Правото да си права в … тоалетната
Понеже политическото мислене ми е чуждо, в началото на деветдесетте години си имах свое лично разбиране за успеха на демократичните промени. Според мен те трябваше да започнат с тоталния ремонт и благоустрояване на тоалетните, частни и обществени. Без това демокрацията ми се виждаше някак непълна и непречистена.
Избягвах да споделям тези мисли, защото се срамувах от своята некомпетентност. Придобих повече самоувереност едва когато някъде прочетох, че в Китай се провеждало международно изложение на обществени тоалетни, с последните научно-технически постижения. И че това било в духа на новото тоталитарно мислене на един обновен партиен апарат, осъзнал, че наред с икономическия бум е необходим и културен. Иначе отварянето към света би се затруднило. Така че, наред с изложението протичал и разяснително-възпитателен процес сред народните маси в тази деликатна област.
По-късно, в средата на деветдесетте, осъзнах не само важността на проблема, но и неговата многоплановост. Тогава живеех в Париж в едно студентско общежитие, където бях единствен българин. Наложи ми се веднъж да ползвам обществената тоалетна в непосредствена близост до общежитието.
Тези заведения с модернистичен дизайн, освен че са напълно автоматизирани и безупречно чисти, са и строго персонални, еднокабинкови. Мисля, че току-що ги бяха внедрили. (Нищо чудно да са били от тези на изложението в Китай.) Пуснах пет франка, вратата се отвори бавно със свистене и пред мен се откри уютната светлобежова кабина, ухаеща на вода и сапун. Какъв беше шокът ми, когато пред себе си прочетох едър текст, написан с чер маркер на френски език: “Да живее Симеон ІІ, цар на всички българи”! Първата мисъл, която ме разтревожи, беше, че всеки от колегите и съквартирантите ми от общежитието, колчем им се наложи да посетят тази тоалетна, веднага ще свържат патриотичния лозунг с мен като единствения българин, когото познават и който живее отсреща…
Значи, нещата не били толкова повърхностни. Това с тоалетните не е за подминаване, като се има предвид най-малкото до какви заключения може да бъде изведено (или подведено) общественото мнение. И тук си спомних обобщението на мой приятел, който навремето доста пътуваше из Европа. Според него наближаването на Западна Европа се усеща по обществените тоалетни. Първо, някъде към Братислава започват да изчезват запетайките по стените и остават само мръсните надписи. Още по на Запад надписите стават по-софт, докато от Берлин нататък и те почти изчезват.
Но това е минало. Вярно, в България демокрацията не започна веднага по моята концепция и в началото обществените тоалетни още повече западнаха, изчаквайки и те своя звезден приватизационен миг. Днес е различно. Ромски бизнесмени вече не просто поддържат тези заведения, но, дърпани напред от конкуренцията, мислят и за дизайн. Докато се стигне до образци като този в центъра на Шумен, дето над рулата с тоалетна хартия са вързани балони и гирлянди. А всичко това е увенчано с българското и европейското знаме.
След това обстоятелствено въведение, нека да изложа накратко и скандинавския си опит. Тук чистотата и интериорът на тоалетните много отдавна изобщо не се коментират. Този въпрос е разрешен много отдавна, ако изобщо е стоял с някаква острота. Да, в началото на ХХ век градската канализация в Стокхолм не е била напълно изградена и тогава много големи сгради са били снабдени с общи контейнери в подземията. Оттам тоалетните води са били регулярно извозвани с конски каруци, подобно на битовите отпадъци. Но ред и чистота винаги е имало.
Но ето, че в началото на новия век шведското общество отново се връща към темата. Водещ столичен вестник тези дни изнесе твърде интересни обобщения от едно социологическо проучване за това кой как ползва тоалетната и кой какво мисли по въпроса. И излизат любопитни факти като този, че цели 45 процента от мъжете уринират седнали, а само 55 – прави. Тоест, почти половината от мъжкото население се лишава от най-мъжествената поза, едва ли не общ белег за полова идентичност. В името на какво? Просто от хигиенни съображения. Така не пръска встрани. Избягва се лошата миризма и черният труд по почистването.
Женската позиция обаче е много по-сложна и мотивирана. Тя достига до идеологически послания и отразява обществени процеси далеч извън тоалетния въпрос. Запитани какво мислят за положението на мъжа в случай на малка нужда, 58 процента от шведките отсъждат категорично “седнал!” срещу 24 процента “без значение” и само 18 – с очакваното “прав”! Мнозинството противнички на мъжката стойка твърдят, че именно този банален проблем в семейното ежедневие връща назад постиженията в равенството между половете и социалната справедливост, които шведското общество брани като ценност. Според тях мъжете просто го правят отвън, а жените бършат след тях. И освен че е нискоквалифициран, този труд е извънреден, а отгоре на това и съвършено безплатен. Тогава какво от това, че мъжките и женските заплати са изравнени? В тази проза се разбиват всички идеали.
Нещата не спират дотук, но парадоксално се обръщат. Защото, докато процентът седящи мъже расте, се надига ново движение за изправянето на жените край писоара. Феминистки днес пропагандират усилено един прост, но революционен уред, нещо като фуния, оформена по устройството на женското тяло. Поставена по определен начин, тя отвежда течността от организма без да се налага клякане или сядане. Уредът се побира във всяка дамска чанта. Обаче пробвалите казват, че с него се боравело трудно, трябвало упражнения. И винаги пръска отвън… И защо тогава е цялата тази щуротия, след като идеята и без това е да се приучват мъжете към седнало положение?! Въпросът е принципен. Не е важно ще се използва ли фунията или не, важното е че я има и тя дава на жената правото да е права, ако поиска…
Виждаме, че и в Скандинавия тоалетният въпрос следва по своему, но неотклонно по-нататъшното развитие на “демократичния процес”. Тук вече се търси не отговор на въпросите какво и къде, а кой и как. А търсещият ум винаги стига по-далеч от тоалетната чиния. Както говорим за култура на хранене, може да се говори и за култура на отделяне, без това непременно да принизи човека към най-ниските му биологични потребности. Напротив, нещата в някои отношения са доста по-деликатни. При храненето например, е по-лесно се прикриеш зад различни кулинарни традиции и обичаи. Някъде мляскат, другаде ядат с ръце и се оригват: винаги може да се намери оправдание в една или друга “култура”.
Мръсната тоалетна обаче, навсякъде мирише еднакво неприятно. И ти остава само едно, но най-човешкото: мисълта за другия, зачитането на ближния, съзнанието, че не си сам, нито последен в света: всички прости истини, на които се основава демокрацията на ежедневието, извън политическите и медийни клишета.