Емоции с една бутилка българско вино във Франция…
Франция се слави със своето вино в цял свят. Макар и в момента да преживява известна криза под натиска на конкуренцията от Австралия, Чили, Калифорния и Южна Африка, френското вино си остава еталон за качество и изисканост. Вярно е, че голяма роля за тази медиатична стабилност играе и легендата за уникалността на френските вина, градена в продължение на столетия. Трудно е да разрушиш такъв имидж, дори с аргументи като “има и лоши френски вина“ или прекалено високите цени. Особено след като (както забелязах последният път в България) и у нас цените на античното питие растат главоломно.
Нямам представа колко са платили милите ни гости от родината, за да ми доставят радост с една бутилка елитно българско вино… Казвам го, защото съвсем не става дума за обикновена бутилка! Поставена е в луксозна кутия от масивно дърво с метална закопчалка, гравирано на капака лого и наименование на фирмата-производител: Ловико- Сухиндол. Вътре, бутилката е разположена сред шепа едри дървени стърготини (не разбрах точно посланието, но както и да е…). Намерих и един свитък от груба хартия, обвързан с въженце и носещ печат от червен восък върху малка дъсчица (още един дърводелски отпадък). Разгъвайки с трепет това послание от древността (тук символът е ясен), откривам, че това е сертификат за автентичност, който носи номера на бутилката (големите вина винаги са точно определен брой бутилки, всяка от тях номерирана), сорта грозде ‐ Каберне Совиньон, годината на реколтата – 1983 и подпис на избения майстор. Впечатляващо!
Ето,казвам си, нещо, с което можем да покажем на братята французи, че не сме вчерашни, че и ние можем да правим хубаво вино, че можем да прибавим нещо към прочутото „art de vivre“, сиреч – изкуството да живееш.
Но ме обземат и съмнения. Казвам си, че не е възможно едно българско вино да отлежи 24 години и все още да става за пиене. Това е въпрос на реколта ‐ всяка година условията са различни, а от изключителна важност е и начинът, по който се обработват лозята. Като анекдот ще добавя, че по-сериозните френски лозари правят “зелен гроздобер“ т. е. изпокъсват определен брой гроздови чепки още докато са зелени, за да подсилят останалите. А да не говорим за технологията на винификация, която си е чиста наука и се провежда с изключителна стриктност и в лабораторни условия. Нашата винарска традиция много често се свеждаше до произвеждане на максимално количество и с основната цел виното да издържи до “напролет“ (както казваше дядо ми на село), тъй като така или иначе през студените зимни вечери всичко се изпиваше с мръвки от ланшното прасе.
Край на спомените и съмненията ‐ гостите вече пристигат. Поканили сме френско-българска компания, за да се намалят евентуалните поражения. Приготвил съм и една бутилка Saint-Emilion от 1998 (скромно – не повече от 30 евро), в случай, че българското изобщо не се пие. Отварянето на бутилката е повод за малко шоу ‐ вадя декантер, специална фунийка с цедка (ако случайно има утайки ‐ нали е старо вино), изобщо сервиране “с всичките му приклякания“. Естествено – отпивам. И… какво се оказва? Виното става за пиене ‐ невероятно! Обаче факт! И на цвят, и на мирис, и на вкус (държа на тази последователност), просто става. Вярно, не е „Бордо“, няма го оня софистициран меланж от вкусове и аромати, но си е едно добро Каберне.
Следва отпускане не само от моя страна, но и от страна на гостите и вечерта потича като руйно вино. Вживявайки се в ролята си на сомелиер, аз съм предвидил и малка чинийка, в която да сложа тапата като доказателство, че виното е читаво, не мирише на корк и е от съответната година.
И тук настъпва драматичният обрат! Макар и опиянен (не само от виното, но и от гордост!), забелязвам, че на тапата е отпечатана годината. Чудесно, ами точно така трябва ‐ има хора, които си правят колекции от тапи на изпитите вина. Само че един малък детайл ме кара бързо да изтрезнея и без видим повод да „отсервирам“ чинийката с парчето корк. И причината е много проста: годината, изписана на въпросната тапа, е 1989, с други думи 6 години по-късно от обявената в сертификата за автентичност 1983!**
Слава богу никой нищо не разбра, пак спасихме положението и честта на майка България.
Кажете ми честно, не съм ли истински патриот?
Наздраве от Париж!
––––––––––
* Б. р. – Авторът живее и работи от 16 години в Париж, по професия е режисьор, снимал е многократно документални филми за френски вина от областта Бордо и др.
** Б. р. – В българската винарска практика от 80-те години максималните срокове за отлежаване в бъчва са 2-3 години, след което виното се бутилира. Обикновено отлежаването в бъчва е 6 месеца – 1 година. Тоест разминаването в годините на тапата и етикета не може да се обясни с това, че виното е отлежавало в бъчва 6 години и тогава е бутилирано. По сегашните нормативи и практики в България вината отлежават в бъчва максимум 1 година и след това стареят в бутилка.