Група „Плеси”: Ислямът и терористите са две различни неща? Това фалшиво послание е обезсмислено
Да преразгледаме ценностите
Група „Плеси”
(Бел. на „Култура“ – Група високопоставени лица – „Плеси”[1] – смята, че атентатите в Париж поставят проблема за ислямизма във Франция. Тук те предлагат няколко варианта за неговото изкореняване. Текстът е публикуван във в. „Фигаро“, най-старият френски всекидневник, собственост на Серж Дасо, френски индустриален магнат и сенатор. „Фигаро“ е традиционно вестникът на френската десница.
Разбира се, да се говори публично за това – в тези размирни времена, е трудно. Но да се отричат проблемите, означава да се създават нови, които ще са по-големи, по-тежки и дори могат да станат нерешими.
Без съмнение, след атентатите срещу „Шарли Ебдо”, президентът на републиката искаше да избегне несправедливото заклеймяване и противопоставянето на една срещу друга група граждани, но той направи грешка, когато повтаряше, че убийците на журналистите от „Шарли Ебдо” „нямат нищо общо с исляма”[5]. Грешката бе двойна – първо, защото тези думи на президента не изразяват мнението на един народ, който всекидневно живее и със сблъсъците, и с неразбирането, и второ, защото убийците от януари и ноември, макар и да не са олицетворение на исляма във Франция, имат доста общо с него. И този ислям във Франция среща трудности да се разграничи от тези „отклонения”, които са му познати заради проявите им и в много други страни. Нека се опитаме да си изясним проблема и да очертаем няколко основни пункта.
Точка първа: Ислямът във Франция се изповядва предимно от сунити, нещо, което води след себе си най-малко три проблема.
Като идеология в момента, в сунизма се открива въздействието на сурови и ретроградни тенденции, които постепенно са печелили надмощие над останалите течения. Абденур Бидар[6], Малек Шебел[7] и още няколко души заслужават в голяма степен уважението ни с призивите си към ислям на Просвещението. За него обаче трябва много да се работи, стига, разбира се, той да е възможен от теологична гледна точка. Във всеки случай, тези хора нямат особено влияние сред множеството сунити.
А от политическа гледна точка, сунизмът по света, по-специално във Франция, е бил под въздействието на всякакви външни влияния, кое от кое по-опасно. Алжирци, саудитци, катарци, турци, мароканци, в по-малка степен и египтяни – всички те, чрез парите си, чрез имамите или чрез религиозния капитал (свети места, аура, институции…), се опитват да контролират голяма част от пазара на ислямското спасение във Франция и по света. Но това са и държави, които разиграват игри, имащи за цел да увеличат властта и влиянието им върху световната шахматна дъска; Франция е поле от съществено значение, особено заради своята роля в Европа.
Ако погледнем начина, по който е организиран, сунизмът е слабо структуриран и позволява всякакви групи или индивиди да очертават контурите на своя ислям или джихад. Още по-неприятно е, че всеки читател на Корана би открил противоречия, които могат да оправдаят интерпретации, при това многобройни, криещи в себе си потенциална заплаха от прояви на насилие.
Точка втора: Ислямът във Франция се сблъсква с радикализацията на младите мюсюлмани. В основата си ислямът е религия на френски граждани или имигранти, идващи от бивши френски колонии.
Но ако по-старото поколение до голяма степен успя „да обърне страницата” – т.е. да се промени, това не важи за онези след него. Техният социологически, образователен и културен статус, в съчетание с манипулираната от някои държави (например Алжир) история или с безотговорното бръщолевене на специалистите по разкаяние, постоянно задейства тежки психологически зависимости и формира манталитета на експлоатираните, които се вдигат на бунт.
Нима не видяхме как дори адвокатът на един от бившите съучастници на Амеди Кулибали го представи като жертва, обезобразена при полицейските разпити? И никой не отдава значение на факта, че тези млади хора са разглезени от безплатното френско образование, от френските социални помощи; че те са настанявани в социални жилища, които понякога може и да са в лошо състояние, но спестяват доста разходи на своите наематели благодарение финансовите усилия на цяла Франция. В същото време, тези хора не възприемат себе си като французи, дори напротив – понякога се мислят за антифранцузи.
Значителна част от тях са се докоснали до престъпния свят. И тези младежи са започнали да живеят извън закона – не толкова, защото са станали криминални типове, колкото защото това е начин да се противопоставят на институциите, за които голяма част от медиите и всякакъв род медиатори денонощно им повтарят: те са несправедливи.
Тези младежи вече са свикнали с полицията и с нашите съдилища. Те ги мразят, но не се страхуват от тях, тъй като за последните двайсет години реакцията на правораздавателните органи е направо смехотворна.
Точка трета: Реално ислямът във Франция се чувства отлично, тъй като се проповядва в една от най-светските държави в Европа! И причината е не само във френската държава, тя от доста време насам се проявява като неспособна да разбере религиозния въпрос поради един вид институционална слепота, срещаща се и при някои „елити”. Освен това, секуларизмът, често пъти проповядван отляво, води до отслабването на най-голямото вероизповедание във Франция – католицизма. А тази тенденция много често се изразява в агресивно отношение към християнството като цяло.
И едните, и другите, включително католиците – а понякога и с католици начело – старателно са си научили урока: християнството повече не трябва да формира начина на мисленена французите.Така теотричат неговата съществена роля при конституирането на цивилизацията ни в миналото и запазването на ценностите й в бъдещето. Нашите съграждани често губят своята религиозна идентичност и техният нравствен хоризонт е само някакъв неопределен хумани(тари)зъм, произлизащ от една обезценена християнска етика, задръстена с културен антиклерикализъм, пречещ й да забележи духовно обновяващите сили в недрата на християнството.
В условия на икономическа криза, в страна с „нещастна идентичност”, която вече не вярва в нещо голямо, няма много какво да се предложи на младите хора, търсещи опора. Молове? Гей бракове и сурогатно майчинство? Вибратори[8] пред Министерството на правосъдието? В крайна сметка, проблемът с исляма във Франция по някакъв начин е свързан с този на християнството и имаме твърде малко квас, заради което и тестото е много твърдо[9]. С две думи – християнството отсъства; то твърде бързо се е съгласило да приеме своето отстраняване от публичното пространство.
Тези три групи проблеми очертават политическите действия за изкореняване на ислямизма във Франция. Те биха могли да се опират на няколко опорни точки.
Опорна точка № 1: Прекъсване на връзките за влияние и ангажиране между исляма във Франция и някои арабски страни. В действителност, става дума за нещо много просто: страната ни не трябва повече да толерира присъствието на чужди имами на своя територия; официални или неофициални, такива, които развиват идеи, които по един или по друг начин са насочени срещу ценностите ни или срещу спокойствието в страната. Става дума за това да се подготвят юридически инструменти, с които да стане възможно – и при най-малкото съмнение, въпросните лица да бъдат изгонвани. Необходимо е също така да се забрани и сурово да се наказва всяко финансиране от чужбина. Това предполага прекратяване на съмнителните финансови връзки с някои страни, например с Катар, който прави мащабни инвестиции във френската икономика и в предградията. В крайна сметка, трябва да се преразгледат отношенията ни с държави, които водят смущаващи политики и презират нашите ценности, като Саудитска Арабия, например.
Опорна точка № 2: Подпомагане на умерените течения в исляма, което означава да им се съдейства в организацията; да им се повери ръководенето на основните принципи на обучение, проповядване и тълкуване на свещените писания в нашата страна. Това, от своя страна, означава, радикалните елементи да се лишат от местата, на които развиват своята дейност. По-конкретно, това предполага да се забрани, най-малкото за известно време, всяко преподаване на Корана от хора, които не са получили съответното разрешение или не са контролирани от държавата. По същия начин, трябва да се забранят всякакви проповеди, особено на чужд език, за които не е получено разрешение от френските власти; да се изгонят или осъдят онези, които нарушават тези забрани; а също така, да се забранят всички подозрителни книги и интернет публикации. Освен това, всички места, на които се извършват мюсюлмански богослужения и ритуали, да бъдат поставени под специална защита или пък да бъдат много сериозно контролирани.
Опорна точка № 3: Окончателно оформяне на начина, по който е организиран ислямът във Франция. В тази посока крачка напред бе създаването на Френския съвет на мюсюлманското вероизповедание, но тя не бе достатъчна. Както предлагаше Малек Шебел, необходимо е да се определи Главен мюфтия на Републиката и да се изгради вътрешната организация на сунитския ислям. За целта държавата може да помогне по няколко начина: като толерира единствено имамите, които са обучени в нейните училища и приемат нейните грижи; като разреши местата за мюсюлмански богослужения да се администрират единствено от организации, контролирани и получили съответната правоспособност от нея, с една дума – те да не могат да попаднат в ръцете на крайните екстремисти.
Освен това е необходимо всички мюсюлмански лидери – заедно и по недвусмислен начин – да осъдят не само последните терористични атаки, но и ислямо-фашистките организации и техните членове от Ислямска държава, от „Фронт Ал Нусра” и от други подобни формирования.
Опорна точка № 4: Воюване срещу радикализацията по радикален начин. Политиките на установяване самоличността постигнаха напредък, но не са достатъчни. Трябва да се увеличи обменът на данни с нашите партньори.
Изолирането на ислямистките затворници трябва да се превърне в практика, като те трябва да бъдат отделяни не само от останалите затворници, но и помежду си. Ислямистите от чужбина трябва да бъдат изгонвани. Онези от тях, които са с двойно гражданство, трябва да бъдат лишени от френското, като след това те също трябва да бъдат изгонени във втората си родина.
Като цяло, престъпилите закона трябва да почувстват силната ръка на държавата, чиито наказания също трябва да бъдат много сурови. Това трябва да важи по особен начин за трафика на наркотици, за който някои хора все още не са разбрали, че той и финансира тероризма, и захранва средите, изповядващи радикален ислям.
И накрая, напълно недопустимо е във Франция да има салафити, които да могат да посещават салафитски джамии и да слушат проповеди, призоваващи към насилие, без никаква намеса от страна на властите с изключение на наблюдението от страна на разузнавателните служби. Когато тези салафити са чуждестранни граждани, те масово трябва да бъдат изгонвани от страната като превантивна мярка и от съображение за сигурност.
Опорна точка № 5: Овладяване на миграционните потоци. Динамиката на демографските процеси при мюсюлманското население във Франция, поддържана от масовата имиграция от предимно мюсюлмански страни, не предполага по-лесно установяване на трайно и хармонично съжителство между различните групи в обществото.
Впрочем, липсата на точна статистика по въпроса[10] може да прикрива едно значително по-голямо нарастване на тази група от населението, за което ние да нямаме никаква представа. Ето защо ислямският въпрос във Франция е тясно свързан с овладяването на миграционните потоци, били то законни или незаконни. Тук обръщаме внимание, че за повече подробности може да погледнете наша предишна статия, в която става дума най-вече за необходимия ефективен и строг граничен контрол.
Опорна точка № 6: Това е и най-трудната задача. Тя е свързана с възприемането на религиите по нов начин. В идеологическата борба срещу ислямизма могат да се използват само ограничен брой възможности, изключително усложнени в една страна, разкъсвана от противоречия.
Първата възможност би била да се задейства отново надменният секуларизъм – онзи на радикалите от началото на ХХ век, но левицата и теранова[11]-елитите вече дезертираха от този тип битки. Сегашният премиер може и силно да желае да ги поднови, но, перифразирайки Франсоа Митеран, когато се изправя срещу Жак Шабан Делмас, ние се изкушаваме да му отговорим: „Така, както ви гледам, аз не се съмнявам във вашата искреност, но когато погледна мнозинството ви, започвам да се съмнявам във вашия успех”[12].
Освен това, съществува риск тези битки да се развихрят – повторно и най-вече срещу по-отстъпчивото и толерантно вероизповедание – католицизма, вместо срещу исляма, чиито представители изключително лесно се разгневяват. (Достатъчно е да си припомним „кризата” преди Коледа около пещеричките, представляващи сценката на Рождество Христово, и направените отстъпки. Тя именно показва до каква степен „свободомислещите” са сбъркали врага. Най-вероятно от малодушие, а и защото така им е по-лесно.) От друга страна обаче, дали в основата си тази борба има шансове за успех и дали тя изобщо е желателна? Постепенното зачеркване на религията е част от проблема. Трябва ли още повече да задълбочаваме пропастта между народите, търсещите жадно смисъла на своето съществуване, и техните институции?
Втората възможност би била да приемем, че религиите ще заемат ново място в обществото ни, така че да донесат мир и разбирателство във взаимоотношенията ни, и ще придадат френски характер на исляма. Най-малкото, приемането на ислямизацията на страната ни трябва да е свързано както със засилване на християнството – с цел постигане на равновесие и естествено противопоставяне на исляма, така и с реактивиране на етико-философските постулати, които са в основата на републиканските ценности, дълбоко християнски в същността си. Всичко това изисква нов диалог с християнските институции и нова рефлексия върху представянето на християнския въпрос и неговото влияние върху Франция, Европа и Запада в учебните програми и в учебниците. И това трябва да е в отговор на сегашното своеобразно рекламиране на исляма, което е в ущърб на християнството.
Придаването на френски характер на исляма е също така свързано и с една ясна политика по отношение на символите: на френска територия не трябва да се носят никакви бурки или афганистански qamis[13], никакви забрадки; не трябва да има никакви публични молитви, не трябва да се издигат джамии на никакви ключови места, а освен това, трябва съвестно да се прилагат нашите закони, като например онези от тях, забраняващи полигамията. А по отношение на християнството, националните и местни институции трябва да забравят фалшивия блясък на секуларизма от изминалите години, вероятно с чувство на съжаление, но по същия начин, по който „можем да съжаляваме и за мекотата, струяща от светилниците, и за великолепието на раздутите платна на ветроходните кораби, и за очарованието на времето на каретите”[14].
Една такава еволюция не само би могла да успокои много от нашите съграждани, но би могла да привлече и част от младите имигранти.
Но пред нас стои още един залог: нашето общество трябва да вдъхва уважение, трябва отново да намери големите ценности и да се освободи от необузданото консуматорство и либертарианство. Но дали правителството е в състояние да допринесе за това? Начинът, по който гей браковете бяха уредени законодателно, както и повторното настояване на министъра на правосъдието за разглеждане въпроса за асистирана репродукция в полза на жените с хомосексуална ориентация, свидетелства, че определена част от политическия елит не е разбрал нищо от дълбоките еволюционни промени в нашето общество.
Ето това е една от първопричините за дългогодишната липса на решение на проблема с исляма във Франция и за тревогите, които и в бъдеще можем да усилваме в себе си: нашата парижка „интелигенция” е твърде анархистична, за да може едновременно и да обуздае размирните сили, и да даде, особено на младежите ни, някаква надежда, която да надхвърля хоризонта на материалния свят.
Те са все още твърде големи защитници на секуларизма, за да се опрат на публично поругавания католицизъм, който все още приемат за основен враг. По същия начин, и френските политици бяха заслепени някога и имаха една единствена мисъл в главата си – да унищожат Австрия и да оставят Прусия да се разрасне.
Кой ще бъде в състояние да се заеме с проблема?
Le Figaro, 16.11.2015
[1] „Плеси” е псевдонимът на групата високопоставени длъжностни лица.
[2] „Кой е Шарли? Социология на една религиозна криза” (Qui est Charlie? Sociologie d’une crise religieuse, Seuil, 2015.)
[3] „Положението на Франция” (Situation de la France, Desclée de Brouwer, 2015 )
[4] „Мюсюлмански интелектуалци призовават за „революция” в исляма” (Le Figaro, 14 януари 2015);
[5] Обръщение към нацията след събитията от 7 и 8 януари 2015 г. „Тези, които извършиха тези действия, тези терористи, тези хора, изпаднали в религиозен екстаз, тези фанатици нямат нищо общо с мюсюлманската религия.” И реч на премиера Манюел Валс, произнесена на 13 януари 2015 г. пред Националната асамблея, в памет на жертвите.
[6] Абденур Бидар (1971) е френски писател и философ, занимаващ се с ислямската култура. Известен с позицията си, че носенето на бурка е религиозна патология.
[7] Малек Шебел е антрополог на религиите и психоаналитик. Вж. текста му „Пророкът е имал чувство за хумор” в „Култура”, бр. 9 от 6 март т. г.
[8] Авторът вероятно намеква за скандалната 24-метрова скулптура „Дърво” на Пол Маккарти на площад „Вандом” в Париж, която трябва да представлява коледна елха, а всъщност прилича на гигантски вибратор.
[9] Тук вероятно се прави препратка към „Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докле вкисна всичкото” – от Матей 13:33.
[10] При преброяването на населението във Франция не се отчита етносът на гражданите. Това противоречи на принципите на републиката.
[11] От Terra Nova. Това е френски мозъчен тръст, който се определя като лаборатория за идеи, близки до левицата – Френската социалистическа партия. Създаден е през 2008 г.
[12] В отговор на прочута реч на близкия съратник на Де Гол – Жак Шабан-Делмас, от 1969 г. В нея той обявява програмата си за създаване на „ново общество”. Делмас е един от ръководителите на партията, основана от Де Гол, Обединение на френския народ.
[13] Дълга мъжка роба, носена от мюсюлманите.
[14] Думи на Шарл де Гол в кратко телевизионно приветствие от 14 юни 1960 г. Цялото изречение гласи: „Съвсем естествено е да изпитваме носталгия по онова, което беше Империята, също както можем да съжаляваме и за мекотата, струяща от светилниците, и за великолепието на раздутите платна на ветроходните кораби, и за очарованието на времето на каретите”.
Група Плеси
От в. „Култура“