„Животът на Костас Венетис“ на Октавиан Совиани – разказ за сътворението, замаскиран като трилър

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

„Животът на Костас Венетис“ е, както казват критиците, един роман, който хваща читателя от първата до последната страница. Той има ритъм, сюжет, напрежение, а също и морал. През деветнадесети век младият Костас Венетис, който прекарва детството си като послушник в манастир в Гърция, претърпява грандиозна метаморфоза, нещо като демоничен обрат (с високомерието на суперчовека на Ницше). Започва да странства през цветни светове, преживявайки мизерията и обаянието на Истанбул, екзотиката на Букурещ, революционния кипеж на Париж, великолепието на Виена и меланхолията на Венеция, като се смесва с всички социални класи.

Под влияние на Злото, героят се лашка в различни крайности, в които содомия и интертекстуална игра, насилие и изискан естетизъм, кабала и теория на конспирацията, художествена литература и исторически факт, убийство и Едипов комплекс, се преплитат, за да сформират разказ за сътворението, замаскира като трилър. Разказ , който препраща „Животът на Костас Венетис“ към декадентскатите традиции на деветнайсти век.
След седмина румънски автори, представени с десет техни заглавия вече публикувани от „Парадокс“, Октавиан Совиани е поредната литературна изненада, която издателството поднася на читателите си.
Октавиан Совиани е получава Наградата на съюза на румънските писателите цели три пъти –  и за своята поезия, и за литературната си критика – през 1994 г., 2001 г. и 2008 г. Неговото творчество е преведено на френски, испански, английски, немски, унгарски, полски, италиански и словенски. Роден е през 1954 г., учи филология в Клуж и е бил член на редакционната колегия на списание „Echinox“. Следва откъс в превод от румънски на Ванина Божикова.

Синко, вземи перото и запиши:
Аз, Костас Венетис, съм грък по майчина и по бащина линия, роден в едно село, разположено недалеч от Солун. Там все още властваше турският ятаган, но в нашето село рядко се отбиваше по някой мургав войник с червен фес и увиснали мустаци.
При раждането ми баща ми бил на четиридесет и четири години и притежавал малка маслинова градина, приходите от която, променливи от година на година, по никакъв начин не му помагали да се замогне.
Баща ми беше мъж, който лесно се разплакваше, поради която причина никога не съм го уважавал. Смяташе се, че е леко слабоумен, понеже не пушеше, не пиеше нито узо, нито вино и нямаше, подобно на другите мъже, любовница в някое от съседните села. В замяна на това – горе-долу веднъж годишно – сънуваше Божията Майка и разказваше сънищата си на хората от селото, които се веселяха за негова сметка и с изтънчен присмех го подтикваха да говори (понеже по природа гърците са изтънчени хора) и на отец Макариос, който го слушаше мълчаливо и кимаше сериозно с глава.
Ако е вярно, че родителите ядат кисело грозде, а на децата им става скомина, не знам какво грозде беше ял баща ми, но знам, че и той попадаше сред хората, белязани със странни недъзи, за които се казва, че са отражение на някои грехове, извършени в този или в някой от предишните животи. Понеже трябва да знаеш, синко, че всеки човек притежава безкрайна поредица от животи и колкото пъти сърцето ни сгреши, ни се позволява да започнем отначало, така че има време за заминаване, но и време за завръщане, време за умиране, но и време за възкресение, време за сеитба и време за бране.

Странността на моя баща беше, че до трийсетата си годишнина говорел с женски глас. Така го видели хората, когато дошъл от Солун, за да уреди наследството от някаква своя далечна роднина: маслинова градина, красива каменна къща и няколко овце. Необичайният му начин на говорене карал жените от селото, които му дали прозвището Женчото, да се заливат от смях. Мъжете на свой ред му хвърляли двусмислени погледи изпод красиво извитите си вежди (понеже такива са гърците) и се пазели от пътя му, защото се страхували, че носи някакво проклятие, което може да секне мъжеството им завинаги.
Още по-странно било обаче, че точно когато навършил трийсет години, гласът на баща ми ненадейно се удебелил и започнал да говори като всички останали мъже в селото, взел си жена и се сприятелил с отец Макариос, считан за най-учения човек в околността.
От него научих и аз – както ще ти разкажа по-късно, – гръцки и латински.
Може би и заради това, че до трийсетата си годишнина говорел с женски глас, баща ми се чувстваше по-добре в женска, отколкото в мъжка компания. Колкото пъти се случеше да попадне на женско сборище, лицето му се озаряваше от свенлива усмивка и когато мама (огън жена и страшна пиячка на узо) си правеше неприлични шеги с тази слабост, недостойна за един мъж с големи топки, татко (който смятам, че не беше с кой знае колко големи топки) се изчервяваше до корените на косата и започваше да пелтечи.
Винаги съм го презирал и не смятам, че майка ми (за които селските свахи дрънкаха какви ли не небивалици) ме е заченала от неговото семе.

Роднините му от града приличаха изцяло на него: кльощави чичковци с брашняно бели лица и без сила в хълбоците, лели с болни гърди, които не спираха да кашлят и плюеха кръв, братовчеди само кожа и кости, чиито челюсти можех да счупя с един-единствен юмручен удар.
Ходехме на гости у тези роднини няколко пъти годишно и им носехме армаган ту няколко делвички зехтин, ту по някоя угоена пуйка или две-три дузини пресни яйца, завързани в бохча.
Живееха в неприветливи къщи, пълни с прах, където едва се дишаше, наредени покрай крайни улички с дворове, в които кудкудякаха кокошки с безцветни гребени, сякаш вкочанени от студ, и растяха повехнали лехи с шафран и босилек.
Лелите ми (които не различавах нито по вид, нито по име) ми пускаха медени усмивки, милваха ме по главата с грапавите си пръсти и ме черпеха със захаросано сладко и с по някоя лепкава близалка, забравена на полицата от някой от братовчедите ми, пълни с глисти, които имах навика да пребивам от бой.
Поставяха пред майка ми гарафа с узо и сребърна чашка с големината на напръстник, докато клетият ми баща се свиваше на някой по-отдалечен миндер, щастлив, че може да надава ухо към женското дърдорене, оживено от сладникавата ракия, която не отказваха и лелите ми.
Обикновено майка ми прекрачваше мярката с пиенето. Когато я чуех да говори с удебелен език, да избухва в неприличен смях или да обижда баща ми, който върху миндера ставаше по-дребен и от мишле, чувствах как страните ми пламват от срам. Понякога се случваше в крайна сметка и татко да излезе от търпение и тогава се заливаха един друг с най-мръсни думи, без да се свенят от онези жени с болни гърди, които се плъзгаха като сенки покрай стените и понякога кашляха укоризнено от дълбините на съсипаните си дробове, а после триеха бледите си устни с крайчеца на забрадката.
Виждаш ли, Немкиньо, Бог ни повелява да тачим родителите си, но малцина родители са достойни за почит. Трябва да знаеш, че не само моите родители, но и родителите на почти всички момчета, с които бродех из пущинаците около селото и често разкървавявах лицата им, понеже бях по-силен от тях, бяха пълна измет. Такива родители осакатяват душата ти и това, синко, се случва по Божията воля, която изправя едни и изкривява други. Мен изкриви повече, но аз никога не съм притежавал гордостта да се смятам за прав, а сега, на смърното си ложе, започнах да почитам родителите си именно защото моята кривота е произлязла от тях и е според волята Божия.

Когато беше обзет от гняв, баща ми се биеше с юмруци по главата и крещеше, че ще сложи край на дните си.
Лелите ми, които отдавна познаваха привичките му, прибираха всички ножове от масата и ги скриваха колкото се може по-добре, макар че баща ми не беше заколил и едно пиле през живота си. Братовчедите ми, дотичали незабавно от скривалищата, където играеха момичешките си игри, също подаваха през вратата или прозореца разкривените си от страх мутрички. Имаха сини телешки очички, които мигаха срещу нас със страх и удивление. От мен се бояха, никога не ме канеха да си играя с тях, а до заминаването ни обикновено се гушеха из бараките и пристройките, откъдето се чуваха плахите им гласчета, които тананикаха най-различни глупави песнички.
Ето, синко, от какъв род произхожда Костас Венетис.

Измежду всички тези братовчеди единственият, с когото донякъде се сприятелих, беше Янис, дебеличко розово момче, малко по-малко от мен.
Янис ядеше всичко: листа, цветя, пръст, люспи от вар, обелени от стените, дори и кучешки фъшкии. Най-много обаче обичаше да дъвче стръкчета босилек.
Говореше малко, всъщност почти не говореше и понеже и аз самият не съм особено разговорлив, се разбирахме повече със знаци, като се ръгахме с лакти в ребрата всеки път, когато се дивяхме на нещо.
Беше си направил скривалище в един голям сандък в бараката, който беше напълнил със слама и парцали. Понякога се пъхах заедно с Янис в това обширно сандъчище, което можеше да се покрие с една стара кадифена завеса, проядена от молци и почти мухлясала. Седяхме прилепени един до друг, като дишахме задъхано като след тежък труд. След това Янис ненадейно пъхаше ръка в дюкяна ми и хващаше члена ми, който започваше да се втърдява между дебеличките му пръсти, които винаги миришеха на босилек. Обичаше да си играе с това парче месо, което можеше да нараства и да става твърдо като камък; опипваше го и го мачкаше с детските си ръце, като издаваше нещо като приглушено похъркване, което приличаше на мъркането на котка. Мисля, че за Янис членът ми беше един вид странна играчка, докато мен тези докосвания ме подлудяваха, и, понеже все още бях доста малък, за да излея семето си, накрая го ухапвах по ухото или по носа, щипех ядно пухкавите му ръчички или просто го пребивах до кръв.
Моята разюзданост с Янис беше първата в живота на Костас Венетис.
Мисля, че по онова време съм бил на шест или седем години. Бях побойник и не съвсем с ума си и ударите с върбова клонка, които мама раздаваше щедро почти всеки ден (татко никога не ме е бил), не успяваха по никакъв начин да ме вкарат в правия път.
Животът на всеки човек е една голяма загадка, Немкиньо, и всичко, което върши, го върши според таен план, чрез който Бог разпределя правотата и кривотата.
Със сигурност и Янис имаше своята тайна, която отнесе със себе си в гроба, тъй като почина от менингит преди да навърши осем години, сякаш беше дошъл на този свят само за да се крие с мен в сандъка в бараката и да вкара в крайниците ми сладостта на разврата. Страните му бяха като розови листенца, а клепките златисти като твоите, Немкиньо. Понякога се случва да го видя насън с пухкавите му ръчички, покрити със синини от моето щипане и напразно се опитвам да отгатна упрек в погледа му. Мисля, че беше чиста душа, така както и ти си чиста душа, синко. И чух, че преди да умре, не спирал да мълви името ми с напуканите си от треската устни.
Янис имаше характера на цвете или пеперуда, така както други хора имат характера на диви зверове.
В сандъка в бараката криеше една кутийка, в която беше събрал сребърно кръстче, няколко медни монети, две или три мидени черупки, стар капак от часовник, няколко бляскави камъчета. Това бяха съкровищата му, които склони да покаже и на мен, тъй като беше решил, че съм достоен да ги видя, макар че съм скроен крив по рождение. И си спомням как всяка сутрин лъскаше паричките с ръкава на ризата си, докато ги накараше да заблестят като златни на слънцето.
След смъртта на Янис повече не стъпих в дома на нашите роднини от града. А на гръцка земя не съм стъпвал повече от трийсет години. Хал хабер си нямам какво е станало с маслиновата градина на родителите ми, чиито гробове никога не съм виждал. Пребродих Европа надлъж и нашир, плячкосвах и убивах, лежал съм в затвора и в лудницата. Учението, което ми даде отец Макариос, ми помогна да подразбирам по нещо от естеството на нещата и знам, че не бива да се разкайвам за греховете си.
Добри или лоши, всички сме Божии чеда.