Георги Марков до Любомир Левчев: Чайката, в която се возиш, е твоя катафалка
Поетът Любомир Левчев отговаря на това писмо на Георги Марков, четено и по чужди радиостанции, 40 години по-късно (отговорът и биографични бележки за двамата писатели виж по-долу)
Писмото на Георги Марков е публикувано за пръв път в интернет 2006 г. в сайта liternet.bg. Тук е с незначителни съкращения:
Драги Любо,
Много мислих дали въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равно на смърт. Зная също, че опитът да направиш равносметка на чужд живот, те поставя в положение на съдия, който се е самоназначил, и че съденето е далеч по-лесен процес от разбирането. Зная, че освен инфлацията на парите, нашето време ни предлага жестока инфлация на думите. Зная каква ще бъде реакцията ти, когато това писмо, записано от монитора, бъде поставено една сутрин на бюрото ти – леко ще потръпнеш, ще ти стане неприятно, ще се изчервиш… и дълго време няма да се решиш да го прочетеш. Зная какъв ще бъде отговорът ти – американското, английското или китайското разузнаване са ми платили да “ударя” по авторитета ти (въпреки че аз няма да ти задам глупавия въпрос: “Кое разузнаване ти е платило, за да бъдеш това, което си?”). И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да ти го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш.
Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив – дължа му честитка за рождения ден.
Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност си спомняш нещо от
времето, когато бяхме заедно
Например, нашето четене в Ловеч или нашите смешни уроци по италиански, или онези приказни нощи в Боровец край камината и Луис Армстронг, чиято музика ни беше по-близка от цялата партийна идеология, и ако тогава някой се опиташе да ти каже, че той е идеологически диверсант, ти би го ударил. Това беше времето, когато критиците-ветропоказатели не желаеха да споменават името ти, а те поставяха в “и други”. Това беше времето, когато ти беше далеч от дяволската стълба на Христо Смирненски. Аз не ще ти припомням други моменти от тези години, когато много неща ни сближаваха и съвсем малко разделяха.
Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет. Но аз не ще се въздържа да спомена две картини от твоето преображение, на които бях свидетел. Знаменитото гласуване в Съюза на писателите на 12 април 1968 г., когато ти застана на трибуната заекващ, пламнал от срам и неудобство, за да спасяваш кауза, в която дълбоко не вярваше (бел. ред. – възможно е Марков да греши годината – вероятно става дума за гласуване в Съюза на българските писатели на декларация против Солженицин през ноември 1970 г. Тогава петима души Благой Димитров, Христо Ганев, Марко Ганчев, Валери Петров, Гочо Гочев отказват да гласуват декларация против писателя и са изключени от БКП и СБП). Трябва да ти е било много тежко да изпълниш поръчението. Съмнявам се дали пребогатото заплащане след това те е компенсирало.
И другата картина, когато в края на същата година двамата отидохме на високопоставената вечеря в Боровец, където сякаш посоките ни бяха предопределени. Аз направих много лошо впечатление на нашия високопоставен домакин с невъздържаността си, а ти спечели – с благоразумието си. Тази нощ, в която избраха Никсън срещу Хъмфри (бел. ред – президентските избори в САЩ, ноември 1968 г.), аз видях как дяволската стълба се спусна пред тебе и ти без колебание сложи крак на първото стъпало. А дяволът от върха се смееше. После вече не те видях. В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на “Литературен фронт”, дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията ти.
Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху
стълбата на кариерата (искам да кажа – асансьора)
…Може би си придобил онзи професионален навик на някои наши ръководители да гледаш хората, без да ги виждаш, и да ги слушаш, без да ги чуваш. Защото това идва от закона на Стълбата. Не съм сигурен и не зная много неща около тебе. Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен – че ти не си щастлив. Това ясно личи от последните ти стихове и от статиите ти, които по повод или без повод пишеш, това личи от експлозията на гняв и безсилие, на болезнено съзнание и тъпо самодоволство, на бунт и на раболепие. Би ли могъл да си представиш Христо Ботев като доверен камериер на Мидхат паша?
Преди време ми казаха, че неотдавна си правил опит за самоубийство. Прощавай моята жестока нетактичност да спомена това, но аз искам да бъда напълно обективен и да нарисувам образа ти такъв, какъвто е. Моята позиция и фактът, че мога да казвам точно това, което мисля, без някой да ме цензурира, съветва или коригира, ми дават възможност, която нито един в държавата под твоята стълба няма. Така че ако един ден историята потърси достоверни свидетелски показания, вероятно би се позовала на мен с повече доверие, отколкото на хората около теб. И сега вече стигам до сърцето на твоя конфликт и на нашия конфликт. Въпросът е за вярата. Наистина.
И нека ти кажа, че поводът за това писмо за съжаление не е последната ти поема, а статията ти във вестник “Народна култура” под заглавие “Верую на новия човек”.
…Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия
еквивалент на Рачко Пръдлето
Един поет може да вярва в едно или друго, може да приема една вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази – все едно какво и колко пъти. Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно – няма право да не бъде поет!
Но въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо – наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взима насериозно. И това съвсем го влудява.
Или да вземем думите ти, че
“Солженицин е белогвардейска отрепка”
Аз не ще разисквам с тебе дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща “Чайка“-та, в която се возиш, в твоя катафалка (бел. ред. – „Чайка“ е марка съветски лимузини, на каквито се вози висшата партийна номенклатура до 70-те години, когато ги сменя с мерцедеси). …
А аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат “идеализмът” да им се плаща, искат “героизмът” да им се плаща, искат да им се плаща загдето “вярват”, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.
…
Моля те, прочети това, което си писал. Или искаш аз да ти го прочета. Ти говориш, че буржоазията нямала никакъв морал. Бих те посъветвал да попиташ майка си, ако поне вярваш на нея. Далеч съм от мисълта да защитавам буржоазията, но
нима ти смяташ, че не си буржоа?
Нима думите на Маркс, които цитираш, че буржоазният морал бил покупко-продажба, не важат главно за тебе и за твоето общество, което е прекопирало всички дяволски черти на буржоазния свят, без да запази нравствените задръжки на морала му. Ти знаеш много добре за какво говоря.
…И затова на мен ми звучат така странно и весело твоите думи, че “буржоазната идеологическа диверсия се стреми да руши нашите морални ценности”. Какво каза? Чии морални ценности? Какви морални ценности? Казват, че къртиците край Панагюрище измрели от смях.
Но аз пак се връщам на въпроса за вярата. Беше време, когато ти наистина вярваше, беше време, когато ти би се потресъл от статията, която десет години по-късно ще напише твоят двойник, беше време, когато твоята вяра не се разхождаше по страниците на нечистоплътни вестничета като “Народна култура”, а стоеше в кръга на твоята интимност, беше време, когато ти произнасяше думите социализъм и комунизъм със свещенодействието, с което Солженицин днес се прекръства. Беше време, когато ти вярваше, че всяко голямо обществено преобразование започва с личния пример, че не партията прави комунистите, а комунистите правят партията и че обществото не е уплашено инстинктивно стадо, а хармонична структура от високо съзнаващи личности.
Къде отиде всичко това? Къде отиде твоята вяра? И въобще вярваш ли в нещо, тъй като веруюто ти е доказателство за отчаяно бездънно недоверие.
Или може би аз преувеличавам, може би просто съм те сбъркал. Може би ти просто като всички други систематично и трудолюбиво си разигравал играта на думи и званието “поет” да е било само най-ниското стъпало на блестящата ти кариера… Не, това не вярвам.
Знаеш, че винаги съм бил фанатичен оптимист. Не защото съм вярвал, а защото съм искал да вярвам. И сега искам да повярвам, че един ден, една най-обикновена сутрин ти ще се пробудиш, поетът ще се пробуди, ще издържи сътресението на първия действителен контакт със себе си и шокът, който ще последва, ще го накара да скочи от стълбата, за да се върне там, където му е мястото, където никой не ти плаща за вярването, а за невярването си плащаш ти!
Твой: Георги Марков
От liternet.bg с малки съкращения.
Георги Марков е роден 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. e публикувана първата му книга сборник с разкази. През 1962 г. излиза „Мъже”, награден като най-добър роман на годината. Следват книгите „Победителите на Аякс”, „Портретът на моя двойник” и „Жените на Варшава”, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Цензура не допуска издаването на неговия роман „Покривът” и на пиесата му „Комунисти”. Негови пиеси са поставяни в сатиричния и др. театри. Съсценарист е на най-популярния сериал по онова време „На всеки километър”. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си, сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа”. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, а на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен с отровна сачма и умира на 11 септември в лондонска болница. След неговата смърт на Запад излизат „Есета” и „Задочни репортажи за България”. У нас те са публикувани след 10 ноември 1989 г.
…
Любомир Левчев e роден 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Библиография и библиотекознание“. Първата му книга с поезия „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г., като до момента има издадени общо 58 негови книги със стихове, мемоари, три романа. Негови книги са превеждани в повече от 30 страни. Автор е и на сценарии за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“ и „Сладко и горчиво“.
Работил е в Радио София и в. „Литературен фронт“. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. Член на ЦК на БКП и народен представител до 1989 г. От 1991 г. е собственик на издателска къща „Орфей“, издаваща стихосбирки и едноименно списание. Има множество награди за поезия и държавни награди в България, също и във Франция, Русия (СССР), Венецуела и др.
Левчев отговаря задочно 40 години по-късно по бТВ
През януари 2015 г. в предаването „120 минути“ по бТВ поетът Любомир Левчев отговори задочно на писмото на Георги Марков:
„Има основание да ми се сърди, защото се готвехме да пътуваме заедно до Италия, дори учихме езика заедно, но в последния момент аз се отказах. Казах му: „Джери – и аз, и ти сме женени, но аз имам деца, за които да отговарям. Ти си белетрист, като отидем в Италия, ще имаш някаква надежда, че с книгите си можеш да живееи, а аз с моите стихчета как ще живея в Италия?! Той се ядоса много и така и не тръгнахме да пътуваме заедно”, казва писателя.
В предаването той разказва още, че когато Георги Марков се обръща към него с писмото, поетът решава да му отговори, на свой ред да му напише писмо. За да го изпрати, иска разрешение „отгоре” (тоест от Тодор Живков): „Писмото имаше политически характер, отидох да поискам разрешение. Разговарях с Тодор Живков. Той ми каза: „Не, те това искат, да започнете дискусия с Георги Марков!”
Поетът разказва също, че именно дисидентът го запознава с Тодор Живков, води го при него със собствената си кола на една от срещите им.