Лъчезар, учител на село: Погрешно е мнението, че всички роми са неграмотни и неспособни

Защо един млад човек искаше да бъде учител, но след година напусна

Лъчезар Йорданов. Снимка: личен архив

24-годишният Лъчезар Йорданов следва магистратура Английска филология и е докторант по география във Великотърновския университет. До неотдавна е бил учител в село на име Светлен близо до Попово в продължение на година. След като се дипломира бакалавърска степен (2013 г.), Лъчезар започва да търси работа като учител в Попово (родния му град) и околията, но поради дефицита на места се налага дълго време да чака. Накрая намира позиция в село Светлен. От 1889 г. в същото село е преподавал писателят Антон Страшимиров, затова и той е патрон на училището. В основно училище „Антон Страшимиров” учат и деца от близки села – Заветно, Глогинка, Звезда, Априлово и Долна Кабда. След година на преподаване Лъчезар решава, или по-скоро е принуден, да напусне. Той разказва за ромските ученици (голяма част от общия брой учащи) и липсата им на пари за храна и дрехи, за подхода си към тях и за малкия процент млади преподаватели (под 1 %) от общия брой учители.

– Защо реши да преподаваш в училище на село?

– Всъщност исках да преподавам на средношколци в градско училище. Но късметът ми е бил да започна работа в Светлен. Добре се получи, защото тук научих някои фундаментални принципи на народната просвета. Освен това разбрах пред какви трудности са изправени учителите в малките населени места като това, където преобладаващ етнически елемент е ромският. Дълбоко в себе си вярвам, че работата ми в Светлен беше по-скоро ръководена от хуманни подбуди. Практично бих подходил, ако работех нещо друго. Всички знаем, че учителската професия е слабо платена.

– Колко млади хора като теб сред други новозавършили специалисти взимат подобно решение?

– Колкото и парадоксално да звучи, според мен по-голямата част от новозавършилите имат желание да станат учители. Повечето от бившите ми състуденти искаха да работят в системата на образованието. Доста от тях вече са учители. Това е моето наблюдение, което обаче е ограничено в обхвата си. Но нека видим какво ни казва статистиката. Учителите до 30 години са 717 или под 1% от останалите им колеги. Силно се надявам тази стойност да започне постепенно да се покачва, защото след пет години 35% от учителите ще бъдат в пенсионна възраст. Тогава ще има „глад” за млади хора в образователната система (б.а. Лъчезар намеква за трудността на интегриране на по-млади кадри в училищата). Българската просвета спешно се нуждае от промяна.

Гарата на с. Светлен край Попово. Снимка: Личен архив

– Какво е да се озове човек в една настояща учителска среда непосредствено идвайки от студентско обкръжение например?

– Българските учители намаляват, а средната им възраст се покачва. За жалост системата все повече ми заприличва на организъм в състояние на мимикрия, защитаващ се от всички настъпващи социално-икономически промени. Преките ми наблюдения за учителското съсловие могат да се заключат в конотацията на съществителното „страх”. Дотолкова страхът се е превърнал в двигател на българския учител, че това довежда до личностен упадък. Причините? Вероятно е необоснованото убеждение в лавинообразния процес на текучество, следствие от уволнения, което кара учителите да си бранят работното място с цената на компромис за сметка на качество в обучението. Личностната разруха в нашия случай води и до други качествени деформации като липса на чувство за хумор. В училище предимно работих с хора, чието чувство за хумор беше ампутирано от острия трион на ирационалното им трудово битие… Но имах и колеги, които ми помогнаха по-бързо да се адаптирам. С тях споделих доста мигове на тревоги и забава. Изключително съм им признателен!

– Учениците?

– Работата ми в Светлен беше изключително трудна и деликатна, защото 90% от учениците са роми. Една част от тях са деца на гастарбайтери и са доста заможни, а останалата част са деца от крайно бедни семейства. На повечето ромчета им липсва родителската грижа, затова и не са добре възпитани. Голям проблем в училище е, че те са билингви и изпитват затруднения при изучаването на българския език. Затова може би в нашето общество е прието тесногръдото мнение, че всички роми са неграмотни и неспособни. Това не е така. Спомням си за един случай, когато бяхме приключили с писането на домашни и започнахме да си говорим за разни неща. Попитах учениците от Глогинка какво знаят за родното си село. Те ми казаха: „старото име на Глогинка е Казъллар и на турски означава „плачещо момиче”. Бях впечатлен. След това им казах, че Вазов е написал роман, носещ името „Казаларската царица”. Останах силно изненадан, когато една ученичка от седми клас ми каза, че е чела книгата. В следващия момент бях напълно стъписан, когато момичето ми разказа в подробности за любовните несгоди на самата „казаларска царица” Цонка Трайчева. Защо ли бях толкова изненадан? Вероятно защото бях прегърнал всеобщото мнение за ромите и в конкретната ситуация ги бях подценил.

– Отношенията с учениците?

– Изключително удоволствие за мен беше да помагам на учениците в различни ситуации и да виждам благодарността в очите им. Случвало се е някои от децата да нямат пари за храна. Един-два пъти съм им  купувал закуски. Понякога пък колегите ми събираха стари дрехи за дечицата, които нямаха средства да си купят нови. А веднъж нашият колектив събираше пари за операция на едно първолаче. Тъй като живеем в ера на дефицитно състрадание, е хубаво от време на време  да си припомняме думите на Скот Фицджералд – „Почувстваш ли желание да критикуваш някого… просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.”

– Какъв е добрият учител?

– Добрият учител е и възпитател, и психолог. Тоест заема ролята на родител в училище, защото неговата цел е да подпомогне детето в неговото съзряване и социално включване. Често в моята практика се налагаше да бъда такъв. Безброй пъти съм разтървал биещи се ученици; гонил съм ги по улиците, за да ги вкарам в стаята; давал съм им съвети, които се страхуват да поискат вкъщи. Може би греша, но мисля, че повечето родители се занимават с подобни неща. Най-трудно ми беше да разтървавам бой, а това доста често се случваше, понеже малките роми се карат за щяло и нещяло, служейки си с юмручни аргументи. Спомням си веднъж, когато един от учениците беше хванал за гърлото свой връстник, задушавайки го. Не мога да кажа как точно ги разтървахме, но после дълго си говорих с насилника и го убедих, че това което прави не е разумно. Обясних му всички последствия от проявите на насилие. Явно си беше взел бележка, защото до напускането ми повече не забелязах прояви на агресия от негова страна.

– Училищната база?

– Материалната база на ОУ „Антон Страшимиров” е много добра, защото през 2008 г. е спечелен проект за цялостен ремонт, съфинансиран от ЕС. Сградата е санирана. Кабинетът по информационни технологии е оборудван с нови компютри, физкултурният салон е обновен. Удоволствие е да се работи в такива условия. Но не всички селски училища имат подобна материална база. Училището в близкото до Светлен село Голямо ново например е в окаяно състояние, сградата се руши и нищо не е пипнато след падането на комунизма. Жълти стени, окичени с червени петолъчки, опърпани грамоти за отличия на покойни възпитаници… Стенни карти на народната република, посочващи местоположението на градове с имена на комунистически активисти и съветски военнокомандващи. И още, и още… Сякаш това са реквизити от някоя абсурдна постановка в театър.

– Причините да напуснеш?

– Текучеството не е присъщо на просветната ни система. Особено текучеството на директори (те са нещо като папите на образованието)… В моето училище смяната им беше често явление, а в един от случаите катастрофално… Така от началото на миналата учебна година имах доста проблеми с новата си директорка. Тя използваше методи, които не даваха добри резултати и с цел да „помогне” в работата, всъщност ми стори зло. В престараването си да оправи дисциплината на моята полуинтернатна група, директорката ме дискредитира пред учениците. Случаят е от септември миналата година. Оттогава насетне имах големи проблеми с овладяването на групата, понеже учениците бяха  негативно настроени срещу мен. Но няма нужда да разказвам случая подробно, важно е следствието. Започна да се усеща напрежение в колектива. Някои от хората, с които завързах добри отношения, се промениха напълно и то не в добра светлина. Една част от моите (така да ги нарека) ментори охладняха помежду си, а с мен почти не разговаряха. Беше изчезнала приемствеността и топлотата, с която ме посрещнаха. Тъй като повече не можех да работя в такива условия, реших да напусна. Но важно е това – в никакъв случай не искам да обезкуражавам тези, които искат да преподават в малки населени места!

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.