Общото между домашната ракия и домораслата ни политика…
Колкото и абсурдно да звучи подобен въпрос, отговорът му е еднозначен. И двете нито са чисти, нито са безопасни за физическото и психическото здраве на обществото. За пореден път изпратихме отиващата си година не само с политически кьорфишеци и китайски фойерверки, но и с потресаващи с безсмислието си „жертвоприношения”, дължащи се на дълбоките ни културни дефицити и неоправданото ни самочувствие, подплатено с чувство за безнаказаност.
Дали ще се самоубиваме физически в ежегодния си танц около казаните за домашна ракия или политически, умилквайки се около измислените си партийни лидери, след като сме провалили поредния напън за реформи, ефектът за националното ни развитие е един и същ. Дали ще гарнираме коледното си семейно тържество с поредната доза пърцуца, а новогодишната партийна сбирка – с ритуалното рязане на обезценени партийни глави, това няма да ни излекува нито от балканския ни примитивъзъм, нито ще ни направи по-големи европейци. Най-много да издигне до нови висоти мазохистичното ни влечение към руските ни братя, които освен самогон пият и одеколон, докато се наслаждават как зетят на Путин става милиардер за нула време…
Тъй като в първия си живот до 1989 г. бях химик в БАН, а във втория си след това, се изкуших от политиката, ще си позволя още някои химико-политически вариации около неизлечимите ни трайни увреждания като нация и общество. От една страна метиловият алкохол, естерите, различните висши алкохоли, алдехиди и тежките метали във възхваляваните ни домашни ракии тровят не само самозваните им производители от селските казанджийници, но и всичките им възторжени ценители, постепенно съсипвайки черния им дроб, стомаха, жлъчката, кръвоносната им система и др.
Непокътнати остават само дълбоките им убеждения, че винпромските ракии са вредните, а домашните са еликсир за тялото и душата. Всичките ни опити със съпругата ми, също химичка, да убеждаваме през годините наши приятели и познати, че на каквато и превъзнасяна домашна шльоковица да се направят лабораторни проби, те ще са с предизвестени резултати, се оказват безуспешни и се посрещат по принцип с насмешка.
И тук стигаме отново до аналогията с политиката. Защото, каквато ни е технологичната култура, с която варим и оценяваме домашната си ракия, такава ни е и политическата култура, с която избираме кой ще ни управлява. Удивителни са лекотата и безразсъдството, с които пренебрегваме предупрежденията на евроатлантическите ни партньори до каква степен политическата корупция, клиентелизмът, контролираният корпоративен и етнически вот, евроскептицизмът и агресивното русофилство, увреждат доверието ни в демокрацията, свободата и почтеността, тровейки не само политическата атмосфера, но разбивайки надеждите ни за правова държава и радикални реформи.
Затова и никак не е странно и случайно, че у нас избирателите искат да варят ракия свободно и без всякакви правила. И никой не трябва да се учудва, че дори и да има закони за контролиране на този тип дейност, те не се спазват. И то от самите власти, които потънали в безметежния си популизъм, изобщо не контролират домашните казани. Къде е гаранцията ни тогава за качеството на храните от селскостопански производители, за чистотата на почвите и водите, за въздуха, който дишаме и за какво ли още не. Как да убедим хората, че върховенството на закона и животът по правилата не ограничава свободите, а напротив – улеснява тяхната реализация. Как да ги накараме да приемат тази проста истина, след като и политиците отказват да я разберат. Много въпроси, малко отговори.
Но едно е ясно! Огромните вреди и от домашната ракия, и от домораслата политика са свързани преди всичко с „материала”. Както в казаните вкарваме и изгнилото грозде, и всякакви скапани плодове с костилките, така в общинските съвети, народното събрание, съдебните органи и администрацията продължаваме да вкарваме прочутите „гнили ябълки” на измъчения ни преход, които олицетворяват нестаналата декомунизация и комунистическия ни манталитет.
Ще преодолеем ли все пак някога политическия си провинциализъм и кризата в идентичността на българското общество? Боже, какъв сложен философски въпрос. Хайде да го оставим за по-късно…Нека на първо време пийнем по една домашна гроздова, докато слушаме как Бойко Борисов е запазил политическата стабилност, пък за следващите избори ще си помислим…
Или както казваше големият Атанас Славов: „Дали вървиш или стоиш – все то! Ти си си на катъра.”