Как няколко семейства и архитекти опитват да съживят родопското село Долен

Работилница с тъкачен стан. Снимка: Невена Борисова

Долен е приседнало в Западните Родопи, опирайки лакти на стръмнини и низини, пиейки вода от близката река. Вековете са преминали през селото, подобно многобройните стада през деретата му. Тук по време на Османската империя големите и просторни къщи говорели за това, че са ги издигнали заможни хора. Нещо повече,  те били и хитри и дръзновени – когато идвало време за помюсюлманчване, хората от един и същи род се закриляли взаимно, един оставал християнин, а друг приемал мюсюлманската вяра, за да защити рода си. И родовете продължавали да живеят заедно, като обитателите на къщите край пътя били основно мюсюлмани, бидейки щит на селото. Защото много кърджалии шетали из тази местност и тормозели по своя приумица хората. А днес тук шета основно корозията на времето. До момента, в който един фестивал не събра над хиляда души и не освети шепа други, опитващи се да поддържат живота на селото и да намерят смисъл на своя.

Пейзаж от с. Долен. Снимка: сайт на фестивала „Трансформънс“, който се провежда в селото.

Архитектурен стил и резерват

Преди около двеста години селото процъфтявало, то е и сред първите в страната с канализация. Някога във всяка къща е имало стан, сега немалко къщи са с катинар. Доленските къщи, с техните тиклени покриви и просторни чардаци, са отделна глава от историята на възрожденската къща. Строили са ги богати българи със самочувствие. Те търгували с т.нар. кèбета – водоустойчиви вълнени наметала, прочути надалеч, които доленчани продавали както на север, до Влашко, и на юг – из Солунската област.  Днес наследниците им са разпръснати – навсякъде, но не и в Долен.

Пейзаж от с. Долен. Снимка: Саша Хаджиева

Долен е сред около 15-те архитектурни резервати у нас. То приютява много архитектурни стилове и според специалисти всички те, подчинени на един духовен и битов контекст, се спояват в единен стил – Доленския. Сега обаче тази историческа гордост се излющва, както се излющват изготвените отдавна закони за съхраняването й. Според законите от времето на социализма, изграждането на фасада на къща се поемало от държавата, разказват архитектите от сдружение „Мещра”. В инициативата участват около петима млади души, споени около една не толкова модерна у нас идея – съхраняване на вече създаденото. Посещавайки селото редовно от няколко месеца, младите архитекти вече са заприличали на местни жители.

Архитекти Иван Колев и Стефан Стоянов, част от ядрото на сдружението, разказват за трудностите около запазването на великолепните къщи, накацали като окуцели от времето птици по склоновете на селото. В  днешно време няма кой да поеме изграждането, освен самите хора, казват те. Същевременно много купувачи на къщи не могат или не искат да проучат как е възможно да стане това.

„За жалост, поради обезлюдяването на старата част на селото, немалко къщи са без системна поддръжка и се рушат. Често срещана ситуация – след смъртта на престарелите обитатели, които трудно успявали да полагат дори основни грижи за къщата, наследниците са твърде многобройни и/или твърде далеч, за да се заемат с често бедственото й състояние. Вследствие на това или я изоставят на произвола (при което тя рухва за няколко години) или я продават”, казват от „Мещра”.

Къща в с. Долен. Снимка: Невена Борисова

Като следствие архитектурният резерват постепенно се видоизменя, несъблюдаван от никого.
„Типични местни възрожденски детайли биват заместени със заемки от други архитектурни области поради простата причина, че в съвременните очи последните понякога изглеждат по-„битови“ и по-„истински“. Така например в една-единствена къща в Долен спокойно бихте могли да срещнете едни до други тревненски, банскалийски и копривщенски детайли”, раказва Стефан в една от доленските къщи, а иззад гърба му се подават стари фотографии на селото.

Младите архитекти трудно стоят на едно място. Те са в основата на стаж за млади студенти по архитектура. Заедно осъвременяват документация за селото от 70-те години на миналия век. Заели се и с проучване на историята на селото, изготвяне на карта на къщите-културни паметници. Защото, въпреки че селото е архитектурен резерват, такава карта досега не е изготвяна…

Улица в с. Долен. Снимка: Невена Борисова

„Проучванията от 70-те години бяха откроили 62 отделни паметника от сградите в селото. Проучването ни установи, че измежду тях има изчезнали и със силно изменена автентичност”, казват от Мещра.
Днес в Долен има само двама останали майстори, добавят архитектите. Майсторите, вече над 50-годишни, с мрачно вълнение обясняват, че няма на кого да предадат знание. Ако не предадат наученото, с тях ще си замине знанието за строителни техники, традиционни за Възраждането и специално за Долен – каменна зидария и покриви, дървени конструкции с характерни сглобки, пълнежи от плет или кирпичени тухли и измазване с глина или варов разтвор.
Иван и Стефан посочват, че огромният проблем е забравата на тези техники и занаяти, които могат да осигуряват прехрана на местните хора днес и да поддържат облика на селата ни.

Семейството заселници

Невена Атанасова-Ваклинова и съпруга й Михаил Ваклинов са решили да развият туризъм в Долен. Към къщата им има прикрепен „бар”, където може да се опитат всички видове чай в селото. Идеята е да изградят и домашна кухня, свързана с тукашните традиции. Преди около 20 години двамата съпрузи се нанасят в друга къща тук, където опитват да живеят колкото се може по-голяма част от годината с трите си деца. Пред очите им много къщи рухват, защото нямат стопани. Невена е част от Инициатива за социално израстване (още за тях тук), помагаща на уязвими общности като жителите на селата да се развиват чрез образование и предприемачество.  Набляга се на билките с цел местните хора да имат доходи. Затова и по време на фестивала тук се продаваха билки, грижливо събрани в платнени торбички.

Къща в с. Долен. Снимка: Невена Борисова

Невена споделя, че къщите тук „мечтаят за стопани”. Тя и съпруга й се надяват те да не станат прекалено скъпи, за да идват „свестни хора, като нас, не мутри”, които да не се плашат, че къщите са в лошо състояние, защото те бързо могат да бъдат въведени в приличен вид. Много от къщите вече ги няма, казва Невена, позовавайки се на стари фотографии.

Преди време двамата съпрузи заедно с приятел купуват къща. Реновират я с помощта на местни майстори, запознати с доленски техники, постепенно се сприятеляват с тях. Оженват се в народни носии в Долен през 90-те години.
„Първоначално всички роднини ни мислеха за луди, по това време бяхме студенти, нямахме пари, но спестявахме. Тогава къщите бяха по-достъпни като цена. Добре е те да са на хубави цени, така има по-голям шанс да се купуват и селото да се оживи”.

Невена и Михаил са част от компания, хора от която постепенно започват да си вземат къщи, „заразявайки се” от идеята. Тук идват около 16 семейства, включително приятели и гости.
Невена е художник-импровизатор и цялата къща е пълна с картини, графики и инсталации. Привличат я всякакви материали – тел, глина, найлон, с които експериментира с цел послание. Това издава и възгледите й за екологичен начин на живот. Би искала децата им да живеят постоянно на чист въздух тук, но е трудно с оглед на това, че трябва да се изучат. Чувам я и как обяснява на малкото си момиченце, че студеният чай не се купува, а се прави домашен такъв.

Момент от фестивала в селото. Снимка: Саша Хаджиева

Някога

Силвета Маневска е вече пенсионирана учителка в селото. Тя има къща в старата част, но няма кой да я купи, а се зарича, че ако някой реши да й помогне, би я превърнала в дом за сираци. Преди години тя е тази, която повдига въпроса защо Долен има проблем със сметоизвозването и наличието на контейнери, а същевременно плаща данък „Смет”. Тогава проблемът се оправя. По време на фестивала Силвета всеки ден прави баница и изнася тави за посетителите, разговаря с тях и се разхожда грейнала из селото.
В доленския район е известно т. нар. високо пеене, казва Силвета. Говори се, че се породило, когато жените си подвиквали от една до друга махала. По време на фестивала възрастни жени с ярко оранжеви забрадки, подобни на слънце, прекосяваха цялото село и пееха в различните му краища. Женската вокална група е била създадена през 50-те години. Други местни хора пееха вечер по пейките, в щастлива мимикрия на случващото се наоколо. Местните обаче не могат да пеят толкова високо, че да ги чуят отдалеч и да разберат, че българското село загива. И че вероятно има как това да се предотврати.

Сега

В дните около Преображение тук се проведе тридневният музикален и етно фестивал Transfiguration, събрал стотици хора (според някои над хиляда).

Момент от фестивала в селото. Снимка: Виктор Димчев

На изградена за събитието сцена, своебразен музикален мегдан, тази година пяха българските „Исихия”, турските „Баба Зула”, гръцките „Селяните от Йоанина сити”. По време на фестивала се появи това, което най-много липсва на българските села – хора. Както и това, което най-много липсва на същите тези хора – село. Красивите просторни къщи се оживиха, чардаците светнаха от човешко  присъствие. Местните, имащи за прехрана най-вече (или единствено) тютюна и каменоломните в района, посрещнаха гости и се докоснаха до това нещастно недоносче у нас – селския туризъм. „Пришълците”, погълнали чист въздух, се наспаха както трябва от много време насам в прохладните селски къщи или палатки. Фестивалът, влял нови сили в замиращото село, наистина произведе едно преображение – той даде на хората възможност да помислят върху няколко важни въпроса.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.