Аз хукнах към тях.
Гената иначе бе особен характер, саможив, трудно разкриваше, дори и пред нас, неговите най-близки приятели, неща от личния си живот. Така че за първи път отивах в дома му. И когато звъннах на вратата на апартамента му, дочух кашлица – дълбока, болна кашлица…
Ясно, Гената имаше проблем със здравето.
Така и се оказа.
Той седеше, подпрян на масата, пред него бе разтворен старият му, оръфан портфейл, от който, личеше си, бе извадил преди мигове стара, с пожълтели краища снимка на… Гунди… Да, на големия Георги Аспарухов…
– Как няма да дойда – пресрещна ме той – Само малко посъбирах сили, че нещо ме присвива…
Посъбирал сили… Та той цял се тресеше…
После Гената погали, сякаш баща гали новороденото си отроче, снимката …
Винаги ще помня тези мигове. Там, в бедното жилище на моя приятел, самият той, един самотен иначе, болен, тежко болен вече възрастен човек, застанал сякаш пред икона…
Гената погледна пак снимката, устните му се раздвижиха и… стана.
И тръгна. Чух като в просъница:” Ей, какво щях да направя? Да изтърва мач на моите…”
Стоях, мълчах.
После и аз тръгнах след него.
Тогава за първи път закъсняхме за мач. Но никой не протестираше. За зла участ противникът на „Левски”, „Локо”/София/, ни поведе на стадион „Васил Левски”. Тежък мач, както се казва – закучи се… А пък и едно време – сняг, мокър и лепкав…
Ние вече се бяхме духом предали. Не играеха добре нашите. А и съдията как подпираше локомотивци… Да, май този път нямаше да има радост…
Но Гената не мислеше така. Той всъщност нищо не казваше. Но лицето му, макар присвито от болката в корема, а и от негативния резултат, все пак излъчваше надежда. А ние я познавахме тази негова надежда. И тя все още ни поддържаше поизлинелия вече дух. Да, нямаше начин да не победим!
Така и стана. Към края на мача нашите се вдигнаха на щурм – гол, втори…
Тогава се обърнах.
И изтръпнах – Гената, застанал прав, сияеше. Представяте ли си – възрастен, в цял ръст човек, без горна дреха, свалена по всяка вероятност в промеждутъка между головете, във вълмо от сняг, със снежинки и по гъстите вежди – същински дядо Коледа…
И една отворена широко-о-о, ама толкова широко-о-о уста…
И един вик – така-а-а, отвътре, от най-дълбокото – Хо-хо-хо…
И нямаше следа нито от треската, нито от кашлицата, нито от страданието по лицето му…
Тогава аз разбрах, че един човек може в своя живот да достигне до най-пълното сливане с радостта от живота…
Да, радостта от живота…
Всъщност така и си представям надгробния знак на лобното място на Гената, което ние, неговите приятели, му дължим – фигурата на един изправен, устремен в полет човек, със сияещо лице и едно „хо-хо-хо”, идващо от широко отворената му уста…
Паметникът на „синия” запалянко!
Нашият Гена… Този почти анонимен привърженик на любимия ни отбор, чието благо лице винаги ще е в сърцата ни.
Тук бих искал да направя едно отклонение.
Сега, вече от години живеещ в Париж, виждайки и усещайки на всяка крачка как французите умеят и най-незначителното събитие в своя живот да превърнат в радост от мига, аз разбирам, че по онова време, без да съм и знаел, без да съм и предполагал, аз всъщност съм преживявал най-хубавите мигове от своя живот.
И то благодарение на „Левски”, благодарение на своите приятели от „синята” общност… И най-вече – благодарение на Гената. На този иначе невзрачен, със сивичък и постен животец кюстендилец, който обаче ми показа силата на съпреживяването, на сливането с една идея
Затова за тях, моите левскари от Кюстендил, е тази моя благодарност, изразена в настоящата книга.
Приемете я, приятели, със сърцето си! Така, с дъбокото на сърцето си, както я писах и изстрадах и аз. И не само заради нас, заради оня почти еднообразен соцживотец, който все пак живяхме и май продължаваме да живеем. Но и заради Гената, заради „синята” памет, закодирана в онова негово лобно място, което май никой от нас вече не помни и не знае в кой край на кюстендилските гробища е. Но носи и ще носи, докато и ние сме на тоя свят, а може би и отвъд него, в сърцата си.
Заедно с фигурата …
Да, фигурата на изправен човек, устремен в полет…

Из подготвената за печат книга „Сини сърца”