Киоко Кавай от Япония: Българите са симпатични, но хитруват
“Преди да дойда тук, мислех, че българите са малко несимпатични, без усмивка. Mного се зарадвах, защото се оказа, че не е така”, разказва 28-годишната японка Киоко Кавай. Тя е в страната от 2 години по програма за доброволци на Японската агенция за международно сътрудничество (JICA), която от години има офис и в България.
Киоко преподава японски език в 18-то училище в София и се опитва да въведе учениците в дебрите на йероглифите и японската култура. Върши работата си с удоволствие, но не може да коментира учителската стачка, защото като доброволец е тук да помага, а не да коментира държавната политика. Въпреки че след десет месеца се връща в Япония, тя твърди, че винаги ще чувства България близо до сърцето си.
Ето как звучи българската история на японската учителка Киоко Кавай.
Дойдох тук преди 2 години, защото ме изпратиха от JICA. Преди това не знаех, че в България има нужда от японски преподаватели и не очаквах да дойда точно тук. За да станеш преподавател по японски, трябва да издържиш изпит. Когато има резултат, получаваш писмо. В моето пишеше, “Киоко Кавай ще отиде в България да преподава японски в 18-то училище”. Бях шокирана, защото не знаех нищо за страната. Но реших да дойда. Имах обучение, три месеца трябваше да уча български език. В България първо живях един месец със семейство българи и ходех на курс по български. Семейството беше много симпатично.
В началото доста неща ми се сториха странни, като маниер, като поведение на хората. Не е като в Япония. Например, когато си купуваш нещо в магазина и трябва да ти върнат ресто, 10 стотинки, те ти казват “Ето, заповядай” и направо ти хвърлят стотинките, което не е добре.
Всички ме питат дали съм китайка или виетнамка. Когато им кажа, че съм японка, започват да се държат по-добре. Но това според мен не е приятно, защото ние също сме азиатци. И няма разлика между китайци, японци и виетнамци. Те мислят, че в Япония е по-добре, повече им харесва. Но аз не мога да приема, че правят такава разлика и съжалявам за това. Желая хората да контактуват като граждани на света, без да имат предразсъдъци за страни, народ, раса.
Тук в междучасията учениците пият, ядат и трупат боклук. После чистачката идва да почисти. В Япония няма чистачки, учениците трябва да чистят сами и затова се опитват да поддържат стаята чиста. Искахме да убедим децата и тук да правят така, но не можем да променим системата в училище, само преподаваме японски и им показваме японската култура. И като им разказваме за японските училища, те не слушат много сериозно и само казват “А-а, така ли?”.
В 18-то училище повечето деца започват да учат японски език от осми клас. Още са много млади, и мисля, че в повечето случаи родителите решават, че децата им ще учат японски. И чак когато започнат да учат, виждат колко е трудно… Така са част от учениците, на другата половина им е много интересно, харесва им и се справят много добре. Без значение дали учениците ще усвоят отлично японски език, бихме искали след нашите уроци тези деца да съхранят в себе си нещо от начина на мислене, традициите на японците. Ще бъда наистина щастлива, ако след време нашите ученици използват в животa наученото в часовете ни.
В японския йероглифите и граматиката са най-трудни, произношението е лесно, като в българския, както се пише, така се и чете. Йероглифите, които обикновено използваме, са около 2000. Но тук в училище не се учат толкова много. В осми клас са около 100, в девети – 150, десети клас – 300. Целта е те да вземат изпит по японски, който дава сертификат за владеене на ниво.
От Япония най-много ми липсват приятелите и семейството. Липсва ми и
японската храна. Тук има суши барове, но има малка разлика с японското суши, а и няма обикновена кухня. Иначе харесвам мусака, каварма. Вашата кухня е добра за японците, но не мога да ям шкембе чорба, например. Или пача. На една Нова година имаше пача, и понеже изглежда като желатин, аз мислех, че това е нещо сладко, като торта. Когато го опитах, се оказа ужасно.
Като преподавател открих някаква хитрост в учениците, като преписване и т.н. Не знам за другите преподаватели, но според мен това не е добре. А учениците не мислят, че е лошо. Веднъж бях дала домашна работа и един ученик беше накарал друга ученичка да я напише вместо него, но аз разбрах по почерка, че това не е негова работа. И му казах, че ще му напиша двойка. А той ми каза: “Госпожо, моля, ви, извинявайте, аз повече няма да правя така”. После обаче пак се случва. Затова аз обикновено им казвам, че това е все едно един убиец да каже на полицаите “Аз няма повече…”. Много харесвам българите, много са симпатични като хора, гостоприемни и добри. Но за съжаление мисля, че има хора, които хитруват. Като например такситата менте и т.н.
Когато говоря за оценката, учениците са много сериозни, но ако няма да оценявам, може би не слушат толкова. Сега вече свикнаха, но в началото беше малко трудно. Сега много съжалявам, аз също понякога бях лоша ученичка, в часовете слушах музика, пишех си бележки с приятелките, но като преподавателка не мога да го приема това. И сега много съжалявам за моите преподаватели.
Миналата година имахме ден на японската култура в училище. В България има и други доброволци, които правят такива мероприятия. В 18-то беше само с ученици, не използвахме други доброволци. Имаше японска пиеса, японски песни и танци, бойни изкуства и чайна церемония. Имаше специално място за калиграфия, оригами, кимона. В Япония се правят всяка година такива неща, но учениците сами ги организират, без помощта на учителите. И тук учениците искат, но още не са готови да се справят сами. И тази година учениците от класовете по японски език в 18-то училище предимно сами подготвят празника на японската култура. Естествено те използват миналогодишния опит. Надявам се традицията на годишните Празници на японската култура да продължи и след като ние си тръгнем от вашата страна.
Ходих на много места в България, природата е много хубава. Харесаха ми Родопите, ходих на Чудните мостове, в Белоградчик, Сребърна. Но навсякъде има много боклук, особено в София. Много ми харесват старинните неща, а вие имате доста нови. Ходих в Созопол, в Слънчев бряг но там е като в чужбина, не е като в България, не е автентично, има много чужденци. Повече харесвам планината.
Разбирам малко български, затова нямам проблем да пътувам някъде. Но за туристите, които не знаят езика, мисля, че е много трудно, защото няма табели. Когато пътувах до Пловдив за първи път, още не знаех толкова много български и нямаше табела “Пловдив”. Автобусът спря и аз попитах, дали това е Пловдив и жената само поклати глава настрани. Аз реших, че това означава “не” и си седнах. Но жената се сети и ми каза: “Това означава “да”, тук е Пловдив”. Затова навсякъде трябва да има табели, показващи къде се намираш. Трябва да има хотели, хостели на повече места, защото има много хубави неща, които могат да се разгледат. Ако услугите са добри, сигурно ще има и доволни туристи. Освен това трябва да се направи нещо за пушенето. Тук е пълно с пушачи, навсякъде се пуши, а не би трябвало.
Да живееш повече от две години в чужда страна е много ценен опит. В Япония също мога да преподавам японски на чужденци, но има голяма разлика, защото те живеят там. След 10 месеца ще си тръгна тъжна, защото се разделям с всички – приятели, ученици, колеги. Чувствам България страна много близо до Япония, макар че е далече. Бих искала да се върна тук като турист.
Записа: Нели Томова