Поуката от Големия крах: кейнсианският принцип на фискалното стимулиране е отживелица

От дълго време се придържам към схващането, че истинската поука от Големия крах е следната: кейнсианският принцип за фискалното стимулиране, нещо което трябваше да прилагаме по време на рецесия, сега окончателно се е изчерпал като идея.

Естествено, ние можем да извлечем то това заключение не толкова значими поуки като например: следете какво става по света в банковата сянка, не позволявайте на финансовия сектор да се откъсне прекалено много напред, цените на активите имат голямо значение и така нататък.

Само че идеята, от моя гледна точка, залегнала в основата на най-важния урок, който ще си извлечем през идните няколко десетилетия от държавната ни политика, е това, че изобщо не е задължително да увеличаваме държавните разходи, за да се справим с рецесията.

И съм убеден, че ще ни бъде необходимо известно време, за да се научим на това, така както ни трябваха няколко десетилетия, за да осъзнаем правотата на Милтън Фридман (защитник на свободния пазар – бел. ред). А той твърдеше, че причината за Голямата депресия е била политиката на Управлението за федерален резерв на САЩ.

Скот Съмър (американски икономист и университетски преподавател – бел. прев.) представи в материал убедителни аргументи в подкрепа на тази гледна точка. По въпроса за рецесията и държавната политика централната идея на кейнсианската концепция е в това, че ние просто сме длъжни да прибегнем до данъчно-бюджетно стимулиране, за да преодолеем икономическия спад.

Всички са съгласни, че си струва да използваме фискалната политика, когато можем да направи това, но в определен момент ние ще достигнем нулев долен праг (например, когато процентните ставки станат нулеви и ние трескаво започваме да си блъскаме главите какво да правим по-нататък), и тогава кредитно-паричната политика престава да влияе върху каквото и да било.

Напълно възможно е същото да е ставало и по времето когато Кейнс за първи път е формулирал принципа си: светът на златния стандарт предполага, че фискалната политика има своите граници.

Затова, изчерпвайки всички достъпни ни инструменти на кредитно-паричната политика, ни остава само да прибегнем до механизмите на данъчно-паричната политика. И ние сме длъжни да направим това. Моля, обърнете внимание на думата „длъжни“ в този случай: от моя гледна точка именно тази формулировка се оказа невярна.

Ние разглеждаме проблема от обратната страна на телескопа, но резултатът е същият. Страните, които приложиха по-строги мерки за икономии (с други суми използваха фискални стимули в по-слаба степен), в последно време показват по-слаби показатели за растеж. Това напълно съответства на обясненията на Кейнс.

А страните, които имат собствена валута и независима централна банка, която можа да действа по свое усмотрение, не показаха никаква връзка между фискалното затягане (и по този начин стимулиране) и увеличението на брутния вътрешен продукт.

Абсолютно никаква връзка. казано иначе централната идея, че сме длъжни да използваме фискалната политика в период на рецесия противоречи на фактите.

Според мен в дадения случай е станало следното: нетрадиционната кредитно-парична политика (например количественото облекчение и други подобни мерки) се оказаха много по-ефективни, отколкото мнозина предполагаха. Никой преди това истински не се е опитвал да я приложи преди да настъпи неотдавнашната рецесия или поне не в осезателни мащаби. Но когато все пак тя бе приложена, стана ясно, че тя е много по-ефективна, отколкото се предполагаше до този момент.

Обърнете внимание, аз не твърдя, че фискалното стимулиране не работи или че не може да работи, или пък че не трябва да се използва. Склонен съм да приема, че не бива да правим това, но по политически, а не по икономически причини (политическите причини са в това, че всичко в тази насока приключва с увеличаване на държавния апарат, от рецесия до рецесия, но това е причина от политически, а не от икономически характер).

Казвам само, че главният аргумент на кейнсианската подкрепа към фискалния стимул се заключава в това, че нулевият долен праг на кредитно-паричната политика престава да работи, затова сме длъжни да използваме фискалната политика. Именно това твърдение мисля, че бе оборено – „трябва“ само по-себе си.

Мисля също, че ще минат няколко десетилетия преди всички да разберат това, а когато го разберат, всички ще кажат, че отдавна са го знаели. Именно така стават промените в интелектуалната атмосфера, нали?

Освен това промените винаги са полезни. Тъй като, както разбрахме, можем да накараме кредитно-паричната политика да заработи достатъчно бързо. А когато започнахме да търсим готови за изпълнение проекти, за да приложим към тях фискално стимулиране, стигнехме до заключението, че в страна с население 300 милиона души просто такива проекти няма.

Само че историята за това защо фискалното стимулиране, да речем на проект по изграждане на инфраструктура, не е толкова важна, колкото изводът, че кредитно-паричната политика, включително нетрадиционната, при необходимост, може да сработи дори на долния нулев праг.

БТА