Бездействието – сирийското постижение на Барак Обама
Това може да се окаже най-изненадващата част от
външнополитическото наследство на президента Барак Обама: той не
само беше начело на САЩ по време на хуманитарна и културна
катастрофа с епични размери, но и помогна на американците да не
изпитват отговорност за трагедията.
Гладът в Република Биафра преди едно поколение развълнува
хората. Синагоги и църкви се мобилизираха, за да облекчат
страданията в Дарфур. Когато през 2001 г. талибаните унищожиха
древни статуи на Буда в афганистанската провинция Бамян, светът
беше ужасен от загубата на културно наследство.
Днес „Ислямска държава“ взривява ценни културни паметници в
Палмира, а половината сирийци са принудени да напуснат родните
си места – все едно, ако запазим пропорциите, да останат
бездомни 160 милиона американци. Над четвърт милион души бяха
убити. И въпреки това плакатите „Спасете Дарфур“ не бяха
заменени със „Спасете Сирия“.
Една от причините е, че Обама – който се кандидатира за
президент с обещанието да възстанови моралната репутация на САЩ
– постоянно уверяваше американците, че да не се прави нищо е
разумната и морална политика. Той доказваше, на моменти, че няма
нищо, което САЩ могат да направят, омаловажавайки сирийската
опозиция като „бивши доктори, фермери, фармацевти и така
нататък“.
Той твърдеше освен това, че само ще влошим нещата – „аз
вероятно съм по-наясно от мнозина“, заяви той пред сп. „Ню
репъблик“ през 2013 г., „не само с нашите невероятни сили и
способности, а и за нашите ограничения“.
Той вече е намеквал, че ако не можем да решим всички
проблеми, може би не трябва да решаваме никакви. „Как да оценя
десетките хиляди, които бяха убити в Сирия, срещу десетките
хиляди, които в момента биват избивани в Конго“, попита той
(въпреки че в този момент в Конго не бяха избивани хиляди хора).
В редките случаи, когато политически натиск или ужасите на
сирийските страдания заплашваха да надделеят над всяко извинение
за бездействие, той обещаваше действия – в изявления или в
изтекли от Белия дом документи: обучение на опозицията,
безопасна зона на турската граница. След като фокусът на
общественото внимание се преместеше, плановете биваха изоставяни
или смалявани до незначителни пропорции (обучение на 50 войници
годишно, никакви действия на турската граница).
По един странен начин, колкото по-зле ставаше Сирия, толкова
по-оправдано изглеждаше решението на президента да стои
настрана; стъпки които можеха да помогнат през 2012 г.
изглеждаха неефективни през 2013 г., а действията, които можеха
да спасят човешки животи през 2013 г., нямаше да се справят с
проблема през 2014 година.
Фактът, че жената, която знае всичко за геноцида – Саманта Пауър,
и жената, която водеше кампания да се бомбардира Судан,
за да се спасят хората в Дарфур – Сюзан Райс,
очевидно можеха да останат с чиста съвест, съответно като
представителка на САЩ в ООН и съветничка по националната
сигурност, този факт придаде допълнителен морален авторитет на
американското бягане от отговорност.
Най-лошото е, че бездействието беше оправдано не като
необходимо зло, а като значимо постижение: най-накрая САЩ водеха
с разума, а не със сърцето си и със скромност, а не с
арогантност. „Реалисти“ посочиха, че САЩ срещат затруднения,
когато оставят идеалите или емоциите да ги ръководят – когато
изпратят войници да нахранят гладните в Сомалия, например, само
за да ги загубят, както се разказва в книгата „Свалянето на Блек
хок“, и да избягат с подвита опашка.
Реалистите бяха прави, че САЩ трябва да отчитат не само
ценностите, а и интересите си, не трябва да прибързват и не
могат да спасят всички. Но аргумент, който не отчита ценностите,
трябва да може поне да покаже, че целите са оправдали
средствата, а стратегическите резултати от оттеглянето на Обама
бяха почти толкова катастрофални, колкото хуманитарните
последствия.
Когато Обама изтегли всички американски войски от Ирак,
критиците се притесняваха, че ще има нестабилност; никой не
предвиждаше появата на напълно оформена терористична държава.
Когато през август 2011 г. той обяви, че „е дошло време
президентът Асад да се оттегли“, критиците се опасяваха, че
думите му могат да се окажат без покритие, но малцина си
представяха мащабите на катастрофата: не само варварството на
химическите оръжия и „варелите бомби“, но и вербуването на
хиляди чуждестранни бойци от „Ислямска държава“, разпростирането
й от Либия до Афганистан, заплахата за територията на САЩ,
която притесни представителите на американското разузнаване,
бежанците, дестабилизиращи Европа.
Дори ако политиката на Обама беше успешна в чисто
реалистични измерения, нещо щеше да бъде загубено при
анестезирането на американското обществено мнение. Да,
възмущението на нацията през десетилетията беше неравномерно,
понякога лицемерно, понякога обслужващо собствените й интереси.
Но имаше и нещо достойно за уважение в решимостта на Америка
да помогне – да попита, дори ако не можем да спасим всички в
Конго, не можем ли да спасим някои хора в Сирия? Успешното
обръщане на този въпрос с главата надолу от страна на Обама не е
нещо, с което да се гордеем.
БТА