Ще чуем ли учителите?
Преди няколко дни в коментара „Збогом на Убразованието“ бе отправен ироничен съвет към учителите да приложат силовите методи на шофьори, таксиджии и пр., ако искат да постигнат нещо. Уви, може би съветът е бил правилен.
Правителството протака преговорите, а междувременно се оказа, че в България било пълно с либерални икономисти, които взеха да се упражняват в А, Бе на пазарната икономика върху гърбовете на учителите. Ако сега се вдигнели заплатите им щяла да настане страшна инфлация, не заслужавали по-големи заплати, защото не били квалифицирани, отпуските им били големи и пр., и пр. Въобще, първо трябвало да се реформират, пък тогава да искат пари. Медиите също заработиха целенасочено срещу учителите и не се посвениха от заглавия като „Деца загиват докато учителите стачкуват“. Ефирът се изпълни с жалби как родителите нямало какво да правят децата си, докато училищата са затворени. Сякаш въпросните деца не бяха във ваканция допреди две седмици. Изрусени родителки затропаха с токчета като в пробна на моден бутик, че те били клиенти, а училището им извършвало образователна услуга и нямало право да им я отказва.
Може и така да е… Но не трябва ли вече да разберем, че щом са се решили на такава отчаяна стъпка, учителите са осъзнали, че се намират под ръба на оцеляването и са изчерпали всички други начини да накарат обществото да ги чуе? Не трябва ли да разлистим по към средата учебника по пазарна икономика, за да прочетем, че безспорно необходимата реформа на образованието трябва да тръгне от някакво начално равнище на доходите, което отдавна не е 300 лв.? Че ако искаме да привлечем млади, енергични и квалифицирани кадри в тази феминизирана, застаряваща и обезлюдяваща се професия, трябва най-напред да осигурим поне прилични доходи, социални гаранции и модерна работна среда? Иначе рискуваме наистина да кажем „сбогом“ на образованието.