Как Америка може да контрира действията на Путин в Сирия

в. Вашингтон пост

Кондълиза Райс и Робърт Гейтс с Владимир Путин. Снимка: официален сайт

Лесно може да се долови чувството на обезвереност във
Вашингтон, Лондон, Берлин, Анкара и други световни столици. Как
може Владимир Путин, със затъващата си икономика и второразрядна
армия, да диктува хода на геополитическите събития? Независимо
дали става дума за Украйна или за Сирия, руският президент сякаш
винаги има надмощие.

Понякога реакцията е насмешка: „Това е признак на слабост“.
Или самонадеяност: „Той ще съжалява за решението си да се
намеси. Няма начин Русия да успее“. Или тревога: Това ще влоши
още повече и без друго лошата ситуация“. И накрая примирение:
„Възможно е руснаците да допринесат за стабилизиране на
ситуацията и нека се възползваме от помощта им в борбата с
„Ислямска държава“.

Истината е, че дори да има слаба ръка, Путин си изиграва
картите изключително добре, защото знае точно какво иска да
направи. Той не стабилизира ситуацията съгласно нашите
разбирания за стабилност. Защитава интересите на Русия, като
държи сирийския президент Башар Асад на власт. Не става дума за
„Ислямска държава“. Всяка бунтовническа група, която се
противопоставя на руските интереси, е терористична организация
за Москва. Видяхме това поведение в Украйна, наблюдаваме го и
сега, само че по-агресивно – с хвърляне на бомби и удари с
крилати ракети – в Сирия.

Путин не е сантиментален мъж и ако Асад се превърне в
пречка, Путин с охота ще му намери приемлив за Москва заместник.
Но засега руснаците вярват, че те (и иранците) могат да спасят
Асад. Президентът Обама и държавният секретар Джон Кери казват,
че няма военно решение на сирийската криза. Това е вярно, но
Москва е наясно, че дипломацията следва фактите на терен, а не
обратното. Русия и Иран създават благоприятни факти. Веднъж щом
военната намеса приключи, можем да очакваме предложение за мир
от Москва, което да отразява нейните интереси, сред които е
запазване на руската военна база в Тартус.

Не бива да забравяме, че дефиницията на Москва за успех не е
същата като нашата. Руснаците показаха готовност да приемат и
дори насърчиха създаването на т.нар. провалени държави и
замразени конфликти като започнем от Грузия и Молдова и стигнем
до Украйна. Защо Сирия да е различна? Ако „хората“ на Москва
могат да управляват само част от държавата, но успяват да не
позволят на никой друг да управлява другата част от нея, то така
да бъде.

Благосъстоянието на населението също не е проблем. Руското
определение за успех не съдържа елемент на загриженост за
несретното положение, в което се намира сирийският народ.
Бежанци – те са си проблем на Европа. По-светско държавно
устройство – е, все пак това е Близкият изток! Хора са нападани
с варели с експлозиви и с химикалите на Асад, които уж бяха
забранени според сделката, която самата Москва уреди – много
лошо!

Путиновите действия в Сирия са старомодни политики на велика
сила. (Да, това се практикува в 21 век). За него това е от
полза и във вътрешнополитически план, но той не прави чуждо
достояние проблемите си у дома. Външната и вътрешната политика
на Русия винаги са били по необясним начин взаимосвързани. Русия
се чувства силна у дома, когато е силна навън – това е доводът
на Путин пред заливаното с пропаганда население и руският народ
му вярва, поне засега. Русия е велика сила, а оттам произтича и
самочувствието й. На какво друго да се опре? Кога последно сте
купували руски продукт, различен от петрол? Сега Русия е отново
значим играч в международната политика и руските въоръжени сили
постигат напредък.

Трябва да разберем също така, че да се заяждаме с Путин за
лошите избори, които прави, изглежда като проява на слабост.
Последният път, в който руснаците се разкайваха за чуждестранна
авантюра, бе Афганистан. Но това стана чак когато Роналд Рейгън
въоръжи афганистанските муджахидини с ракети „Стингър“, които
започнаха да взривяват руски самолети и хеликоптери в небето.
Едва тогава изтощеният Съветски съюз, начело с Михаил Горбачов,
който искаше да се спогоди със Запада, реши, че афганистанската
авантюра не си струва труда.

Какво можем да направим?

Първо, трябва да отхвърлим аргумента, че Путин просто
реагира на световния безпорядък. Путин просто се опитва да
запази целостта на близкоизточната държавна система в отговор на
хаоса, породен от домогването на САЩ в Ирак, Либия и още
по-далеч.

Путин наистина реагира според обстоятелствата в Близкия
изток. Той вижда вакуум, създаден от нашата колебливост да се
ангажираме на сто процента на места като Либия и да останем
докрай в Ирак. Но да се гледа на Путин като на защитник на
международната стабилност? Нека спрем дотук.

Второ, трябва да направим там на място неща, които да са
наше дело. Забранените за полети зони и безопасните за хората
райони не са „недомислени“ идеи. Давали са резултати преди
(защитавайки кюрдите в продължение на 12 години от терора на
управлението на Саддам Хюсеин) и заслужават сериозно обмисляне.

Ще продължим да имаме бежанци, докато хората не се почувстват в
безопасност. Освен това предоставянето на твърда подкрепа за
кюрдските сили, сунитските племена и каквото е останало от
иракските специални сили не е нещо като „врели некипели“. Това
може да ни спести унижението с оглед сегашната стратегия, която
върви към провал. Сериозен ангажимент към тези стъпки би
заздравил връзката ни с Турция, която се олюлява заради
последиците от намесата на Москва. С две думи, трябва да
създадем по-добър военен баланс на силите на терен, ако искаме
да намерим политическо решение, което е приемливо за нас и за
нашите съюзници.

Трето, трябва направим всичко възможно да няма неволни
сблъсъци с руснаците във военните действия. Никак не е приятно и
изобщо не трябваше да се озоваваме на място, където руснаците
ни предупреждават да не им се пречкаме в краката. Но трябва да
направим всичко, за да избегнем инцидент помежду си. Вероятно и
Путин споделя тази загриженост.

Накрая трябва да видим Путин в истинската му светлина. Нека
спрем да казваме, че искаме по-добре да разберем руските мотиви.
Руснаците си знаят много добре какво целят: да си опазят
интересите в Близкия изток с всички средстава. Не е ли съвсем
ясно?

БТА

*Кондълиза Райс бе държавен секретар на САЩ от 2005 до 2009 г.,
а Робърт Гейтс бе министър на отбраната от 2006 до 2011 г.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.