Изборите са далеч по-зле, в сравнение с началото на демокрацията

Наблюдава се отсъствие на политическа и институционална култура, на елементарна експертна компетентност и почтеност

Аспарух Панов. Снимка: e-vestnik

1128 балотажа ни очакваха във втория тур на местните избори. В 970 от тях избираха кмет на кметство, в 25 – районен кмет в София, Пловдив и Варна и в 133 – кмет на община. Не споменавам нито една политическа партия и нито един политик. В жестоката гавра с личните ни права и свободи на европейски граждани по време на първия тур и в случилото се след него, няма невинни. И не може да има, защото проблемът е системен културно-политически феномен, който се задълбочава при всеки следващ избор. Дано все пак на втория тур всичко да протече поне малко по- демократично, по-културно и най-вече по-хуманно и почтено.

Едва ли има български гражданин, който да е упражнявал изконното си право на глас и да не се е сблъсквал с поредните слабости на променяния под път и над път избирателен кодекс, с все по-неразбираемите и взаимно противоречащи си разпоредби на изборната администрация, но най-вече с безумните и неграмотни изпълнения на (уж многопартийните) избирателни комисии на всички нива и на цялото пъплещо около тях сборище от дълбоко партийно зависими „независими“ наблюдатели и някакви странни застъпници с подозрителен поглед и полицейски манталитет.

Всички тези дефицити изпъкват с цялата си проблемна тежест на първо място при местни избори. Неслучайно темата за общинската власт се превръща в политически шлагер на всеки четири години и то след приемането ни в ЕС, когато се развихриха и първите битки за европейско финансиране. Обръщам внимание на всичко това, защото постепенно през годините този толкова типичен „байганьовски“ модел на правене на избори доведе до сериозни изкривявания и много обезпокоителни тенденции и рискове. Както при издигането на кандидати за местните избори и почтеността на тяхното провеждане, така и при функционирането на местната власт като цяло.

Но на изборите на 25 октомври бяха надминати всички „очаквания“. Освен до болка познатото ни понятие „контролиран вот“, в изборната ни терминология се появи и формулировката „контролиран хаос“. Сигналите за преправяне на протоколи с изборни резултати заливат медиите и социалната мрежа. Предварителната информация сочи, че около половин милион от бюлетините за общински съветници са недействителни. Разпространяват се шокиращи данни, че в цели секции не е отчетена нито една преференция, че по различни начини умишлено е възпрепятствано гласуването за референдума и какво ли още не…

Поне за мен няма съмнение, че всички тези факти, както и „заложническата“ драма в култовата зала „Арена Армеец“ говорят преди всичко за пълно отсъствие на политическа и институционална култура, на елементарна експертна компетентност и почтеност. Да не говорим за липсата на отговорност при взимането на очевидно грешни решения, която би трябвало да съпътства всяка стъпка на държавната и местната администрация. Какво можем да очакваме от самозабравили се политици, чиновници и „партийни секретари“, които се издържат от нашите данъци, а вместо чувство за отговорност имат единствено чувство за безнаказаност. И дори се гордеят с него.

Тук е мястото да обърнем внимание, че като че ли по поръчка, вторият тур на местните избори е в деня на народните будители – големият празник за отдаване на почит към паметта на далечните и близки строители на съвременна България. Като депутат в 36-то народно събрание си спомням много добре как през октомври 1992 г. гласувахме за възобновяване на традицията на празника след забраната му от комунистическия режим. Но си спомням и още нещо – как бяхме избрани на 13 октомври 1991 г. в едни много сложни избори „две в едно“, съчетаващи парламентарен и местен вот. И тези избори, въпреки неопитността ни, бяха проведени значително по-коректно и почтено, както организационно, така и политически, от днешните избори, 25 години по-късно. Да не говорим, че за купуване на гласове, контролиран етнически и корпоративен вот, и клиентелистки трикове за търговия с влияние, не бяхме и чували.

И така, чрез деня на народните будители и спомена за първите дни на демокрацията, стигаме до най-болната тема на днешното ни общество – моралът в политиката. В българските политически и икономически взаимоотношения е много модерна тезата „не е морално, но е законно“, която важи в пълна сила при функционирането на местната власт. Всеки знае какво се има предвид – включените в управлението на общините физически и юридически лица могат да правят каквито си щат манипулации, важното е да може да се скалъпи хипотеза, според която няма нарушение на закона и около нея да се обедини необходимото мнозинство за легитимирането на съответното решение. Колко ли са представителите на днешните общински политически елити, които да се замислят за морала в политиката и живота по писаните и неписаните демократични правила? Всички знаем, че се броят на пръсти. А точно моралните норми регулират основополагащите човешки отношения на базата на разбиранията за добро и зло, справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо. Особено на местно ниво.

Никога през вече толкова далечната 1991 г., дори и за миг не съм си и помислял, че 25 години по-късно, политическите, икономическите и административни реалности на общинско ниво ще бъдат толкова разочароващо отдалечени от европейските стандарти. Докато в тази старомодна и закостеняла Европа европейските граждани имат самочувствието, че са питани и участват лично във взимането на решенията по всички въпроси, свързани с грижата за училището, където се обучават децата им, със здравните заведения, където се лекуват семействата им, с икономическото развитие и работните места в региона, където живеят, с престъпността, имиграцията и притока на бежанци, у нас всичко това звучи като политическа фантастика.

Нашето „ноу хау“ на общинско ниво е от съвсем друг ценностен и философски порядък. То е свързано например с т. нар. корпоративни бизнеспартии и местни коалиции, създадени на олигархичен принцип и връщащи порочните партийни организации по месторабота от времето на комунизма. Този феномен, придобил гражданственост през 2007 г. под името „Бобовдолска демокрация“ осигурява и до днес контролирания корпоративен вот, като вече е пренесен и на национално ниво. Типично български явления са и независимите кандидати за кметове, подкрепени от навързани като свински черва политически партии и партийки, както и силно парцелираните общински съвети с т.нар. „плаващи тематични мнозинства“, които приемат конюнктурни икономически решения, често нямащи нищо общо с обществения интерес.

Ежедневно българските граждани се борят за свободата и достойнството си, като губят огромни нерви и време в контактите си с „великите“ общински чиновници и в крайна сметка всеки се спасява както може. Последствията са ясни – търсене на връзки и корупция, клиентелистки политически зависимости и контролиран вот, недоверие към местната власт, отчуждение от общинските проблеми и стремеж към напускане на региона. Като добавим и фактът, че пет от общо шестте български региона са в топ 10 на най-бедните части на Европейския съюз, погледът към резултатите от предстоящите местни избори далеч не е оптимистичен.

Въпреки всичко тези избори имат огромно значение – те изиграха ролята на алармен сигнал за системните дефицити в политическата култура и институционалния капацитет на българската демокрация. Стига новоизбраните кметове и общински съветници, както и управляващите в София, да са в състояние да разберат и оценят по достойнство поуките от този тест. Все пак ние не можем да си внесем политици отвън, а всички очакваме стартирането на ключовите реформи в съдебната система, здравеопазването, образованието, социалната област, не на последно място и в технологията за провеждане на избори. Дай Боже това да се случи. И то при максимална и преди всичко реална, а не фиктивна публичност и възможно най-широко обществено обсъждане. Защото държавата – това все пак сме всички ние – избиратели и данъкоплатци.

От блога на автора.