Опитите на киното да разкаже за епохата на Живков (мъчителният филм „Виктория”)
Тато и соца пресъздадени в шантав сюжет с подражателска стилистика
Ходите ли на български филми? Кой гледахте? За „Каръци” единодушно казват, че е хубав. Сигурно ще събере зрители.
За „Виктория” пък има много хвалебствия по рубрики и културните страници. Ще отиде ли някой да го гледа? Аз отидох. В салона в Дома на киното бяхме четирима души.
Филмът „Виктория” беше старателно обгрижван с анонси, интервюта със сценаристката и режисьор Майя Виткова (това е нейният дебют в игралното кино), публикации за успехи по фестивали и т. н. Сякаш е минал с триумф по света. Мерна се заглавие: „Филмът „Виктория” излиза по кината в САЩ”. Разтърсваща премиера, все едно е завладял киносалоните. Най-вероятно е прожектиран там 3-4 пъти пред общо 200 души.
Филмът започва с документални кадри от живково време, от епохата на 70-те и началото на 80-те – Рейгън, Маргарет Тачър, Тодор Живков и др.
И ангажиращ надпис:
„По истински случай”
Не става ясно какво точно е истинският случай. Но, с две думи, сюжетът е – ражда се дете без пъп. На 9 септември 1979 г. В родилния дом се появяват да видят чудото другарят Тодор Живков и свитата му. Наричат новородената Виктория дете на десетилетието. Живков му става кръстник. Родителите получават подарък от „партията майка” – апартамент и кола Москвич – цвят червен, естествено. Тоталитарните медии се напълват с публикации за детето на десетилетието. За Тодор Живков като персонаж е търсена съвсем точна прилика (актьорът Георги Спасов) Е, не се е получила съвсем точна. По-успешно е наподобен гласът му, произнасящ карикатурни речи.
Става ли от такъв сюжет комедия? Едва ли, трудна работа ще е. Но, не. Вместо черна комедия, пародия, гротеска, както може да се очаква от такъв сюжет, сценаристката и режисьорката Майа Виткова е направила сериозен мрачен филм. Има само елементи на гротеска и пародия.
Който е проследил как са се развивали изразните средства в киното през последните 40-50 години, какво внесоха Тарковски, Олтман, Антониони, Бунюел, Бергман, а после как го използваха и развиваха Саура, Алмодовар, Вендерс, Сорентино, Инариту и др., като гледа този филм ще остане с мъчително усещане за несполучливо, любителско подражание на едно или друго от тях. „Виктория” прилича по-скоро на на епигонство на по-новите последователи на тези изразни средства. Но тук-там похватите изглеждат груби и елементарни, и го докарват на сериала „Али Макбийл”.
Напънът да се направи от такъв сюжет сериозен филм, с подражателски стилистични похвати, с елементи на едно или друго, в крайна сметка произвежда кич с претенции, колкото и да се прехласват по такива филми някои киноманиаци.
В началото тече дълго въвеждане в обстановката. Бъдещата майка на Виктория иска да бяга в чужбина, не ще да живее в тоталитарна България. Мъжът й е лекар, иска да имат дете, тя не ще. Но забременява. И настоява да бягат. Живеят заедно с майка й в тесен апартамент. Героинята мрази майка си. Мотивите не са ясни, има само една изпусната нейна реплика: „Тя не е майка, а партиен член”. Изглежда с това всичко е ясно и няма нужда от повече обяснения. Обстановката е описана плакатно. Героинята пуши цигари в тоалетната, пали си със сувенир-запалка на статуята на свободата. И пие кока кола в тоалетната. Може би намек, че нещо кока колата е забранена, или не става ясно. Годината е 1979. От време на време текат документални кадри с другаря Тодор Живков.
В апартаментчето битът е показан с подробности. Особено тоалетната-баня.
В едри планове си мият зъбите
първо героинята, после съпругът й, който се и бръсне (за по-автентично – с ретро самобръсначка от 60-те години). По-нататък във филма ще си мият зъбите и бабата, и внучката. Пак в едър план. Някакъв повтарящ се драматургичен елемент.
Цяла серия от физиологични и телесни действия се повтаря в едър план многократно през филма. Героинята си прави вагинален душ, за да не забременее. Показано е как го приготвя, все пак е спестен моментът как си го пъха, но дълго се чуват звуци на стичаща се от нея вода (звук долби стерео), докато тя, седнала на тоалетната, гледа мрачно. Впрочем, ако има някакъв феномен в този филм е, че героинята гледа удивително мрачно, непрекъснато, последователно, издържано от начало докрай във филма (актрисата е Ирмена Чичикова, има талант за кино, дано попадне и в други филми, в които да се усмихва). Ама гледа много мрачно, в дълги кадри в едър план. Направо можеш да прихванеш от нейната депресия. С тежък поглед, сенки под очите, обзета от световна, тоталитарна, комунистическа, мрачна тъга.
Има множество кадри, в които показват натрапчиво малките й гърди, отблизо и далеч. И като се мъчи да ги изцежда за мляко, а те не пускат. Показана е гола с долните гащи на баба си. Може би авторите така си представят епохата към 1980 г. – всички жени са носели долни гащи като бабите си от село.
Върви мъчителна бременност. Пиене на мляко с мрачни погледи. Вероятно поради това млякото става омразно за героинята в следващите години. Съпругът й дезинфекцира ожулените й при падане колене – рани в едър план, дълги детайли. Тя пак гледа мрачно.
Героинята лежи във вана с вода, кадър право отгоре (подобни кадри отвисоко се повтарят непрекъснато), и от нея потича кръв и бавно се разлива под водата. Но не, не е спонтанен аборт. Това е драматургия с червения цвят, метафора нещо. После героинята ходи сред полето с големия си корем и й потичат водите. Показано в детайл, как й намокрят роклята и капят отдолу.
Следва раждането, което, както може да се очаква, е дълго и мъчително, направо в
реално време, а не филмово
Показано е с всички подробности, напъване на родилка с мрачни погледи. На стената в родилното има портрет на Тодор Живков. Така трябва да е било – по операционните и родилните все портрети на политбюро са поставяли, нали.
Човек може би трябва да разчете някаква метафора – от стената гледа не Тодор Живков, а светият дух. Защото след малко се ражда бебе. Показано е с подробности как му режат пъпната връв. А след още малко лекари и акушерки забелязват, че няма пъп. И след това се намесва партията майка да обгрижи детето чудо (като 10-годишно и като тинейджър в ролите са снимани две племеннички на режисьорката).
Детето Виктория е глезеното дете на режима и лично на другаря Тодор Живков, който го огражда с внимание, с тържества и подаръци. В детската стая на Виктория впоследствие е сложен пряк червен телефон, т. нар. петолъчка, за директна връзка с Тодор Живков.
На тържествен концерт в зала България, на сцената, с органа отзад, детето чудо изсвирва няколко несвързани акорда на рояла, по-скоро безразборно натискане на клавишите. Следват бурни ръкопляскания. После другарят Тодор Живков му връзва червената пионерска връзка. Пак бурни ръкопляскания. Тържеството се предава директно по телевизията, майката гледа от вкъщи, не ще да участва.
Детето Виктория се облича с червени дрешки. На училище го кара шофьор с черна лимузина („Чайка” от 60-те години), щото е дете феномен. Героите от време на време се движат в общ план през мрачната соц действителност – вероятно полето край ТЕЦ „Трайчо Костов”, в което се виждат магарешки бодили на преден план и електропроводи на заден (характерни кадри и от други български филми).
През ноември 1989 г. Живков пада, детето чудо престава да си говори с него по телефона. Героинята гледа все така мрачно и мълчи, в дълги кадри в едър план. Междувременно детето Виктория пораства и губи девствеността си, което се разбира по това, че дълго сапунисва и пере изцапаните си с кръв долни гащи на мивката.
И отново в дълъг кадър (филмовото време за нищо го нямат) героинята седи някъде в полето на мрачната, вече постсоциалистическа действителност и пак гледа мрачно, започва да капе дъжд, дъждът се оказва от мляко, героинята се прибира мокра от омразното си мляко и все така в дълбока депресия.
Следва дълъг важен епизод. Омразната майка-баба умира. Протяжни кадри как лежи в цял ръст в леглото, дъщерята й затваря очите, устата, после внучката подава ножица и майката реже нощницата и долните гащи на покойната. Започва дълго миене на голото тяло с гъба, от лицето до краката. Близки планове, детайл, гъбата търка голите гърди на старата жена. Гъбата е в цвят червен, разбира се.
После дъщерята Виктория отива в мечтаната от майка си Венеция и й изпраща оттам картичка. Има и кадри от Венеция – през зимата, разбира се, за да е по-депресивно.
Всичко това продължава 2 часа и 40 минути – нестандартно дълъг филм. Ако това беше дипломна работа на студентка от НАТФИЗ (на какъвто филм прилича), сигурно нейният преподавател щеше да й помогне да си събере филма в стандартите. Само от съкращаване на дължината на кадрите с мрачни погледи филмът може да се събере в 90-100 минути. И да спечели от това.
Впрочем има и други проточени незаслужено дълго кадри. В тях
вървежният оператор Крум Родригес
(силно експлоатиран от всички начинаещи и напреднали български режисьори, поради което много български филми си приличат), демонстрира какъв е майстор. Например върви ключовият червен москвич из нощна София, на кормилото е героинята, а лицето й ту е огряно от лампите отгоре, ту потъва в мрак. Така се редуват като светлинни портрети светло-тъмно. В американски филм кадърът щеше да примига няколко пъти. Ама нали е български филм – осветяването на лицето от уличните лампи се повтаря 20 пъти. Москвичът дълго върви, да се види, че и у нас ги можем тия работи като в световното кино. И много подобни кадри, с осветление през отворени врати, нощни лампи, с мизансцен, подреден главно заради операторски формализъм.
Остава впечатление, че филмът е операторски, направен като мостра да покаже как ги може Родригес пейзажите с облаци, с мъгли, с нощно улично осветление, с потрети на контражур в дъъъълъг кадър, за да се види как капе сълза от брадичката на героинята (дребна беше, някои не са я видели) и т. н.
Филмът отново завършва с надпис, че има действителни лица и събития в историята. Но нито е исторически достоверен, нито е пародия и гротеска, което би го спасило от сравнения как показва миналото. И е мъчителен за гледане.
С ефектни операторски кадри, с малко Крум Родригес, една сюжетно слаба история, е превърната във фестивален филм за групи по интереси. Такъв филм, разбира се, си има фенове, и ако кажеш нещо лошо за него, рискуваш да ти кажат, че не разбираш, нямаш филмова култура или да те нападнат и политически – не може така да оспорваш разобличителите на комунизма. Сигурно си комунист, носталгик по соца…
По-лошо е, че феновете на този тип кръжочно кино не разбират критиките, живеят със самочувствие, че такива филми не са за всеки, а само за разбирачи. И филми като този събират по-малко зрители от средно посещаван за сезона софийски театрален спектакъл. След време ще мине по телевизия, за потрес на масовия зрител, ще му отделят по още някой анонс в културни страници. Ще отнесе някоя похвала от някой алтернативен фестивал, където се събират подобни филми и обичат да поощряват инфантилното ни посткомунистическо кино. Но от това няма да стане по-гледаем и по-малко любителски.
Със сюжети от епохата на соца могат да се направят страхотни комедии, пародии, сериозни филми, мрачни или екшъни. Въпросът е – защо не се появяват подобни успешни проекти, които да спечелят финансиране? Или системата е такава, че дава предимство на налудничави филми?
Трейлър на филма