Паметникът е кофти, ама изтрещяването е по-голям проблем
Паметникът на Самуил е грозноват, недодялан и ретро. Уж да бъде реалистичен, а е кичозен. Това е мнението на пишещия тези редове. Но не смея да го кажа, след като започнаха такива бурни реакции. Истерията за паметника омаловажи и се загубиха по-сериозни критични анализи по въпроса, като този на проф. Ивайло Дичев (виж тук).
Не е толкова трагично, че го поставиха на площада до църквата „Св. София“. Това да й е кусурът на София – един паметник повече. След време сигурно ще го преместят.
Македонско е, помпозно патриотично, но след такива реакции – „К’ъв е тоя Дарт Вейдър?“, „Защо държи скоростен лост?“, „Освен че му светят очите, защо не пуска и пара през носа“ и т. н. как да коментираш сериозно?
Реакциите срещу паметника са напълно объркани политически. Интелектуалци и т. нар. протестъри скачат срещу патриотари и националисти, а паметникът е поставен по инициатива на „техния“ Плевнелиев и назначеното от него служебно правителство, и герберската община, с конкурс, с оценяване на проекти и всички законни процедури. Проектите излязоха в медиите, никой не е обърнал внимание тогава.
Било кич. Ами кич – това са вашите башибозуци на власт, това им е естетиката.
Всъщност какъвто и паметник да сложат някъде у нас, ще скочат недоволни. Скулптурата на спирката на метрото при летището е съвсем модернистична, ама също напълни блоговете на свободно интелектуалстващи с публицистичен патос.
Така е от време оно. Скулптурна композиция на един от най-добрите ни скулптори Павел Койчев беше поставена на гаровия площад в Благоевград в края на комунизма. Модерна, символична, с идеята за път и пътник, малко в посока на работите на Хенри Мур. И благоевградското общество се разгневи, че бил грозен, което накара тогавашния местен феодал Лазар Причкапов да махне паметника. След време извадиха скулптурата от склад и я докараха в София, пред Галерията за чуждестранно изкуство. Предаването „Куку“ преди години я осмя в репортаж. Минаха още години, благоевградчани си я прибраха обратно и сега е някъде там, в някакъв парк.
С паметника т. нар. петохуйник пред НДК дълго ще се разправят още.
Няма да има паметник, който да се хареса. Винаги някой гръмогласно ще оспорва.
Срещу този бронзов Самуил има свръхреакции. Стигат дотам, че задават въпроси кой е Самуил, толкова ли е заслужил и т. н. И в резултат българи по света, които са доста по-чувствителни от местните на тема българско, защитиха паметника (виж по-долу коментара на главния редактор на „Новини Лондон“), защитават и меко казано спорните светещи очи. Впрочем светещи очи на статуя изглежда са световен феномен, защото влязоха и в световните новини (виж тук новината в Би Би Си).
Кофти паметник е, но породи толкова нихилизъм, че се чувстваш неудобно да кажеш нещо, да не се влееш в общия хор на изтрещяване.
Недалеч от паметника и сега има скулптурна група от ослепени самуилови войници, от голям български скулптор – Любомир Далчев. Те са поставени при комунизма, а изглеждат по-модерни и авангардни от бронзовия днешен Самуил, който напомня стилистиката на скулптурите от 50-те години. Това са шеги на времето.
Крякането около паметника прилича на групова психотерапия. Хората у нас са в невротично състояние и реагират истерично, изпускат клапата. Това им помага да не изперкат съвсем, имало известна доза лечебен ефект, обясняват психолозите.
Изтрещяването, обаче, е факт.
Кого плашат очите на цар Самуил?
Йордан Мичев, главен редактор на „Новини Лондон„
България е място, в което всичко може да раздели хората и винаги ще има “за” и “против” нещо и някого – от ваксинирането на деца, през незаконните ромски гета, летенето с правителствени хеликоптери за мачове, ядрената енергетика, до паметниците…
Този път не става дума за Паметника на съветската армия, нито за паметника на Альоша, нито дори за Шестокрилния петохуйник пред НДК. Става дума за цар Самуил (997 – 1014) – един от най-големите български царе, който винаги е бил подценяван в историята ни. Дали заради това, че няколко години след неговото управление държавата за два века попада под Византийско владичество, дали заради спорове с промитите сърбомански мозъци в Скопие чий владетел е, дали заради някакви други конюнктурни причини, Самуил винаги е бил на заден план…
А той не заслужава подобно отношение. Самуил е единственият аристократ, който се наема със задачата да спаси разпадащата се и разделена на парчета от местни комити държава. Днес ги наричаме местни олигарси. Самуил единствен залага живота си да поеме държавата, когато последният цар от династията на Крум – Роман, умира в Константинопол. Поема я, защото е най-близкият жив родственик на Симеон Велики. Самопровъзгласява се за цар, след като години наред на практика е ръководил държавата в сянка, без да е коронован, и е водил неспирни войни с византийците и унгарците като неин пръв военачалник.
И ако на 6 октомври 1014 г. Самуил умира от сърдечен удар при гледката на 14-те хиляди ослепени български войници, то днес сме на път да се изгаврим и с паметта му. Защото на някакви си хора не им харесва идеята на автора на паметника Александър Хайтов очите на Самуил да светят в мрака. Било кич. Не им харесвала идеята да има какъвто и да е паметник там – до ротондата “Света София”.
“Какъв е тоя Самуил, какво толкова е направил този лузър, нали заради него падаме под Византийско робство, какъв е този кръст в ръката му (православен кръст – бел. авт.), какъв е тоя страшен поглед и защо гледа лошо, каква е тази брада и защо трябва да му светят очите, това Дарт Вейдър ли е…”
Това са само част от малоумните коментари във Фейсбук на хора, които сякаш са с килийно образование, а не културтрегери и всякакъв род интелектуалци, за каквито се представят. Събрани от кол и въже, изглежда. Тези хора очевидно никога не са излизали от жълтите павета и само те могат да се разпореждат там. Че и подписка за махането на паметника направили.
Защо обаче толкова ги стряскат светещите очи и лошият поглед на Самуил? Могат ли въобще да преглътнат, че в София ще има паметник на български владетел, който ще бъде открит с държавни почести 1001 години след смъртта му? Не, не могат. За тях всякакви подобни знаци, носещи ни историческа памет, трябва да бъдат изтрити както от ландшафта, така и от съзнанието на българина. Ние трябва да бъдем една аморфна и консуматорска мека и слузеста евроатлантическа маса от глобалисти, а не българи.
А днес светещите очи на Самуил са ни по-нужни от всякога. За да ни напомнят кои сме, къде се намираме и в какво време живеем. Защото днес – 1000 години след смъртта му, България е в почти същото състояние на разпад и безвремие, в което се е намирала тогава.
Това влудява т.нар. будни граждани, грантови интелектуалци и обикновени „протестъри“. Те не могат да издържат на гледащия лошо Самуил. И е по-лесно да го премахнат, да го боядисват всяка седмица в розово или направо да изтръгнат очите му. Като на онези 14 000 ослепени войници.