Петдесет нюанса безнадеждно сиво

За романа „Във времена на гаснещата светлина“ на Ойген Руге

Ако Ойген Руге не бе избрал да нарече първия си роман „Във времена на гаснещата светлина“ („Колибри“, превод Жанина Драгостинова), то книгата спокойно би могла да излезе и със заглавието „Петдесет нюанса безнадеждно сиво“ .

Сюжетът се фокусира върху петдесет години от историята на едно немско семейство в периода от 1950-те до началото на 21 век. Представителите на фамилията Умницер се появяват един след друг на бял свят, но във времена, когато няма нищо светло, нищо пъстро, когато всичко е оцветено в безнадеждно сиво.

Като се започне от годините на Ленинова Русия, след това надигащия се нацизъм в предвоенна Германия, фронтовата отчаяност на Великая Отечественая, сталинистките репресии в Източна Европа през 1950-те, привидното затишие на 1970-те, перестройката на Горбачов, падането на Берлинската стена и последвалото мъчително усилие за намиране на нови ориентири и надежден фар в мъглата на посткомунистическия преход.

Това е история, в която има достатъчно много болка, насилие, безпомощност, за да успее едновременно силно да заинтригува и леко да изплаши читателя.  Героите твърде често преминават през най-важните сцени от живота си с вързани очи, твърде уязвими в своята слепота и приковани сякаш с белезници към железните принципи на различни идеологически догми.

Руге пише роман за бавния и необратим като ядрена реакция разпад на едно семейство – човек след човек, поколение след поколение. Истински трагичното е това, че всъщност хората в този дом не търсят самотата, те са емоционално привързани един към друг и към идеята за семейство  – младите се събират и женят по любов, децата обичат родителите си и, вече пораснали, се грижат за тях, майките треперят над синовете си, бабите готвят на внуците, бащите се стараят, доколкото могат.

Разкъсването на всички връзки помежду им не е поради някакви драматични сблъсъци на характери. Семейният развод на душите е резултат на непреодолимо различие между историческите епохи, към които принадлежат.

Всяко поколение е осакатено по своему – убедените стари комунисти Шарлоте и Волфганг вярват сляпо и безрезервно до жестокост на Партията. Синът и снаха им Курт и Ирина не знаят да вярват или да не вярват и пребивават в безтегловното състояние на вечното съмнение и нерешителност.

Техният син Александър след много географски и душевни лутания решава, че в този свят няма нищо, в което може да вярва, а за неговия син Маркус самото понятие за вяра е точно толкова чуждо и непонятно, колкото бойните му компютърни игри за прабаба му Шарлоте.

Именно това чувство, че щастието на теория е възможно, но на практика никога няма да се случи, че личната ти човешка съдба е всъщност заложник на порочни политически проекти и че крайната дестинация на всички е разочарованието, връща към заглавието на книгата, към гаснещата светлина.

Тя е различна от залеза. Тя е нещо друго. При нея няма този последен взрив на цветове и енергия, които по някакъв начин осмислят и правят деня ти красив.  Гаснещата светлина е тихо, незабележимо, безследно изчезване. Тя е отмирането на живот, който по думите на Георги Томов, не е бил тук, но си е отишъл.

Може би най-впечатляващото нещо в романа е начинът, по който е написан. Разказът е изграден като пъзел, който се подрежда от различни времеви парчета, които не следват хронологично. Изглежда сложно и объркано, но всъщност не е. Действието се развива в Русия, Германия и Мексико, а различните събития и сцени са повтарящо се представени през погледа на различните участници в тях.

С този свой текст Руге на практика изнася един великолепен моноспектакъл, като говори изключително убедително с различните гласове на различните свои герои. Умението му да влезе под кожата на неграмотната и отрудена бабушка Надежда Петровна, чиято руска душа съхне в Берлин, е точно толкова покъртително, колкото и убедителността, с която оголва женското его на Ирина или дава думата на замаяния от марихуана, късен пънк и техноритми Маркус.

Авторът е толкова прецизен и точен в детайлите, че на моменти текстът създава усещането за историческа документалност.  Повторното връщане към едни и същи сцени прилича на наслагване на фотографски филтри, които дават цвят, дълбочина и обем на картината.

Някой рецензент в някоя рецензия някъде сигурно вече е написал, колко умело семейната сага на Умницер е вплетена в канавата на конкретната историческата епоха, как индукция и дедукция тук взаимно се допълват, как частното и общото са двете лица на едно и също нещо и как малките, чисто човешки падения са ключ към разбирането на историческите катаклизми. Но за редовия читател, който едва е успял да открадне време за едно незадължително четиво, по-важно е друго.

Ойген Руге някак съумява да разкаже една толкова потискаща лична и историческа драма без да бъде депресиращ, назидателен или сантиментално-сълзлив. В един утопично добре уреден свят така би трябвало да се преподава историята – с текстове, написани с емпатия, убедителност, документална прецизност и здравословна емоционална дистанцираност. В това отношение романът на Руге би могъл да бъде еталон.

Последните страници на книгата носят на читателя една сладка утеха и може би тънък лъч светлина. Те му представят писмата, които неизличимо болният Александър пише на ум на своята бивша приятелка, която е на хиляди километри от него и която той може би никога повече няма да види.

Те са и най-лиричната, най-нежната част от целия роман. Чрез тях сякаш като послеслов остава надеждата, че в края на деня, когато светлината гасне, всички ние сме просто хора – пристрастени към вярата, че любовта, само любовта и нищо друго освен любовта може да излекува съкрушението ни.

Откъс от книгата

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.