Сигналът на избирателите до Ердоган

За борбения президент на Турция Реджеп Тайип Ердоган, спечелил всички избори, на които е участвал откакто стана първият ислямистки кмет на Истанбул през 1994 г., това бе горчиво поражение. Гласоподавателите лишиха неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) от парламентарно мнозинство на изборите на 7 юни, осуетявайки копнежите му за пренаписване на конституцията, така че да си осигури изпълнителни правомощия.

ПСР, водена от Ахмет Давутоглу, премиера, получи 40,9 процента от гласовете и 258 места, с 18 по-малко от необходимите за еднопартийно правителство. Това е голям спад спрямо 50-те процента, които ПСР спечели през 2011 г. Избирателната активност беше висока, около 86 процента.

Сега, за първи път, откакто ПСР се изкачи на власт през 2002 г., коалиционното управление изглежда почти неизбежно.

„Гръбнакът на диктатора бе пречупен“, тържествуваше Фарук Арслан, турски блогър, отразявайки празничното настроение на нарастващата армия от критици на президента. Но макар че походът на Ердоган към еднолично управление беше спрян, твърде рано е той да бъде отписван. „Това е драма с няколко действия и сега тъкмо спуснахме завесите след първото“, предупреждава Ерик Еделман, бивш американски посланик в Турция.

Перспективата за завръщане към слабо многопартийно управление изпрати сигнали на страх до пазарите. Индексът на Истанбулската фондова борса спадна с 8 процента на 8 юни, а стойността на турската лира намаля с 6 процента до рекордно ниско ниво спрямо долара. „Независимо от финалния състав на новото правителство, изходът е силно негативен за краткосрочната и средносрочна перспектива за икономически реформи“, заяви анализаторската компания Тенео интелиджънс (Teneo Intelligence), базирана в Лондон.

Основните причини за отстъплението на ПСР са разклатената икономика, нарастващият авторитаризъм на Ердоган и изумителният успех на прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН). Социолозите изчисляват, че тя е отнела голям дял от гласовете от ПСР в преобладаващо кюрдския Югоизток и в Истанбул. Левичарската партия води началото си от кюрдското националистическо движение, основано от изпратения в затвора лидер на Кюрдската работническа партия (ПКК) Абдуллах Йоджалан.

Но тя създаде съюз, който притегля набожни кюрди, турски либерали, левичари, християни и хомосексуалисти. ДПН успя да преплава през 10-процентния праг за представителство в парламента, спечелвайки 13 процента от гласовете и 80 депутатски места.

Съпредседателят на ДПН Селяхаттин Демирташ изигра решаваща роля. Дрънкащият на саз (традиционен за района музикален инструмент) 42-годишен бивш правозащитник е най-харизматичният политик, който изобщо се е появявал след самия Ердоган. С острия си ум Демирташ успя да привлече едновременно кюрди и турци, обезпокоени от високомерните амбиции на Ердоган. С непочтителната си и оживена кампания той примами много от онези, които гласуват за първи път.

Големият въпрос е какво ще прави Ердоган. Той може да изпълзи обратно в до голяма степен церемониалната си роля на президент, давайки възможност на Давутоглу да скалъпи споразумение за коалиционно управление с опозицията, или да подложи крак и да се опита да предизвика нови избори.

Засега той е добрият губещ, който казва, че волята на народа трябва да се уважава. Но поддръжниците му твърдят, че парламент, в който никоя политическа сила няма мнозинство, „доказва“ необходимостта от президентска система. Ако не може да бъде формирано правителство 45 дни след изборите, президентът свиква нови.

Вътрешни хора от ПСР предупреждават обаче, че ако Ердоган и приближените му се опитат да задържат контрола над партията, може да се очаква борба за власт. Нарастващ брой смятат, че Абдуллах Гюл, съосновател на ПСР и бивш президент, трябва да се завърне като министър-председател.

Това би изисквало частични избори, тъй като Гюл сега не е депутат. Гюл никога не би се съгласил Ердоган да му дърпа юздите. Всичко това обаче няма как да стане преди партийния конгрес на ПСР, очакван през септември. Междувременно Давутоглу в качеството на победител ще има правото на пръв опит за създаване на правителство.

Крайнодясната Партия на националистическото действие (ПНД), която получи 16 процента от гласовете и 80 места, е идеологически най-близка до ПСР, и като такава може да изглежда най-логичният избор за партньор.

Но лидерът на ПНД Девлет Бахчели изключи възможността да подкрепи президентство с изпълнителни правомощия. Той иска също да възстанови разследванията за корупция срещу бивши министри на ПСР, започнати от прокуратурата през 2013 г., но изпратени миналата година в трета глуха.

Това може да се окаже сложно, тъй като са замесени и членове от семейството на Ердоган. А Бахчели ще поиска и тежък пост в кабинета като награда, както и прекратяване на мирните преговори с Йоджалан, отчуждавайки кюрдите, симпатизиращи на ПСР.

Давутоглу може да предпочете да състави правителство на малцинството с подкрепа отвън на крайнодесните националисти. Но какво би било за ПНД, ако участва? „Нищо“, казва Йозер Сенджар, водещ социолог. Говори се също за „голяма коалиция“ между ПСР и лявоцентристката Народнорепубликанска партия (НРП), която се класира втора на изборите с 25 процента от гласовете и 132 места.

Председателят на НРП Кемал Кълъчдароглу, чието лидерство е поставяно под въпрос, изглежда заинтересован, заявявайки, че нови избори биха били „загуба на време“. Спекулациите за възможна сделка се засилиха, когато Дениз Байкал, предшественикът на Кълъчдароглу, се срещна с Ердоган на 10 юни.

Много членове на ПСР обаче са придирчиви, опасявайки се, че една връзка с НРП ще отчужди набожния им електорат. Трите опозиционни партии може да се опитат да формират коалиция без ПСР, но крайнодясната партия трудно би се разбрала с кюрдите.

Последен и дори още по-невероятен сценарий е НРП да състави правителство на малцинството, а другите две опозиционни партии да го подкрепят отвън.

Други казват, че най-взаимноизгодният изход би бил партньорство между ПСР и кюрдската ДПН. Това може да звучи като политическо самоубийство на Демирташ, който изключва подобно споразумение.

Неговите закани да разбие на пух и прах амбициите на Ердоган за президентството, привлякоха подкрепата на некюрдски гласоподаватели, които помогнаха на ДПН да премине 10-процентния праг и да се нареди сред водещите политически сили. „Те никога не биха ни простили, ако нарушим обещанието“, казва бивш депутат на ДПН.

Йоджалан обаче, който има власт над партията, може да пресметне друго. ПКК и сирийското й крило се сражават с терористите от „Ислямска държава“ край границата. По-силна турска подкрепа може да промени баланса. „Рожава (сирийски Кюрдистан) е ахилесовата пета на ДПН“, смята анализаторката Арзу Йълмаз.

Именно загатнатата подкрепа на Ердоган за „Ислямска държава“ при миналогодишната битка за кюрдския град Кобане беше първото, което отклони толкова много кюрди, симпатизиращи на ПСР, към ДПН. Действително най-голямата надежда на ПСР, за да изкопчи еднопартийно управление отново, е да привлече обратно тези религиозни кюрди. По ирония на съдбата, най-добрият начин да го постигне, би бил да протегна ръка към ДПН.

БТА