Най-тъжната разходка из любимия Париж. И един страшен въпрос към нас, българите

Димо Райков

Вчера преживях най-тъжната си разходка из любимия Париж… Никога не бях виждал и усещал любимия град толкова тъжен… И тази страшна тишина… Не, това не бе моят Париж… В шока и ужаса на атентатите, в желанието си моите читатели да имат точна и навременна хронология на събитията, аз прекарах часове на безсъние, за да „предавам“ чрез своята основна фейсбук-страница тук онова, което става в Париж минута по минута.

И когато вчера излязох да се поразходя, един мой съсед, който съм понаучил малко на български, ме стресна – Димо, защо Вашите сънародници са толкова злобни? Защо от цял свят хората ни съчувстват, а вие… Има българи, които ни подкрепят, но има много, които ни мразят…И то в такъв момент… Аз съм поразен. Толкова жени-майки пишат така злобно…Защо поне не замълчите? Защо не уважавате скръбта и смъртта? Знаете ли как се наричат такива хора. Простете, но това са примати…

Оказа се, че той, французинът, е погледнал и нашето пространство в интернет и останал ужасен от псувните, натякванията, обидите към парижани там… Особено го шокирало злорадството… Прибрах се смазан. Не ми стигаше всичко останало, но и това…

И се запитах – защо ние, българите, сме толкова лоши? Кой и как ни е орисал да бъдем такива? И защо аз си хабя силите, живота, нервите да се опитвам да информирам сънародниците си, да ги будя? Та „Има ли по-сляп от този, който не иска да види!“

Само един епизод, който разбрах вчера. В квартала на ужасното клане, района на зала „Батаклан“, през страшната нощ десетки французи са приели до нощуват у тях множество зрители на концерта?!? Представяте ли си – при този страх, при този погром, при тези съвети на медиите и правителството да не си показваме и носа навън, при тези съобщения на медиите, че поне един от убийците се е смесил с тълпата, ти пак да рискуваш и да приемеш у дома си, при децата си, чужди хора, много от които чужденци… Да приемеш евентуално своя убиец…

Ей, българи, ей, сънародници, опомнете се! Не вършете грях! Помислете поне за ония официално три милиона и половина българи зад граница, а в действителност те са многократно повече, как се чувстват сред чуждите хора в чуждата страна… Всъщност към кого отправям своя призив?

И си спомням за един епизод, който ми разказа съпругата на Гунди и аз го публикувах в моята книга „Сини сърца“. След смъртта на Георги Аспарухова милиционери и цивилни са започнали най-демонстративно и с наслаждение да късат некролозите на Гунди. Малкият Андрей, невръстният син на Гунди, запитал майка си:“ Мамо, защо тези хора правят това? Та тук пише,че татко пак е вкарал гол…“

Един страшен въпрос към нас, българите. Един май вечен въпрос. Най-страшният въпрос…

От страницата на Димо Райков

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.